***
– По дяволите.
Почти не регистрирах тихото проклятие, което дойде откъм гърба ми, но прилива на топъл въздух от коридора отвъд килията ми се разля по кожата ми и ме принуди да приема, че е истинско.
Една ръка се допря до рамото ми половин секунда преди да се преобърна и да се затъркалям назад, докато не се ударих в стената в задната част на килията си, където можех да се втренча в пазача, който ме беше открил в най-слабия ми момент, с толкова яд, колкото можех да събера.
И разбира се, това не беше обикновен пазач. Мейсън Кейн стоеше на вратата, подчертан от флуоресцентните лампи в коридора, като просто ме гледаше, сякаш аз трябваше да съм този, който да наруши това мълчание между нас.
– Дванайсет – започна той колебливо.
– Майната ти. – Изплюх отровно, като го мислех по-силно, отколкото мисля, че някога съм мислела тази фраза през целия си живот.
Той направи крачка към мен и аз станах толкова бързо, колкото можах, отказвайки да се сгуша в шибаните му крака, дори след като ме беше намерил така. Почти загубих съзнание, защото станах толкова бързо, благодарение на факта, че не бях яла от… ами, нямах никаква шибана представа, защото нямах шибан часовник, по който да се ориентирам, но бях разбрала, че храната идва само два пъти на ден и е с вкус на пълна гадост. Предимства на това да си в дупката и всичко останало.
Кейн се стрелна напред и ме хвана за ръката, за да ме удържи, а аз го отблъснах с дълбоко ръмжене, оголвайки зъби срещу него, целия шибан Вълк, напомняйки му, че в момента е натикан в ъгъла на див хищник, дори и да ме беше намерил да ридая.
Кейн ме пусна и направи крачка назад, сякаш осъзнаваше, че ме делят около три секунди от това да разкъсам гърлото му с проклетите си зъби, макар че кучешките ми зъби не бяха толкова остри, колкото бих предпочела за тази работа.
Поех си дъх, като избутах заплетената си, сплъстена черна коса от лицето си и вдигнах брадичка, отказвайки да избърша сълзите си. Не възнамерявах да се срамувам от тях.
– Аз…
– Време ли е за седмичния ми душ? – Изсмях се. – Дошъл си да ме гледаш как си замразявам циците, когато включат студената вода, за да имаш нещо свежо, над което да се опипваш после ли? Защото със съжаление трябва да ти съобщя, стронзо, че те не са толкова големи, колкото бяха преди. Две малки хранения на ден плюс шибани упражнения ме накараха да отслабна по време на престоя ми тук.
– Аз все още съм твой старши командир, Дванайсет, не можеш да ми говориш така и да очакваш да ти се размине – изръмжа Кейн.
– И какво, по дяволите, ще направиш по въпроса, бастардо? – Подигравах се. – Да ми удължиш срока от един месец на три – о, чакай, ти вече го направи, нали? Или вече са шест? Може би цяла година? Може би просто чакаш да се изгубя напълно, за да ме изпратиш в психиатрията за един от твоите малки експерименти?
– Какво искаш да кажеш с това? – Поиска той, като изглеждаше така, сякаш ще се опита да ме хване отново, а аз изръмжах още по-силно от първия път.
– Докосни ме с пръст и се кълна в звездите, че ще ти откъсна шибания член с гола ръка и ще го пусна в тоалетната, преди още да си спрял да крещиш.
– Гледай си устата – предупреди ме той, а ядосания задник в него се надигна на повърхността достатъчно бързо.
– Какво ще ми направиш тогава, шефе? – Изръмжах, подигравайки му се, макар да знаех, че може да живея, за да съжалявам за това. Но той вече ме беше видял сломена, вече знаеше какво точно ми причиняваше това, че бях затворена тук, така че нямаше смисъл да се опитвам да го крия.
Погледът на Кейн се стесни, преди да се стрелне към мен в размазано движение. Прехвърли ме през рамо, преди да успея да се подготвя за това, и света около мен се замъгли, докато той ме изнасяше от килията с пълна скорост.
