РОЗАЛИ
Никога не трябваше да позволявам на сълзите си да паднат. Това беше истинския урок, който научих тук. Не ставаше дума за това, че съм напълно лишена от емоции. Не мислех, че някога ще успея да се спра да изпитвам гняв, копнеж или страх. Не повече, отколкото можех да спра да чувствам болката от нараняванията, които той ми нанесе и ме принуди да се боря с тях. Не ставаше дума да се превърна в някакво безчувствено чудовище, което не изпитва болка. Ставаше дума да накарам света да повярва, че е така.
Сълзите ми ме издаваха така, както би го направил един хленч на болка. Това, на което наистина ме учеха в дома на татко, беше как да си изработя маска и как никога да не я свалям. Поне не там, където някой друг може да я види.
Трябваше да знам по-добре, отколкото да плача. Бях тук достатъчно дълго, за да знам, че това само го ядосва, а той винаги обичаше да има причина да ме наказва. Не знаех дали се страхувах повече от побоя или от продължителното мъчение при този вид наказание. Затворена в тъмното.
Чудех се дали не е издълбал това място само за мен. Беше нещо повече от пълзящо пространство под стъпалата на къщата. Мръсотията под мен беше суха и студена. Толкова суха, че ме караше да кашлям, ако вдишвах прекалено дълбоко.
Между дървените дъски, които изграждаха стълбите, имаше тънки пукнатини, така че през деня имах малко светлина, но тогава беше най-вероятно да дойде и татко.
Той седеше на тези стъпала и използваше водната си магия, за да образува малки капки, които се плискаха върху кожата ми и караха сърцето ми да подскача и да се блъска от страх. Понякога те бяха ледено студени, а понякога горещи, така че ме изгаряха там, където попадаха. Дори не можех да се движа, за да ги избегна. Пространството тук долу беше достатъчно голямо, за да мога да легна на равно място. Не можех да седна, камо ли да се изправя, а и трудно можех да се преобърна. Той ме караше да пълзя вътре, когато искаше да ме накаже по този начин, а ако не го правех, ми даваше наранявания, които да кървят и по време на престоя ми в затвора.
Всеки път, когато над главата ми преминаваха тежки стъпки, аз се мятах и се гърчех като малко кученце, а хленченето от страх и паника се надигаше в гърлото ми като жлъчка, която бях принудена да преглътна. Защото ако ме чуеше, щеше да стане само по-лошо. Понякога стъпките, които минаваха над главата ми, не бяха негови. Просто поредния член на глутницата, който идваше и си отиваше. И дори не знаех дали това е по-лошо, защото страха от неговото пристигане беше дори по-парализиращ от малкото пространство, в което бях натъпкана. Отчаяно исках да не идва, макар да знаех с пълна сигурност, че ще дойде.
Но този път, докато лежах в тъмното и чаках пристигането му, отказах да позволя на страха си да ме владее. Дишах спокойно и очите ми бяха затворени, докато си позволявах да мечтая за децата, които виждах да играят в парка до стария апартамент на майка ми, преди Феликс Оскура да ме намери и да ме отведе. Гледах ги как се смеят и играят и си представях себе си сред тях. Бях видяла достатъчно от живота извън моя собствен, за да разбера, че ми липсва нещо жизненоважно. И ако имаше нещо на този свят, което бях твърдо решена да извоювам за себе си, то беше именно това. Нормално. Свобода. Щастие. Така че, ако трябваше да се науча да играя тази роля за моя татко, за да ги спечеля, така да бъде.
Над главата ми се чуха тежки стъпки и аз изпуснах бавно дъх, когато те спряха. От стъпалата над мен се откъртиха малки прашинки и паднаха върху лицето ми, но аз не помръднах. Просто чаках.
Когато тишината се проточи и сърцето ми заби толкова бързо, че едва си поемах дъх, устните ми се разтвориха и думите се изляха от езика ми, без да съм им давала разрешение да го направят.
