КЕЙН
Изстрелях се надолу по стълбите с пълната сила на моя Орден, който захранваше крайниците ми. Ако Дванайсет беше ранена, щях да се погрижа Шестдесет и девет и Едно да я последват в бърз гроб. Не знаех какво, по дяволите, се случва тази вечер, но знаех кога има нечестна игра. Можех да я усетя във въздуха. И я усетих около тези двамата още щом влязох в килера.
Излязох в коридора, където се намираше психиатричното отделение, и сърцето ми се сви при гледката пред мен.
Белорианката разкъсваше и разкъсваше маса от лиани на земята, а един затворник в тях пълзеше, като хвърляше все повече и повече, докато се опитваше да го заобиколи в тунела си. Дванайсет. Фактът, че използваше магия, потвърждаваше подозренията ми, че тя притежава ключа за белезниците. И въпреки че ми се искаше да съм ядосан, шибано яростен, единственото, което изпитвах, беше ужас при мисълта, че тя ще умре тук.
– Някой има ли поглед върху биооръжието? – Гласът на началника Пайк прозвуча по радиото и Белорианката се бе изкривила в изправено положение, щом чу шума.
Оголих кътниците си, подготвяйки се за битка. Вдигнах ръце, хвърлих чифт огромни огнени кълба и ги изпратих да се въртят в двете противоположни стени. Светкавичните огньове накараха звяра да побеснее и той изостави дванайсет, блъскайки се в едната стена, после в следващата, докато преследваше източниците на топлина. Огънят изсвистя и аз изпратих още две топки към далечния край на коридора в пламък от червено и златно.
Мускулите ми се свиха, когато звяра се обърна и се втурна след тях, а аз ускорих крачка напред, измъквайки Дванайсет от гнездото с лиани.
– Върви! – Избутах я към стълбите, докато тя ме гледаше изненадано.
– Не можеш да останеш тук – каза тя разтревожено, изглеждайки така, сякаш наистина и пукаше за мен. Което щеше да е стоплящо, ако сърцето ми беше способно да усеща температури над нулата.
– Не се дръж меко с мен, затворнико. – Отново я бутнах и тя изръмжа, а Вълка и изплува от очите. – Върви.
– Никой не ми казва какво да правя – изсъска тя. – За какво изобщо оставаш тук?
Изръмжах, като посочих яката на звяра, докато тя дращеше по стените, а огъня ми падаше около нея. – Нашийникът е неизправен, трябва да го оправя, за да се възстанови сигнала.
Тя кимна, а челюстта ѝ се беше свила.
– Ще е по-бързо, ако го направим заедно.
Белорианката изпищя, обръщайки се обратно към нас, и аз се отказах да се боря с нея, когато тя се обърна с лице към нея от моя страна.
– Ще застана зад нея – казах ѝ, вдигнах ръка и изпратих ослепителна огнена стена, която пламна пред нас. Прострелях се през нея от едната страна, като накарах огъня да се огъне около мен, докато преминавах през пламъците.
Затичах се зад Белорианката и скочих върху чудовищното същество, хванах го за врата и ударих юмрук в яката. Ако грубата сила не се справи, значи съм прецакан.
Защото аз не бях техник. А дори и да бях, не ми харесваха шансовете да си играя с жиците, докато Белорианката ми седи като добро куче.
Юмрукът ми се сблъска със солиден въздушен щит около него и аз се строполих на земята, като загубих опора и се спънах на колене, докато болката се разнасяше из ръката ми. Какво става?
Звярът изсмука дъх, докато се обръщаше към мен, и аз се претърколих бързо, докато той се хвърляше към мен с назъбени зъби. Гърбът ми се удари в стената и аз изпратих два огромни пламъка, които паднаха далеч от мен, но тя не тръгна след тях. След половин удар на сърцето осъзнах, че кокалчетата ми са се разцепили върху щита и кръвта покрива пръстите ми, а аромата я зове към мен. По дяволите!