Когато спряхме, се озовах в единичния душ, който беше единственото ми спасение от килията през последните седмици.
– Съблечи се – заповяда Кейн, като направи крачка назад.
Изплюх се в краката му и го проклех.
– Накарай ме, стронзо.
Очите му потъмняха от неуважението в тона ми, но аз само му се изсмях. Беше ме превърнал във враг и никога нямаше да го забравя.
С цъкане на езика той отново се стрелна към мен, като ме притисна назад към бежовите плочки на стената, след което закачи пръстите си в анцуга ми и го избута надолу.
Следваше потника, който се откъсна от тялото ми с такава жестокост, че материала се разкъса на две, вместо да стигне до главата ми.
– Това ли искаш? – Изръмжа ми Кейн, докато стоях под него в ужасното си безформено затворническо бельо. – Искаш ли да продължа?
– Не искам нищо от теб, figlio di puttana.(Кучи син.) – Свалих бикините си и дръпнах сутиена си, а той просто стоеше и ме гледаше, сякаш имаше някакво шибано право да ми се сърди.
Когато той не се отдалечи от личното ми пространство, пристъпих напред, блъснах го колкото се може по-силно, за да мога да изтласкам рамото му настрани и да се запътя към единичния душ.
Държах гърба си към него, докато чаках водата да се излее от душ-главата над мен, и се опитах да не се задъхвам прекалено силно, когато студената като камък вода се разби върху мен.
Останах неподвижна, доколкото можах, докато водата ме обливаше, отмивайки най-лошите частици пот и мръсотия от тялото ми, докато започнах да треперя. Не бях излъгала Кейн, когато му казах, че съм отслабнала, а стегнатите мускули по тялото ми бяха откраднали много от женските извивки на плътта ми, което също не помагаше, когато ставаше въпрос за поддържане на топлината. Сигурно щях да треперя до края на деня в килията си. Нямаше да имам енергия за още една тренировка, докато не дойде храната, а нямах представа кога щеше да е това.
Посегнах към драскащото парче сапун, което бях сигурна, че са купили с намерението да ни създадат възможно най-голям дискомфорт, и започнах да драскам кожата си.
Колкото по-дълго стоях там, толкова по-силно трепереше тялото ми, но отказвах да изляза, докато не се изкъпя напълно. Да ни оставят мръсни през половината време беше просто още една форма на мъчение, която предлагаха на обитателите на дупката, и аз отказах да ги улесня. През живота си бях преживяла много по-лошо от студен душ.
– Защо рози? – Попита ме иззад гърба ми Кейн, а аз стиснах зъби и започнах да търкам сапуна в косата си. Красивата ми, дълга до кръста черна коса, която сега беше толкова пълна с възли и заплитания, че се страхувах, че ще трябва да я отрежа, ако някога се върна в блока. Не ми даваха дори да я четкам, камо ли да имам шампоан и балсам, а досега не бях осъзнавала колко важни са били за мен тези малки луксове.
Избрах да не обръщам внимание на стронзото, който ме наблюдаваше как се къпя, и продължих да търкам косата си, но той, разбира се, не искаше да ме остави на мира, а натрапваше въпроса за татуировките ми, сякаш наистина го интересуваше.
– Дали са само защото се казваш Розали и си мислиш, че ще е сладко да си сложиш мастило по тялото? – Подиграваше се той.
Погледнах го през рамо, знаейки, че гледа лозите, които се извиваха по дупето и гърба ми от татуировката, която се простираше по цялата лява страна на тялото ми.
– Всеки цвят на лозата представлява някой, за когото с удоволствие бих умряла – изръмжах аз. – A morte e ritorno. – Девизът на семейството ми се изтърколи от езика ми като стар приятел.
– Значи това са само глупости на бандата? – Попита той и аз изсумтях, тъй като тръпките в тялото ми ме затрудняваха да формулирам смислен отговор.
– Когато бях на четиринайсет години, ми се случи нещо, което ме беляза по всеки начин, по който може да бъде белязана една фея – отвътре и отвън. Не исках да прекарам остатъка от живота си, гледайки доказателствата за това, което ми се беше случило, и преживявайки го отново и отново. Затова един мъж, който беше преживял точно толкова мъки, колкото и аз, ме научи как да приема болката си и да я превърна в сила.