– Можем ли да приключим с това? Надявах се да направя нещо по-добро от това да седя тук като стронзо. – Паузата, която последва избухването ми, накара страха да се разлее във вените ми за няколко болезнено дълги секунди, преди да се чуе грубия смях на татко. Ботушите му се върнаха обратно по стъпалата и малката вратичка, която беше монтирал отстрани на тях, за да ме заключи тук, се отвори, когато той я отключи.
Ръката му се заклещи около глезена ми и аз потиснах писък, докато той ме измъкна изпод стъпалата, докато не легнах по гръб под него на слабата лунна светлина, която се процеждаше през облаците.
– Какво предлагаш да правим тази вечер, дребосък? – Попита татко, а очите му блестяха предупредително, но в тях имаше и нещо друго. Като глад, като нужда. Имаше нещо, което той искаше от мен, и въпреки че сърцето ми биеше учестено и трябваше да се боря ръцете ми да не треперят от страх, вдигнах брадичка и се насилих да говоря отново.
– Искам да спя в собственото си легло тази нощ – казах твърдо. – Затова ми кажи какво трябва да направя, за да се случи това.
По лицето на татко ми се разля бавна и смъртоносна усмивка, която наистина трябваше да ме изпълни със страх, но аз бях отвъд това. Не ме интересуваше какво ще направи с мен или какво ще поиска от мен. Просто исках да си върна някаква малка част от контрола върху собствената си съдба. Затова щях да направя всичко, което е необходимо, за да получа това, което искам.
– Изглежда, че някой най-накрая е осъзнал как да отстоява себе си. Може би в крайна сметка не си дребосък. Хайде, има нещо, което искам да ти покажа. Ако успееш да гледаш, без да издадеш нито миг от тези твои деликатни емоции, тогава ще ти дам леглото ти и ще ти подхвърля и една вечеря. И какво ще кажеш, Розали? Мислиш ли, че можеш да се справиш с това?
– Да – изръмжах, защото не ме интересуваше какво ще стане. Никой друг на това мръсно, вонящо място нямаше да се нахвърли и да започне да се грижи за мен, така че това означаваше, че ще трябва да го направя сама. Щях да си нарисувам маската, която той искаше да нося, толкова съвършено, че никой никога повече нямаше да може да разбере какво наистина чувствам. Ако татко ми искаше да ме превърне в чудовище по свой образ и подобие, тогава щеше да получи точно това. Надявах се само да не забравя момичето, което погребах под маската, защото имах чувството, че скоро няма да има много време да види отново светлината.
Татко се отдалечи от мен през двора и аз го последвах, като съблякох мръсните си дрехи и се преобразих в сребърната си форма на върколак. Вдишах дълбоко, опитвайки се да пренебрегна миризмата на татко и неговата глутница, която изпълваше въздуха тук, и да се съсредоточа върху свежия вятър, който духаше от планините с по-сладък аромат. Този вятър обещаваше свобода. Нещо, за което копнеех в дълбините на душата си.
Татко събра дрехите си между зъбите, така че аз го копирах, и когато той тръгна през двора, аз се постарах да не изоставам.
Той тичаше с пълна сила, а аз се надпреварвах да се равнявам на темпото му, като потръпвах от удоволствие, когато лунната светлина пробиваше за миг облаците и се проследяваше по гръбнака ми. Искаше ми се да изрева поздрав към нея, но дрехите в устата ми правеха това невъзможно, така че вместо това просто мълчаливо ѝ благодарих за компанията.
Луната беше единствения истински приятел, когото някога бях познавала. И колкото и да ми беше тъжно, поне знаех, че е надежден. При дъжд или слънце, нощ след нощ тя щеше да е там горе в облаците и да ме чака.
Феликс потегли далеч извън двора си и през полетата, които заобикаляха имота му. Той притежаваше всичко тук на километри и нощния мрак сякаш криеше в сенките си всякакви негови тайни.
Докато тичахме към един огромен склад на ръба на дърветата, в гърлото ми попадна лепкавия аромат на кръв и трябваше да се боря да не забавя ход, когато осъзнах къде ме води. Никога досега не бях влизала в тази сграда, но тази миризма на кръв и смърт винаги се носеше около нея, така че беше достатъчно лесно да отгатна какво се е случило тук.
