Глава 5
На следващия следобед седя на бара във „Венсанж“, ресторанта на Медисън Авеню, където работех с най-добрата си приятелка Таша. Макар че през седмицата мястото обикновено е пълно с банкери, търговци и други корпоративни личности, в събота на обяд тълпата е по-скоро от купувачи, екскурзианти и добре облечени двойки, излезли да разгледат града.
Таша ръководи ресторанта вече повече от година и някак си го прави лесно. Не мога да не изпитам чувство на гордост, докато я наблюдавам как се справя с клиентите и персонала с еднаква доза професионализъм и бурен чар. Венсанж беше достатъчно популярен, когато работех зад бара, но благодарение на управлението на Таша успеха на заведението се издигна на съвсем ново ниво.
Тя се усмихва, когато се откъсва от маса с доволни клиенти и най-накрая се насочва към мен, като спира, за да поръча на бармана.
– Кейлъб, ще ми налееш ли чаша от новия малбек, който току-що пристигна, моля?
Докато той кима и се отдалечава, за да донесе питието, тя идва и ме обгръща с топла прегръдка.
– Здравей! Съжалявам, че те оставих да седиш тук толкова дълго. Откакто отворихме вратите днес, работим непрекъснато.
– Виждам това. Нещата вървят добре.
– Месецът ни е рекорден – казва тя и закача част от меките си кафяви спираловидни къдрици зад ухото си, докато ме освобождава. Бузите ѝ са светли, а прекрасните ѝ очи танцуват, докато се качва на наскоро освободения стол до мен. – С тези темпове ще трябва отново да разширя кухненския персонал и да наема още няколко сервитьори. Да не говорим, че рано или късно ще имам нужда от помощник-управител.
Смея се, а веждите ми се повдигат от изненада.
– Помощник-управител на най-добрата ми приятелка, най-добрата шефка? Шокирана съм.
– Да, ама не че имам голям избор. – Тя свива рамене и усмивката ѝ се разширява. – Бременна съм.
– Таша! О, Боже мой, това е невероятна новина.
– Знам, нали? Моята малка Зоуи ще стане голяма сестра. – Тя започва да се кикоти, а после и аз се смея заедно с нея, а сърцето ми подскача от чистата радост, която виждам в лицето ѝ. Нищо чудно, че днес тя сякаш сияе. Макар да се старае да запази гласа си тих, виждам, че тя почти се пръска от вълнение.
– Откога го знаеш? Видях те с Тони миналата седмица, а ти не каза нищо.
– Не бях сигурна. Искам да кажа, имах чувството, че може да съм забременяла, но тази сутрин просто си направих теста, за да го потвърдя. Няма да обявяваме официално още известно време, за да сме сигурни. Ти си първата, която ще разбере, освен Тони и майка му, разбира се.
– Поздравления. Много се радвам за вас. – Стискам ръцете ѝ, чувствам се развълнувана и все пак малко завистлива.
Когато се виждах с Ник, тя ме дразнеше за всички екстравагантни места, на които ходехме, за всички романтични неща, които правехме. Тя шеговито противопоставяше нейния начин на живот на моя, сякаш фантазията, която изживявах в пентхауса на Ник на Парк Авеню, беше някак си далеч от всичко, което тя някога щеше да има.
Още преди щастието ми с Ник да се сгромоляса около мен, знаех, че това, което Таша имаше с Тони, беше доста близо до съвършенството.
– Ето ти виното, Таша. – Барманът слага чашата пред нея. Когато той се премества, за да поздрави нов клиент, аз навеждам глава към нея с въпрос.
Тя извърта очи.
– Това е за теб. Очевидно е, че за мен вече е забранено. – Тя плъзга чашата до студения чай, който пия, откакто пристигнах. – Мисля да добавя това към редовния ни списък. Толкова си добра с виното, че първо бих искала да чуя мнението ти за него. – Малка бръчка набръчква челото ѝ. – И освен ако допусна да предположа, изглежда, че можеш да използваш нещо малко по-силно от това, което пиеш днес.