Никога не съм говорила за това. Никога. Но нещо в този самодоволен стронзо ме караше да искам да му докажа, че греши във всичко. И колкото и да не трябваше да ми пука какво си мисли за мен, нямаше да му позволя да прави светлина от мрака ми. Майната му. Освен това това не беше някакъв дълбок и смислен разговор, а просто информиране на бастарда, че никога няма да се страхувам от него, защото в живота си съм познавал истинския страх и нищо, което той ми направи, не можеше да се доближи до него. – Така че не ми пука, ако някакъв припрян стронзо като теб иска да ми се хили през носа и да ми предава всичко за мен, сякаш ме познава. Защото нямаш никаква шибана представа какво е да живееш моя живот или да ходиш в моите обувки. Да станеш един от алфите на клана Оскура изискваше повече жертви и болка, отколкото ти би могъл да проумееш с идиотския си мозък. Така че защо не се върнеш да властваш над мен и да се наслаждаваш на начина, по който тази твоя възприемана сила те кара да се чувстваш все така твърд, защото аз нямам какво да ти кажа.
Започнах да мия сапуна от съсипаната си коса, както можех най-добре, имайки предвид заплитанията, и се стреснах, когато водата, която се разбиваше над мен, се затопли внезапно.
Сапунът се разля по тялото ми и за един дълъг, великолепен миг се окъпах в напълно невероятното усещане на топлата вода, която гали кожата ми. Беше адски жалко, че не можех да му се насладя.
Издухах дъх на неудовлетвореност и се завъртях с лице към Кейн, като излязох от душа към него и оголих зъби.
– Не искам да ме съжаляваш, Стронзо. Не искам и едно шибано нещо от теб – изръмжах, грабнах драскащата кърпа от куката на стената и изтърках вече розовата си кожа.
– Моята отговорност е да се уверя, че няма да се разболееш и да умреш заради нас, Дванайсет – отвърна Кейн с мрачен тон. – Това не беше съжаление, това беше да се уверя, че няма да получиш хипотермия и да ме накараш да влача прасковения ти задник до медицинския.
– Майната ти.
– И само за протокола, не съм израснал в някакво крайградско съновидение, както ти изглежда вярваш. Не си единствения човек на света, на когото му е било гадно.
Вдигнах поглед към неговия и за миг можех да се закълна, че това, което открих там, изобщо не беше омраза. Но не ме интересуваше. Той отдавна беше изгубил всякакъв шанс да изпитвам нещо различно от това към него.
Кожата ми изтръпваше от гнева ми и за миг дори не осъзнах, че е нещо повече от това. Не просто бях ядосана, а кипнах от сурова и силна енергия и по кожата ми започна да се образува слабо, бледо сияние.
Веждите на Кейн се вдигнаха, когато и той го забеляза, а тъмна усмивка изви устните ми, докато го гледах.
– Проклинам те, Мейсън Кейн – изсъсках, като всяка частица отрова, която пазех в душата си за него, се издигаше на повърхността на кожата ми. – В името на луната, която ме управлява, те проклинам и ти пожелавам само болка и нещастие. – Сиянието по кожата ми стана по-ярко, докато не усетих как цялото ми тяло забуча от силата на лунната ми магия. Нямах никаква шибана представа как работи, но винаги, когато я бях използвала преди, тя ми идваше толкова лесно, колкото и дишането, и точно така се чувствах сега.
– Как го правиш? – Поиска Кейн, а погледа му се насочи към светещите белезници на китките ми, които ми пречеха да използвам магията си. Но това не беше елементарна магия. Това беше нещо, присъщо на това, което бях, нещо дълбоко в душата ми и свързано с моя Орден и моя Вълк, и дори когато потискащия Ордена фактор блокираше тази част от мен, аз все още можех да имам достъп до този кладенец на сила, който течеше дълбоко във вените ми като лунна светлина, когато имах най-голяма нужда от него.