Феликс се затича право към вратите и един от приятелите му от глутницата ги дръпна, за да ни допусне.
Когато пристигнахме вътре в безплодното пространство, татко захвърли дрехите си и се премести обратно във формата си на фея. Той бързо навлече дрехите си обратно и аз побързах да го последвам.
– Ела, Розали – изръмжа той. – Можеш да наблюдаваш и да се учиш. Ако приемем, че можеш да контролираш тези свои емоции, ще имаш пълен корем, преди да отпуснеш главата си върху меки възглавници тази вечер.
Стомахът ми изръмжа обнадеждено при тази перспектива и аз забързах по петите му, докато той ме водеше през склада към самия му център.
Погледът ми беше стоически вперен в гърба на татко, така че, когато той спря, се свестих. Той се отдръпна, а погледа му се спря върху лицето ми, докато виждах жената, която беше привързал към металната маса в центъра на студения склад.
Лицето ѝ беше посиняло и подуто, носа ѝ изглеждаше счупен, а брадичката ѝ беше изцапана с кръв.
– Помогни ми, дете – помоли тя, докато кафявите ѝ очи се взираха в мен. – Измъкни ме оттук, той ще ме убие. Аз имам семейство. Аз…
Феликс я удари достатъчно силно, за да избие един зъб, който се затъркаля по бетонния под, а аз се борих с всички сили да не се размърдам, докато тя ридаеше.
– Настани се удобно, дребосък – каза татко, като взе руло кожа от малък рафт в подножието на масата и бавно го разгъна. – Обичам да не бързам да изчиствам света от лунната измет.
Жената започна да хлипа, когато татко извади зашеметяващо златно острие от гънките на кожата и го вдигна, за да го видя. Дори в трептящата светлина от старите крушки, които светеха над главата ми, острието някак си успяваше да улови светлината.
Дъхът ми се затаи в дробовете, докато го гледах, чудейки се как някой изобщо е започнал да създава нещо толкова силно и красиво.
– Това е острие от слънчева стомана – обясни татко, когато видя къде се е спряло вниманието ми. – Единственият материал, познат на звездите, който може да нанесе белези на фея отвъд силата на лечебната магия. Когато реже, изгаря така, сякаш светлината на самото слънце живее в метала. Нямаш представа какво изкуство мога да сътворя с тази красота, кутре, но ще е добре да внимаваш и да се учиш. Защото точно на това място се озовават всички мръсници и предатели. Така че, ако имаш някакви грандиозни идеи да превърнеш омразата, която изпитваш към мен, в нещо жестоко, знай, че няма да се поколебая да те сложа тук и да те разфасовам. Моята кръв или не, щом си част от моята глутница, единствения изход е смъртта.
Потръпнах, когато спомените ме притиснаха, облекчението се разля в мен, когато човека в килията срещу моята отново започна да крещи и ме издърпа от тях, принуждавайки ме да се събудя преди най-лошата част. Майната му, мразех този човек. Дори сега, след всичките тези години, все още го мразех с цялата си ярост. Понякога ми се искаше да го принудя да се изправи срещу мен такава, каквато бях сега, с пълния обем на силите си Пробудена и с Вълка си, пораснал до пълни размери. Този гадняр щеше да се разтрепери в шибаните си ботуши, ако този ден някога настъпи.
Крещящият започна да удря с юмруци по вратата, викайки пазача да дойде и да го пусне навън. Опитваше се да прави това поне по шест пъти на ден, като плачеше, молеше се и крещеше, докато проклетите ми уши не закървяха. И това никога не му помогна, по дяволите. Сигурно пазачите се възбуждаха от болката му.
Гърдите ме боляха от тежка болка, докато оглеждах тъмната си килия и се премествах от неудобния си дюшек. Нямаше никакъв шанс да заспя отново, след като този кошмар продължаваше и писъците му отекваха из целия изолатор. Някои от другите затворници скоро щяха да започнат да му крещят да млъкне, но не знаех защо се притесняваха. Никога не се променяше нищо. А понякога приветствах шума му само за да разчупя шибаната тишина. Защото понякога тишината беше твърде шумна тук долу.
