КЕЙН
Дванайсетте трябваше да е извън полезрението, извън съзнанието. Тогава защо тя беше извън полезрението ми, но толкова дълбоко в шибаното ми съзнание, че не можех да мисля за нищо друго? Сякаш я бях приковал в собствената си шибана глава и тя дращеше по стените, изтръгвайки парчета от проклетия ми мозък. Кучка.
Мразех я. Мразех я. Но бях и обсебен от нея. Не, бях обсебен от нея. Това момиче притежаваше някаква магия, която можеше да заобиколи белезниците и да си проправи път под плътта ми. Тя ме беше използвала. Манипулираше ме. Накара ме да мисля, че аз – тя – ние.
– Майната му – изсъсках аз.
Бях във фитнеса на охраната и тренирах тялото си до краен предел, докато вените на ръцете ми изпъкваха, а потта се лееше по голите ми гърди. Колкото и да се напъвах, нищо не помагаше да я изтласкам навън. Дори и след цялото това време.
Обмислях да напусна това забравено шибано място, но тогава щях да се сблъскам с жалка истина, която се опитвах да игнорирам колкото се може повече, колкото е възможно. Нямаше къде да отида. Извън тези стени нямах нищо и никого. Тук имах едно-единствено нещо, което ме държеше здравомислещ. Цел. Да държа чудовищата на света под контрол, като същевременно гарантирам, че самия аз няма да се присъединя към тях. Защото, ако тръгнех оттук да търся друг живот, знаех как щеше да се развие той. Кръвожадното същество в мен нямаше да се успокои. Щях да намеря начин да го нахраня. Щях да отида твърде далеч. И по един или друг начин щях да бъда върнат тук с белезници. Знаех това на някакво базово ниво.
Вече твърде много пъти съм прекрачвал границите на законността. Участието в подземен лов беше най-малкото. А сега Дванайсет се беше появила с хипнозата на путката си и невинните си очи. Беше ме хванала за топките. Накара ме да рискувам единственото нещо, което бях обявил за свое. Работата, за която бях работил неуморно. За която бях дал всичко от себе си, защото алтернативата беше да стана това, което винаги се е очаквало от мен. И за половин шибана милисекунда си бях помислил, че това, което сме имали, е било истинско. Че съм намерил момиче, което не само е потърсило това чудовище в мен, но го е изкарало от тъмнината и го е приело като част от мен. Но това, което тя наистина правеше, беше да ме прави на идиот. Разбира се, че не ме харесваше. Аз бях най-неприятния шибаняк в Солария. Нямах какво да предложа на едно момиче, нямах нищо освен привилегии в дупка като Даркмор. А сега беше ослепително очевидно, че тя искаше точно това от мен. Тогава защо не ме беше оставила да умра?
Хвърлих петдесеткилограмовия дъмбел, който държах в ръцете си, през цялата стая с рев на ярост, като се задъхвах тежко, докато под кожата ми преминаваше топлина. Беше събота. Служителите, които не работеха, си бяха вкъщи със семействата си, виждаха се с приятелите си. Това място беше призрачен град. И точно така ми харесваше. Но защо живота ми се струваше още по-празен, след като Дванайсет вече не беше постоянна величина в деня ми? А това говореше нещо, като се има предвид размера на празнотата, която живееше в мен. Защо в съзнанието ми се въртеше отново и отново момента, в който тя ме бе спасила от отровата на Белорианката? Избирах реакцията си, облекчението, което бях почувствал, събуждайки се до нея, топлината на устата ѝ срещу моята, после ледената тръпка на предателството, когато разбрах колко дълго ме е използвала. Беше замислила нещо. Тя винаги е замисляла нещо. И въпреки че знаех това през цялото време, все още и позволявах да ме използва, позволявах и да ме манипулира с моята страст към лова. Бях предал на момичето топките си и да я затворя ми се струваше единствената възможност.
Първите няколко дни я чаках да проговори. За да ме извика началника в кабинета си и не само да ме лиши от длъжността, но и да ме предаде на FIB за злоупотреба със затворници. Бях издирил красивата малка вълчица. Тя спокойно можеше да си сложи големи очи и да пролее няколко сълзи, докато им разказваше как съм я малтретирал. Но тя никога не говореше. И аз не знаех защо.
Преглътнах пулсиращата буца, която се надигна в гърлото ми, като пренебрегнах свиването на червата, което се появяваше винаги, когато си мислех за нея. Сама в дупката. Блъска по стените. А аз непрекъснато мислех за нея.