– Ti maledico(Проклинам те), – повторих на семейния си език.
Кейн се изстреля напред и ме запрати обратно към стената, ръката му се стисна здраво около гърлото ми, докато използваше огромната си маса, за да ме смачка.
– Престани да правиш това, което правиш – поиска той с онзи свой глас на алфа задник, а аз само се усмихнах като шибан психопат, тъй като контакта между нас накара сребристото сияние да се разпространи и да обхване и него.
Хванах китката му, докато усмивката ми се разширяваше, и прошепнах думите, които магията поиска от мен.
– „La luna maledetto.“(Проклятие на луната.)
В момента, в който думите напуснаха устните ми, сякаш цялата тази неземна сила се прехвърли през тялото ми, затопли кожата ми и се устреми към точката на съприкосновение, където държах китката му в хватката си, преди да се влее в него.
Той прокле, когато ме пусна, и сребристото сияние напусна стаята, докато аз се задъхвах от усилието да използвам дарбите на Ордена, макар да не бях напълно сигурна какво съм направила с тях.
Кейн разкъса копчето, осигуряващо маншета на черната му риза, и нави ръкава назад, като погледна надолу към мястото, където го бях държала. Сребрист знак украсяваше кожата му от вътрешната страна на китката под формата на една роза на тънка лоза.
– Какво, по дяволите, е това? – Поиска той, като я протегна, за да я видя, а аз само погледнах безстрастно назад.
– Това е, което Луната смята, че заслужаваш, Стронзо. Не е добре да ме питаш. Аз съм само съд за нейната воля.
– Глупости. Знаела си какво правиш, когато си произнесла това заклинание – изръмжа той и потърка китката си, сякаш мислеше, че белега може да се махне. Нямаш такъв късмет, слънчице.
– Докажи го – издекламирах аз и това дори не бяха пълни глупости, защото не разбирах напълно какво се беше случило току-що, но за мен употребата на думата проклятие беше достатъчно разпространена, за да ми подскаже.
Кейн изръмжа гневно, изстреля се напред и ме изтръгна от краката ми, преди да се изтръгне обратно от стаята и през дългия коридор на изолатора, докато стигне до моята килия. Влязохме бързо вътре и той ме пусна, като изтръгна от тялото ми драскащата кърпа, в която бях увита, преди да напъха купчина свежи дрехи в ръцете ми.
– Имаме недовършени дела, ти и аз – предупреди той, докато се отдръпваше, а аз само се усмихнах, когато видях, че е разтреперан.
– Не, нямаме – отвърнах аз. – Нямам какво да ти кажа. Ти си по-малко от нищо за мен. Просто един задник с комплекс за превъзходство и вендета. Надявам се, че спиш добре нощем, като знаеш колко си голям и силен, като буташ момичетата и ги затваряш в клетки, когато си затворил магиите и ордените им и те не могат да се борят. Само се надявай никога да не ме срещнеш извън това място, Мейсън, защото с голямо удоволствие ще изтръгна главата ти от тялото със зъби и ще използвам земната си магия, за да те заровя дълбоко под земята, където дори червеите няма да те намерят.
Вратата се затръшна пред очите ми и отново потънах в мрак, оставена да се обличам само на светлината, която хвърляха белезниците ми. Потънах на леглото си, чувствайки се безумно изтощена от използването на дарбите си, но точно преди да облегна глава на твърдото легло, пръстите ми намериха снопче плат на леглото и усмивка се заби в бузите ми. Офицерският задник беше забравил да вземе стария ми пуловер, когато избяга. Може би наистина ще успея да заспя тази нощ, без да треперя.
Благодаря на звездите за малките чудеса.
Но когато го навлякох и се облегнах отново, изпуснах дълга въздишка и усмивката се смъкна от лицето ми. Може и да бях спечелила няколко малки битки днес, но все още губех войната. И тъй като четирите стени, които ме заобикаляха, сякаш отново се затваряха, знаех, че кошмарите ще ме споходят в момента, в който затворя очи.
Назад към част 6 Напред към част 8