Единственият път, когато спираше, беше ако вампира в килията в далечния край на блока му извикаше да спре, макар че това не се случваше често. Всички шибаняци тук мълчаха, ако той им заповядаше. Отначало не бях разбрала защо, но успях да накарам Хейстингс да ми разкаже малко за него, когато един ден ме заведе да си взема душ. Очевидно беше голям силовак, по-могъщ от всички останали феи в Даркмор, и един ден преди няколко години беше избухнал и убил над двайсет феи в Магическия комплекс, преди пазачите да го обезвредят, след като беше загубил молбата да се измъкне оттук. Според разказа на Хейстингс, бедното копеле оттогава било затворено в дупката. Бил прекалено силен, за да рискуват да го пуснат отново на свобода в ген попа.
Направих няколко лицеви опори и се опитах да изчистя съзнанието си от спомените за писъците на онази жена и начина, по който татко ми се усмихваше, докато я разрязваше със смъртоносна прецизност, благодарение на която смъртта ѝ отнемаше часове. През цялото време не бях помръднала и на сантиметър. Не бях погледнала встрани. Доколкото си спомням, дори не бях мигнала. И сега всеки един момент от този ужас и всички останали, които се бяха случили в този проклет склад, живееха завинаги в спомените ми.
Опитах се да не мисля за собствените си белези и за това какво беше наложило да ги причиня. Насилих се в тренировката, като накарах тялото си да гори и да ме боли по единствения начин, който бях открила, за да блокирам тези спомени тук долу.
Стомахът ми изкъркори в знак на протест, когато приключих със серията и започнах да спринтирам напред-назад от едната до другата стена. Шест крачки в двете посоки с рязък завой, когато ударих ръката си в задната стена, а после и във вратата. Това беше единственото, което ми помагаше да запазя разсъдъка си тук долу, и единствения начин, за който се сещах да прекарам времето си, освен да броя овце и да потъвам в мрака на детството си.
Някой ден може би ще имам цяла глутница от собствени кученца и ще мога да ги обсипвам с любов и целувки, за да компенсирам всичко, от което бях лишен. Но ми беше трудно да си представя това, докато бях заклещена тук. Трудно ми беше да си представя каквото и да било отвъд тези четири стени, ако трябва да съм напълно честна със себе си. Въпреки че имаше едно нещо, което ми идваше наум по-често, отколкото очаквах. Или по-скоро за една фея. Макар че мисълта за него неизменно ме водеше към мисълта за другите алфи, които ми бяха хвърлили око в тази адска дупка, и не знаех дали да го отдам на факта, че не бях попадала на никой от много време, или на шибаната връзка с партньора.
Но това си беше просто мое самозалъгване. Защото знаех, че това е връзката с партньора. Не бях толкова ненаситна сексманиачка, че да вярвам, че освен това бих си фантазирала толкова много за него. Шибаният Шадоубрук.
С разочарование замахнах по знака с форма на полумесец зад ухото си, защото той изтръпна и ме изпълни желанието да тичам с него под пълната луна. Исках да ме вземе в прегръдките си, да ме придърпа и да ме целува, докато не виждам ясно. Исках да накара цялата тази болка и тревога в мен да изчезне и просто да ме заключи в прегръдките си и никога да не ме пусне.
Завърших спринтовете си, обърнах глава към тавана и изревах, като обгърнах устата си с ръце, за да може звука да стигне колкото се може по-далеч, макар да знаех, че няма да стигне до човека, когото Луната беше избрала за мой приятел. Но може би в дълбоките кътчета на сърцето си той щеше да усети, че го викам така, както понякога си представях, че и аз го усещам. Не че трябваше да ме интересува дали той копнее за мен или не. Беше положил усилия да скрие връзката ни с мастило, само за да се опита да избегне срама от това, че е свързан с някой като мен. Той ме мразеше толкова дълбоко, без да се основава на нищо друго освен на кръвта, която течеше във вените ми, и на семейството, което ме беше родило. Беше жалко. И аз го мразех за това. Макар че той ми липсваше като луд.
