Глава 9
В главата усещах адска пустота. Стоях разсеяно и вяло събирах малобройните си вещи и едва чувах въпросите на озадачените си съквартирантки. Но дори и не направих усилие да им отговоря нещо смислено. Просто изтърсих нещо от рода “Местя се и това е“. Шели и Брин се спогледаха многозначително, а на челата им спокойно можех да прочета техния упрек… “ето на, видя ли… нали ти казахме“! Но точно в този момент, това не ме интересуваше изобщо. Осъзнавах, че блажената пустота изпълнила цялото ми същество, рано или късно ще изчезне и ще се замени с ураган, от болезнените мисли и чувства. Ето защо просто се надявах да удължа това си състояние, колкото се може по дълго.
Приближих предпазливо сградата зад елхите. Празната зала с клетка в центъра изглеждаше малко плашещо, въпреки че сега зад железните решетки нямаше нищо. Оглеждайки се несигурно, се обърнах към стълбите и се качих на втория етаж. Кулата изглеждаше пуста и сякаш не бе много приятелски настроена към новата си жителка. Но докато си мислих за това, внезапно вратата на офиса се отвори и Аодхен излезе от вътре.
– Тина, закъсня… чаках те. Да вървим. – Той кимна не много любезно и ми посочи поредната спираловидна стълба, виеща се някъде нагоре. – На втория етаж има друг офис и лични стаи… моята и тази на професор Майлс. Той обучава старши ученици. – Аз кимнах плахо, спомняйки си стареца в сива роба. И тихо си поех дъх, чувствах някакво безпокойство от това, че ще живея заедно с Аодхен и други учители. – Приготвена е отделна стая за вас, не се притеснявайте, мисля че е достатъчно удобна.
– Не съм си помисляла такова нещо… – измърморих аз, като послушно тръгнах след професора. Стъпалата ни отведоха до един тесен коридор.
– Знаете ли, че ВСА е започнала първо с тази кула? – усмихна се професора. – Или по-скоро, тогава това е било мястото, където Фердион и неговите ученици са усвоили материализацията и унищожението. Много по-късно, когато вече са имали доста последователи, е била построена втората кула, а едва след това основната сграда на академията с останалите кули.
– Колко интересно… – искрено се възхитих и погалих стената от вкамененото дърво. – А какво е това?
– Според легендата на мястото на кулата е расъл огромен дъб, който става основата на сградата. Корени и клони могат все още да се видят по стените, стълбището се извива около ствола му. А това, което е най-изненадващо, е че дървото все още е живо, Тина. През пролетта ще можете да видите млади издънки и листа. Това е невероятната магия на Патриус Фердион. Ето… вашата стая е тук. Моля. – Аодхен бутна дебелата врата. А аз плахо влязох в малката, но невероятна стая. – Да, обзавеждането на стаите също до голяма степен е запазено… – усмихна се той на радостта ми.
Тук имаше всичко, от което се нуждаех, масивно бюро от черешово дърво до прозореца, изтумбен гардероб с месингови дръжки и голям старинен скрин, уютен фотьойл с леко износена, но красива тапицерия във винен цвят, невероятно легло с високи крака и стълбове, изобразяващи невиждани зверове! Имаше дори тъмнозелен балдахин! И мек килим на пода. Особено очарование на стаята придаваха две лампи във формата на дървета, техни кристални листа излъчваха меки отражения. А по каменните стени имаше няколко рисунки. Изумена аз се обърнах към внимателно наблюдаващия ме професор и с насълзени очи промълвих.
– Тук е просто невероятно! Благодаря ви… много ви благодаря. – Аодхен леко присви очи, а аз потръпнах. Все пак да бъда насаме с главния разрушител в кралството си бе направо изпитание! Наведох срамежливо глава пред професора, докато си спомних начина, по който Аш говореше с него последния път, когато се срещнахме, и как тогава ми се прииска да се скрия и да изчезна напълно. Но не намерих смелост да го попитам какво ги свързва тях двамата. – Към самия Аодхен с такъв въпрос няма и да си правя труда да питам, а към Аш… дори не искам да мисля за него!
– Радвам се, че ви харесва… Тина. – Благоприлично каза професора. А на устните му дори се изобрази нещо като усмивка, но очите му останаха студени и тъмни както винаги. – Настани се удобно… – продължи той. – След половин час елате в кабинета ми, моля. Мисля, че ние трябва да поговорим. – И без да дочака моето кимване, той се обърна и си тръгна. Аз свих рамене.
Да говорим… изобщо не искам да говоря с Аодхен в момента. Но е малко вероятно думите му да са били молба. По скоро си бе заповед.
Отне ми много малко време, за да се установя. Окачих дрехите си в шкафа и подредих учебниците на бюрото. За моя възторг, това което открих зад втората завеса, не беше втори прозорец, а врата, водеща към малка спретната баня. И там имаше не само тоалетна и мивка, но също и от онези антични вани с крачета. – Направо невероятно! – След като проверих наличието на вода и след като се освежих, се върнах в стаята и седнах на леглото. Подскочих няколко пъти, сякаш за да проверя мекотата на новото си легло! Омагьосани животни бавно се движеха в дърворезбата по краката и колоните на леглото ми, а около тях летяха малки птици. – Ще са ми доста от помощ за броене при безсъние… – помислих си аз. Спалното бельо и възглавниците ухаеха приятно свежо, лампите изпълваха стаята с приятно меко и топло сияние. На резбованата лавица, върху дървото по което пълзяха изкусно издълбани крилати змии, имаше дори халба и кана, а в коридора забелязах чешма с питейна вода. – Много удобно. – Новото ми жилище беше направо невероятно, сякаш се пренесох директно във времето на Свети Фердион. Тук определено ми харесваше. Що се отнася до това как другите студенти ще реагират на моето преместване, аз се опитах да не мисля точно в момента. Накрая извадих Чаронометъра от джоба си и го сложи на ръката си. В следващия момент направо ахнах, не вярвайки на собствените си очи.