Не слизах там, не се приближавах до мястото. Отново работех на две смени, доволен, че мога да прекарвам дълги часове в надзор над затворниците, вместо да прекарвам твърде дълго време насаме с мислите си. Не че това помагаше много. Но беше по-добре, отколкото да съм тук, така, с тишината, която пулсираше силно в ушите ми, и с мислите ми, които се разбягваха. Но начаничката Пайк бе настоял да си взема отпуск този уикенд, така че сега бях в капан със себе си и хилядите мисли за нея.
Излязох от залата, тръгнах по сивия коридор и влязох в къщата си. Преминах през голата стая с единично легло и празни стени, влязох в банята, събух обувките си, свалих панталоните си и влязох под душа. Пуснах водата толкова гореща, че чак пареше, и затворих очи, за да се опитам да се съсредоточа върху топлината, оставяйки я да изпепели плътта ми и да привлече цялото ми внимание. Само че това не се случи. Защото, когато затворих очи, тя беше там и ме гледаше обратно, тези големи лешникови ириси блестяха, привличайки ме, обещавайки неща, които отдавна бях приел, че никога няма да бъдат мои. Магията ѝ беше толкова силна, че може би можеше да зашемети Фея дори с тези белезници. Тя беше изкусителка, каквато не бях познавал. Установих, че съм обсебен от всичко – от вкуса на кръвта ѝ до тайните в очите ѝ. Исках всичко. Исках да прескоча всяка граница и бариера, която ме държеше далеч от нея, и да я грабна като своя. Това беше нещо повече от нужда, това беше основен инстинкт. Такъв, с който се борех всеки ден, защото тя никога не можеше да бъде точно такава.
Членът ми се втвърди, когато тя се настани в главата ми, и аз изръмжах от ярост заради тази негова реакция. Тялото ми беше шибан предател. Сега вече знаех истината. Знаех какво е искала тя от мен през цялото време. Магията ѝ беше свободна; онази кучка се беше сдобила с шибания ключ от белезниците и по някакъв начин Шадоубрук се беше оказал с него. Дали той работеше с нея? Нямаше смисъл. А после дойде и ме попита кога ще излезе от дупката и ако това не беше коварно, то не знам какво беше.
Изръмжах. Каквото и да беше, тя не беше замислила нищо добро. И ме беше изиграла като шибана цигулка.
И все пак, колкото и да се ядосвах, колкото и да ми се искаше да я смачкам за това, че ме манипулира, не бях обелил и дума за ключа от белезниците на началничката Пайк. Наречете ме глупак, шибан полудял идиот, но по непонятни за мен причини бях запазил малката ѝ тъмна тайна. Може би защото тя пазеше моята тайна, а може би изобщо не бях възнамерявал да кажа на началника.
Така или иначе се бях погрижил да неутрализирам ситуацията, като насърчих Пайк да обнови всички белезници в затвора, така че ключа нямаше да и бъде от полза сега, дори и да го беше скрила някъде. Но това не обясняваше защо не я бях разкрил. За това към присъдата ѝ щяха да бъдат добавени десет години. И си повтарях, че това е още една причина да си държа езика зад зъбите. Не исках тя да е наоколо по-дълго, отколкото вече щях да я търпя. Разбира се, задник, затова си го направил.
Обвих ръка около члена си, после оголих зъби, докато яростта се натрупваше в мен, сякаш огньовете на слънцето живееха в плътта ми. Самозадоволявах се от нея почти толкова често, колкото и вътрешно кървях за нея. Презирах се за това. Но нея я презирах повече.
Отпуснах се и вместо това забих юмрук в белите плочки, отново и отново, докато те не се напукаха и раздробиха под ударите ми. Със силата си на вампир скоро направих голяма дупка в стената, а остатъците от плочките бяха покрити с кръв от разцепените ми кокалчета. Позволих на болката от смачканите кости в тази ръка да ме открадне, като стисках зъби през агонията. Но нищо не можеше да я открадне от съзнанието ми. Каквото и да правех, каквото и да изтърпявах, за да я отърва от шибаната си душа, нищо не се получаваше.
Накрая трябваше да приема, че Розали Оскура е тук, за да остане. И може би скоро ще полудея и ще свърша в психиатрия заради нея. Тогава може би наркотиците, които вкарваха във вените ми, за да ме заглушат, щяха да бъдат някакъв вид милост.
***
Седях в кабинета на началника, докато Пийк поставяше бяла папка на бюрото между нас.
– Новите белезници са доста успешни, не си ли съгласен? – Попита тя, оправяйки една химикалка до папката, така че да се подреди точно.
– Да, госпожо. – Докоснах дистанционното на врата си. Можех по всяко време да въведа белезниците на конкретен затворник и да проверя състоянието на магията им, като ги включвах или изключвах само с едно натискане на бутон. Също така можех да изключа магията на целия затвор или да я включа. Но за това имаше код и скенер за магически подписи, така че дори някой съмнителен задник да се добере до него, нямаше да може да го използва.