Няма да оспорвам това. Тя ме изучава, докато накланям чашата към устните си и опитвам гладкото червено вино.
– Как мина приема в петък? Ти и Брендан прекарахте ли добре с всичките му запъхтяни приятели от университета?
– Брандън – казвам аз и я поглеждам с крив поглед. – Приемът беше страхотен. Сигурно съм разговаряла с половин дузина списания за изкуство, които искаха интервюта и снимки, и се прибрах у дома с визитки от две от най-добрите галерии в града. Що се отнася до колегите на Брандън, те изобщо не бяха задъхани. Бяха прекрасни. Той дори ме запозна с декана.
Очите на Таша са вперени в мен, докато прекъсвам разказа си, за да отпия още една глътка вино.
– Звучи невероятно, Ейви. И какво пропускам?
– Ник беше там.
– Какво? – Избухването ѝ завърта няколко глави в бара. Тя се навежда по-близо, намалявайки звука си до лично ниво. – Какво, по дяволите, е правил там?
Свивам устни.
– Имаше покана, както всички останали – казвам, като си спомням леко раздразнения му тон, когато го попитах същото тази вечер. – Очевидно Ник е бил щедър на дарения за университета през годините. Брандън на практика падна от похвали, когато ги представих.
– Неудобно.
– Малко – съгласявам се. – Ник всъщност имаше смелостта да ме помоли да напусна партито с него.
Таша зяпва.
– Пред професора?
– Не. преди това. Сблъскахме се, докато Брандън обикаляше. Не мисля, че Ник беше по-щастлив от мен, когато разбра, че сме на едно и също място, но това не му попречи да се държи така, сякаш все още има нещо между нас. Когато му казах, че не искам да говоря повече с него, особено като се има предвид къде се намираме, той ми предложи да си тръгнем заедно.
– Интересно.
– Ако под интересно разбираш арогантно, тогава да. Той беше. Което е типично за него.
Таша свива рамене.
– Не предполагам, че е стигнал дотам, докъдето е стигнал в живота си, благодарение на това, че е бил срамежлив.
– Не, той е стигнал дотам, като се е грижил за себе си и е вземал каквото си поиска. – Свивам очи към нея, докато вдигам чашата с вино към устните си. – На чия страна си ти?
Тя вдига ръце в знак на капитулация.
– Просто казвам.
Макар че би било пресилено да се каже, че Таша и Ник са приятели, тя е запозната поне с начина му на работа в бизнеса. Той е причината тя да е начело на „Венсанж“ и вече да не работи зад бара за онзи кретен, който управляваше заведението.
Ник купи ресторанта, след като се бяхме виждали няколко месеца. Ако не беше го продал веднага след раздялата ни, изхвърляйки го почти толкова бързо, колкото изглеждаше, че е изчистил мен от живота си, Таша беше решила да се откаже от него в знак на солидарност с мен.
Радвам се, че не се стигна дотам, защото е ясно колко много обича работата си. Тя е инвестирала не само времето си във Венсанж. Нейните лични похвати в ресторанта са видими във всичко – от изискания стил на обличане и силния морал на персонала до иновативните елементи в менюто и креативните селекции на вина. От своя страна Ник изглежда също разбира това. Едно от условията, които поставя при продажбата, е Таша да остане начело на ресторанта.
Поздравявам я с полупразната си чаша.
– Между другото, този малбек е отличен. От Аржентина ли е?
– Франция – казва тя и маха пренебрежително с ръка. – Забрави за виното. Разкажи ми повече за партито. Освен че беше арогантен както винаги, как изглеждаше Ник?
– Добре. – Не виждам смисъл да се опитвам да го отричам. Не и пред нея. Отпускам примирена въздишка. – Изглеждаше нелепо добре.
– А, ебаси. Разбира се, че го е направил.
Таша е наясно колко физическо и поглъщащо беше привличането ми към него. Не искам да призная, че въздействието му върху сетивата ми е все така силно, както винаги, но тя никога няма да повярва, ако се преструвам на обратното.