Майната му на живота.
Издърпах от себе си гадния черен пуловер, така че да остана по бански, докато се впусках в тренировка за коремни преси.
Най-накрая бях започнала да се разгрявам, а упражненията бяха единственото нещо, което позволяваше това тук. Тънкото, драскащо одеяло, което ми предоставиха, със сигурност не допринесе много за това да се стопля. В странните случаи, когато кошмарите от миналото ми не ме събуждаха, треперенето винаги го правеше.
Когато приключих с това, сърбежа в следата на приятеля ми започна да прилича повече на изгаряне и аз паднах назад, за да легна на студения бетонен под, обгърнах устата си с ръце и отново изревах.
След малко се заклех, че чух ответен вой. Не, това не беше вярно, не го бях чула. Бях го почувствала.
Засмуках дъх, когато през мен премина вълна от болка и копнеж, и захлупих ръце около устата си, докато отново нададох вой, дълъг и тих, а звука отекна в малкото пространство, което беше мой затвор от толкова дълго време.
Когато отново ме дръпна в гърдите, се задъхах, сигурна, че Итън някак си, някъде, ми отговаря. Мисълта за това ме изпълни с толкова много емоции, че не знаех какво да правя с тях. Гняв, разочарование, болка, завист и толкова много шибан копнеж. Болеше ме за усещането на ръцете му върху тялото ми, устните му срещу моите, душата му близо и сърцето му, което тупти за мен.
От мен се изтръгна ридание, когато една сълза се плъзна по бузата ми, търкулна се над ухото и потъна в косата ми. Опитах се да я задуша, но не бях плакала от първата нощ тук, поне не и докато бях будна. Бях се борила срещу това безнадеждно, болезнено чувство с всичко, което имах, а сега преградите се пропукваха и знаех, че съм безпомощна да го спра.
Претърколих се настрани и се свих на кълбо, като ума ми дълго време беше прикован към Итън, преди да се пренесе към Рори. Бях обещала да го измъкна оттук, а единственото, което успях да направя досега, беше да проваля всичко и да се затворя в кутия в адските ями. Бях толкова безполезна. Не беше чудно, че той не ме искаше. Може би наистина бях същото глупаво кученце, за каквото ме смяташе той. По-големите цици и нахаканото поведение не ме правеха нещо специално. Може би просто бях пълна с глупости и толкова отчаяно исках да изпълня обещанието, което бях дала, за да го спася от този ад преди десет години, че дори бях успяла да се самозалъгвам, че мога да го направя.
Майната му, липсваше ми. Липсваше ми от толкова шибано дълго време, че дори не би трябвало да е възможно да страдам за него повече, отколкото преди да дойда тук, но ми липсваше. Тук всичко беше различно. Преди той беше недостижима фантазия, а сега беше по-скоро пазител на измъченото ми сърце. То можеше да е окървавено и съсипано, но все още биеше за него. Бях почти сигурна, че е така още от първия път, когато го бях зърнала, когато той дори не знаеше, че съществувам. По дяволите, понякога все още имах чувството, че той не знае за съществуването ми. Бях просто глупавото кученце, което беше дошло тук и даваше обещания, които едва ли някога щеше да изпълни. Кейн ме беше забравил тук долу. Искаше да ми докаже колко малко значима съм за него и за света и си беше свършил шибано добре работата.
Онова стържене в гърдите ми отново прозвуча в мен и бях сигурна, че някъде Итън изпитва точно толкова болка, колкото и аз. И дори само мисълта за това ме вряза още по-дълбоко, знаейки, че болката ми го наранява и че не мога да отида при него.
Зарових лице в дланите си и се разплаках, докато пълната безнадеждност на положението ми ме задушаваше и бях принудена да се замисля за факта, че може би просто ще умра тук долу. Съвсем сама и забравена в мрака. Толкова безполезна и жалка, колкото татко винаги беше твърдял, че съм.
Назад към част 5 Напред към част 7