– Имам още няколко подобрения в работата, но най-важното е това. – Тя отвори папката, бутна я към мен и аз се вгледах в плана на затвора и в новоизтъкнатата магическа бариера, която минаваше дълбоко в земята и обикаляше целия подземен комплекс.
– Какво е това? – Попитах с любопитство.
– Биотехнологичната компания, която е създала Белорианката, работи по него от известно време. Тя ще покрие няколко слепи места, за които се притеснявам от известно време. – Тя почука по чертежа, посочвайки пролуките между детекторите в земята, заобикалящи Даркмор.
– Шансовете някой да прокопае тунел там клонят към нула – отбелязах аз. – А детекторите са разположени на случаен принцип. Трябва да стане чудо, за да се премине през тях.
– Да, но аз трябва да отчитам чудесата – каза тя лукаво. – Новата бариера ще гарантира, че в затвора Даркмор не могат да се случат абсолютно никакви чудеса.
Кимнах, удовлетворен от този отговор. Всеки слой защита, който държи психопатите там, където им е мястото, ми беше достатъчен.
– Кога ще бъде въведена?
– Шест седмици – обяви тя, сияеща от гордост. – Преминава през последните изпитания, след което момчетата от лабораторията казаха, че могат да го пуснат в действие до седмица, щом дойдат да го инсталират. Ще съобщиш ли на другите охранители?
– Разбира се – съгласих се аз.
– Добре. – Тя се облегна назад в стола си. – Белорианката е добре излекувана след бягството си, но помолих лабораторията да подготви още няколко, в случай че нещо се случи с нея. Не можем да си позволим да имаме пропуски в системата си. Имаме репутация, която трябва да поддържаме, но по-добре от това, ще я подобрим.
– Радвам се да го чуя, госпожо – казах аз.
– Как върви доклада ви за затворник дванайсет? Тя вече би трябвало да е започнала корекционни курсове, дали времето ѝ в изолация е към края си? – Тя повдигна вежда и аз се преборих с желанието да се преместя на стола си. Още не бях започнал проклетия доклад, който трябваше да предам за нея. Трябваше да предложа занимания въз основа на поведението ѝ. Но всеки път, когато тръгвах да го правя, отново изпадах в ярост.
– Той… върви. Но нямам търпение да се уверя, че е научила урока си след нападението си над мен, преди да я освободят. – Трябваше да измисля някаква причина, за да прикрия защо я бях затворил там. И това беше най-простата, която оправдаваше продължителността на времето, през което тя беше изолирана. Гърлото ми се стегна при мисълта, че е била сама там през цялото това време, но изтласках всички неприятни чувства по въпроса и вдигнах брадичката си. – Поне още няколко седмици. На новите затворници трябва да се внуши посланието.
– Ами ти си най-добрият в това, което правиш, така че съм сигурна, че знаеш какво правиш.
– Да – съгласих се аз. Но не знаех. В този момент я държах там колкото по егоистични причини, толкова и заради всичко останало. Защото знаех, че в момента, в който я пуснат, трябва да съм готов да си върна контрола над нея, да се противопоставя на манипулациите ѝ, да разбера какво, по дяволите, иска от мен и да се уверя, че никога повече няма да премина границата с нея. Дори когато си мислех за предишните си премеждия, играейки си на котка и мишка с нея долу на нивото на поддръжката, устата ми се напълни с кръвта ѝ, а члена ми потрепна от спомена за тялото ѝ, притиснато до моето.
Майната му. Трябва да се овладея.
– Добре, увери се обаче, че доклада ще ми бъде изпратен, преди да я освободят. Искам поведението ѝ да бъде коригирано веднага щом се върне в ген попа.
– Да, госпожо – съгласих се аз и станах от стола си, тъй като усетих, че този разговор е приключил.
– А, и офицер Кейн… – Пайк сви пръсти, като ме изгледа със строго изражение. – Известно ми е, че сте пренебрегвали посещението на Дванайсет. Но тя все още е под ваше наблюдение. Не забравяйте задълженията си.
Направих пауза за миг, надявайки се да не доловя някакво подозрение в тона ѝ, но стигнах до заключението, че тя просто тегли чертата с мен, щом не уточни.
– Да, госпожо.
Тръгнах към вратата, краката ми бяха като олово, когато завъртях дръжката и излязох навън. Въздухът беше твърде гъст, докато го вкарвах в дробовете си.
Съдбата ми беше написана за мен. Бях изчерпал времето си, за да се опитам да овладея тези необуздани чувства към Вълчицата. Трябваше да се изправя срещу нея. И се надявах, по дяволите, да съм достатъчно силен, за да не стана отново нейна жертва.
Назад към част 4 Напред към част 6