– Ако не друго, той само е станал по-красив – добавям аз, отпивайки от виното си. – Явно самотния живот е бил добър за него.
– Ти не знаеш това.
– Не? Ами той изглеждаше адски добре и снощи, когато бяхме с Брандън в новия ресторант на Гавин Кастил и видяхме Ник да вечеря интимно с една прекрасна блондинка.
Просто казвам, че ме боли повече, отколкото ми се иска. Искам да съм над него. Искам той да остане в миналото ми, където да мога да се справям по-добре с отсъствието му и с цялата болка, която го съпътства.
Виждайки го на партито, отново разкъса краищата на твърде много от тези рани. Виждайки го на среща с друга жена само няколко вечери по-късно, разкъсах част от себе си.
Все още не съм го преодоляла. Вероятно никога няма да го направя. Дадох му твърде много от себе си, неща, които никога няма да мога да дам на никой друг.
Единственото нещо, което никой от нас не беше способен да си даде, беше честността.
Таша изсумтя, докато отпивах още една глътка от малбека, този път по-голяма.
– Какво се случи, след като ги видя?
– Нищо. Бях на път към тоалетната. Когато излязох, вече ги нямаше.
– Видя ли те?
– Не мисля така. Боже, надявам се да не е така.
Мълчанието и се проточва за дълъг момент.
– Ами Брандън?
– Ами той какво?
– Знае ли, че все още си влюбена в Ник? В този смисъл, знае ли за това някой от другите шепа момчета, с които си се срещала за кратко през последната година?
Взирам се в нея и ми се иска да отхвърля това предположение. Ако беше някой друг, щях да го направя.
– Не знам какво изпитвам към Ник освен болка, предателство и объркване. Дали съм приключила с него? Не. Но съм сигурна, че не искам да бъда влюбена в него. Ти би трябвало да разбираш това по-добре от всеки друг.
Тя кимна бавно, без съмнение спомняйки си за бъркотията, в която бях през първите седмици в града. Двамата с Тони ме приеха, когато нямаше къде другаде да отида, и ми направиха място в и без това претъпкания си дом, сякаш бях тяхно семейство. Видя ме през пристъпите на плач и гняв и ми помогна да се върна към изкуството като средство за разтоварване на цялата ми болка в нещо по-продуктивно.
– Да, Ейвъри, разбирам те. И мразя този гад за това, че те е наранил. Но това, което чувствам към него, няма значение. Ти трябва да разбереш какво означава той за теб. Може би и той трябва да ти каже какво означаваш ти за него.
Подигравам се.
– Получих този отговор ясно и категорично в Париж и през следващите дванадесет месеца. Всичко, което бях за него, беше обект за придобиване. Той манипулираше всеки аспект от живота ми – работата ми, дома ми, всичко – докато единствения път, който ми остана, беше този, който ме водеше право при него. Колко ли трябва да си студен, за да направиш това с някого? Как бих му простила това?
– Може би ти трябва да зададеш този въпрос на него, а не аз. – Очите ѝ стават меки, съчувствени. – Обади му се, Ейвъри. Поговорете за това, което и двамата избягвахте през последната година.
– В никакъв случай. Не се случва. – Изпих остатъка от виното и поставих чашата на бара. – Нямам интерес да го допусна отново в живота си. Не мога да го направя, Таша.
Тя повдига вежди към мен.
– Тогава прескочи разговора и просто го чукай, както искаш. Да го изхвърлиш от системата си и да приключиш с него, ако това е възможно. Ще е добре той да е този, който е прецакан за разнообразие.
– О, Боже мой. – Зяпам я, защото тя явно е загубила ума си, за да го предложи. – Понякога даваш наистина ужасни съвети, знаеш ли това?
Тя се усмихва напълно без срам.
– Хей, аз просто се опитвам да помогна. Ти сама ми каза, че не си лягала с никого след него, а това е адски дълго време за една жена. Освен това няма нищо лошо в добрия стар секс за отмъщение – дори ако трябва да го получиш от него.