Побягнах с вампирската си скорост, задъхвайки се, когато стигнах до далечната стена. През последния час използвах дарбите си, за да вкарвам затворници обратно в килиите им, и се изморих. Ако не успеех да оправя яката скоро, бяхме прецакани.
Долових предизвикателен вик и забелязах Дванайсет, която се люлееше над стената от пламъци на една лиана. Краката ѝ се сблъскаха с черепа на Белорианката и я накараха да се препъне назад, докато тя издаваше рев от болка. Дванайсет увисна за още една секунда, нанасяйки още един силен удар в яката, преди да се сгромоляса на земята до звяра. Светлината остана червена и аз проклех под носа си. Не знаех защо, по дяволите, тя искаше да помогне, но в този момент бях адски благодарен, че го направи.
Звярът се завъртя и я посече с бодливата си опашка. Едно порязване от тези гадове и тя беше провалена.
Тръгнах напред и хвърлих огнени топки по главата му, за да го ослепя, от удара съществото се отдръпна, но опашката му продължи да се върти бясно. Дванайсет захвърли дървено копие в ръката си, хвърли се напред и го заби в корема на Белорианката. Ихор изригна и чудовището се блъсна в далечната стена.
Тя захвърли копието и вместо него хвърли мрежа от лиани, като ги уви около всеки един от крайниците му, за да го обездвижи за част от секундата. Не пропилях нито миг от предоставената възможност. Прескочих Дванайсетте, като използвах допълнителната сила на дарбите си, за да се задвижа по-високо от обикновено, и хвърлих още един юмрук в яката на звяра, но този път обградих ръката си с бели горещи пламъци. Кокалчетата ми се сблъскаха с щита и усетих как той се счупи под удара ми, така че юмрука ми се удари директно в металната яка. Разпаднах се на пода, обръщайки се бързо, за да видя дали съм го оправил, докато от дробовете ми се изсипваше тежък дъх.
Светлината вече не беше червена, а зелена и победата разкъса гърдите ми. Изтръгнах радиото от бедрото си, поднесох го към устата си и се обадих на началника.
– Яката е поставена, госпожо. Повтарям, нашийника е включен. Вземете го вкъщи.
Нашийникът помръкна и Белорианката изрева, като скъса лианите, които я държаха, докато клатеше глава от сигнала, който се насочваше към мозъка и. Понякога ми беше жал за бедното копеле заради мизерния живот, който водеше в този затвор. То не беше нищо друго освен оръжие, на което е дадена плът. Но и то изпитваше болка. И това беше просто прецакано.
Чудовището се насочи към стената от пламъци и аз ги разпръснах, докато то бягаше, като се отдръпнах, докато то се втурна покрай нас в посока на стълбите. С облекчение свих рамене, докато то се насочваше към покоите си. Този кошмар най-накрая беше свършил.
– Мейсън – изпъшка Дванайсет.
Обърнах се към нея, изведнъж се олюлях и гърлото ми се стегна, докато свеждах поглед към острия шип, стърчащ от стомаха ми. Издърпах го с хъркане от болка и от раната бликна кръв.
В мъглата на адреналина не бях усетил болката. Но сега тя ме връхлетя изведнъж. Отровата заля крайниците ми и главата ми се завъртя, докато падах на земята. Шипът се беше врязал дълбоко. Отровата нахлуваше в мен по-бързо, отколкото би трябвало да е възможно. Усетих как се увива около силата ми като студени пръсти, отрязвайки ме от магията ми. Отровата на Белорианката беше брутална отвара от болка и разрушение. Тя разяждаше силата ми, после се впиваше в органите ми и ги разлагаше, докато не останеха само кръв и кости. Когато животът ми беше в ръцете на затворник, който ме мразеше, бях сигурен, че съм загинал. Но докато Дванайсет се спускаше над мен и устата ѝ изричаше името ми, си помислих, че има и по-лоши начини да си отида.
Назад към част 42 Напред към част 44