Поклащам глава, ужасена. Не само на нея, но и на себе си заради начина, по който тялото ми реагира на идеята да спя отново с Ник, дори при съмнителните условия, които Таша предлага. Въпреки всички усилия на интелекта ми да изключи дори мисълта за това, желанието ме пронизва отвътре. Подобно на жив електрически ток, то се плъзга по вените ми хлъзгаво, горещо и интензивно, подхранвано от съзнанието колко добре сме били заедно с Ник.
Бяхме повече от добри заедно. Той беше най-добрия любовник, който някога съм имала, и без значение колко зле свършиха нещата, знам, че той беше все така влюбен в мен. Като го видях онази вечер на приема, почти повярвах, че може би все още е така.
Почти.
За щастие гордостта ми се оказа по-силна от всяка слабост, която очевидно продължавам да имам по отношение на него. Не искам да мисля колко идиотски щях да се чувствам днес, ако бях позволила срещата ни да ескалира на приема или, което е много по-лошо, ако бях достатъчно глупава да му позволя да ме убеди да тръгна с него, дори само за да поговорим.
Таша ме изучава, докато прокарвам палеца си по ръба на празната чаша, с противоречиви мисли и силно туптящо сърце в гърдите. Тя се протяга и поставя нежно ръка на предмишницата ми, а кафявите ѝ очи са меки от загриженост.
– Не обръщай внимание на всички тези глупости, които казах преди малко. Права си, това е ужасен съвет. Опитах се само да те разсмея. – Усмихвам се и тя се засмива. – Добри Боже, толкова лошо, а?
– Не се притеснявай за това. Все пак те обичам.
– Обичам те. – Тя бавно въздъхва и поглежда към часовника си. – Предполагам, че трябва да се върна на работа.
Кимвам.
– Разбира се, добре. Искам да отида в студиото за малко.
Ако има нещо, на което мога да разчитам, за да прочистя главата си и да се оправя, това е да седна пред статива с четка в ръка. Слизам от бар стола и Таша ме последва, като скочи от своя, за да ме прегърне отново.
Тя се отдръпва назад и ме сочи с пръст.
– Ако си свободна в неделя, майката на Тони ще прави прочутото си пилешко качаторе. Искаш ли да дойдеш? Знаеш, че за него се умира.
Не мога да си спомня кога за последен път съм яла домашно приготвена храна, а свекървата на Таша приготвя едни от най-добрите. Стомахът ми на практика изръмжава в знак на съгласие.
– С удоволствие. Благодаря.
– Чудесно. Инез ще се радва да те види отново на масата с нас. Зоуи също. На нея и липсва леля и Ейвъри.
– Нямам търпение да съм там.
Казваме си довиждане и аз се усмихвам с нетърпение, докато излизам през вратата към слънчевия летен следобед навън. Виждам елегантното черно BMW M6 да стои на бордюра пред мен, но в първия момент то ми се струва като мираж. Измама на този огромен град, в който не е необичайно да видиш автомобили за много стотици хиляди долари, които стоят на празен ход на светофарите или се движат с висока скорост по мрежата от булеварди.
Но в този автомобил съм влизала многократно, познавам го твърде добре.
Вратата от страната на шофьора се отваря и краката ми се забавят под мен, докато гледам как Доминик Бейн излиза. Днес той не е облечен в служебните си доспехи – костюм и вратовръзка по поръчка, но дори да е с обикновена бяла тениска и добре износени дънки, все още се държи като човек, който би могъл – и вероятно го прави – да притежава голяма част от оживения град, който го заобикаля.
Той не казва нищо, а само ме наблюдава от лъскавия покрив на колата.
Въздухът в дробовете ми избяга, когато осъзнах, че това не е случайна среща като другите два пъти, когато го видях през последната седмица. Не, той е дошъл във Венсанж умишлено, може би дори е чакал отвън от известно време. Начинът, по който ме гледа, докато чака потвърждението ми, не оставя никакво съмнение за това.
Той е тук сега по една причина.
Аз.