– Шестдесет и пет единици! Свети праведници и основателю Фердион! Шестдесет и пет единици! Аз имам! Но това означава, че на Аш му остават само тридесет и четири! Зелен сектор… – сърцето ми се сви, а очите ме заболяха. – Дали Аш вече знае, че потенциала му е паднал отново. – И колкото и да му бях ядосана, не можех да сдържа горчивината и съжалението си. – Тридесет и четири… та това е толкова малко за гордия наследник на Вандерфилдови. Но няма да се обвинявам отново. Това все пак не бе по моя вина.
Нямаше смисъл да отлагам неизбежното, затова пригладих косата си и отидох към професорския кабинет. Аодхен, както обикновено, стоеше на прозореца, в ръцете му имаше малка чашка от която с издигаше пара с плътен аромат на кафе. На широката маса в кабинета му стоеше голям поднос със закуски.
– Тина, вие сте похвално точна. – Мъжът се обърна и сякаш студените му безизрзни очи пробиха дупка в мен. – Похвално качество за толкова млада и привлекателна девойка.
Стана ми малко неудобно. – Дали ми прави комплимент или какво? – И съвсем се обърках когато заклинателя остави чашката си и се отправи към шкафа в ъгъла, върху който имаше някакъв вид уред подобен на кана.
– Обичате ли кафе, Тина? Казват, че варя страхотно кафе, ще опитате ли? Мисля, че ще ви хареса с мляко, черното е доста силно и ще ви горчи.
– Благодаря ви… – измърморих аз, гледайки как професора разбърква оживено ароматната течност, добавяйки мляко и захар, след което я изсипва в чаша и я поднася на мен. – На мен! Самият професор Аодхен!
– Също вземете си от закуските. Има със сирене, пушено месо и също сладък пай. – Хвърлих невярващ поглед към чашата от най-фин порцелан в ръката си. След това върху подноса с храна. И решително отказах и двете. Аодхен повдигна вежди, докато ме наблюдаваше.
– Нещо не е наред ли, Тина?
– Съжалявам, но последно време се притеснявам от хората, които се опитват да ме хранят… – казах решително аз.
– Много сте недоверчива. – Сега аз повдигнах вежди.
Защо да вярвам на професора? Да го уважавам и дори да му се възхищавам е едно, но да му вярваш… – въздъхнах, събрах смелост и продължих.
– Професоре, чувствам се неудобно и не разбирам какво направих, за да заслужа всичко това. Храна, кафе… че и дори сварено лично от вас. Ако искате да ми кажете нещо ужасно, тогава по добре говорете направо.
– Ужасно? – Аодхен потрепна. – Защо мислиш така? Тина, сега съм твой настойник. И аз нося отговорност за вас. Е, също така и се чувствам виновен… заради дневника. – Аз се намръщих и стиснах ръце в скута си.
– Вие не сте виновен, професоре. Дори напротив, благодарна съм ви…
– Не мисля така… – въздъхна той. – Моят значителен житейски опит показва, че хората… те рядко са благодарни за горчивата истина, Тина. Знаете ли, в древността, пратениците, които донасяли лоши новини, бивали убивани.
– Но аз няма да ви убия! – Казах без да се замислям се и се изчервих, когато професора се засмя тихо. – Е, тоест… не мисля да ви обвинявам!
– Много се радвам, за което… – ухили се той. – Освен това ти казах истината, а и не знаех точно какво пише в дневника.
– Но предполагам сте се досещал… – прекъснах го аз и сама се изненадах от решимостта си.
– Да… няма да лъжа. – Приведе глава Аодхен. – Моля, опитай от кафето, Тина. Ще е жалко, ако напитката изстине. – За миг се замислих, но все пак внимателно взех чашата. Първата глътка се разтече по езика ми в сладостно завладяващо удоволствие, дори затворих очи и за момент забравих за какво сме говорили.
– Приятно е да гледаш момиче, което знае как да се наслаждава на кафето си… – прозвуча гласа на професора. А аз потръпнах и едва не се задавих.
Твърде много комплименти за една вечер… и то идващи от кого? От мрачния и необщителен Аодхен! Какво ли се случва тук? – Усетил промяната в мен, професора се върна до прозореца и аз въздъхнах с облекчение.
– Тина, хапнете също нещо. И не се бойте, гледате ме с такова подозрение, че аз дори започвам да се чувствам виновен. Но всъщност просто искам да установя комуникация с моята подчинена. Трябва да стигнем до дъното на този странен инцидент, които ви се случи… не сте ли съгласна? А и ще бъде много по-лесно да направим това с взаимно доверие! Ето защо аз направих кафе и приготвих закуски за вас. Не се страхувай толкова от мен.
– Съжалявам, професоре. – Почувствах как бузите ми пламнаха. – Как по дяволите можах да помисля такова нещо? За момент ми се стори, че Аодхен… флиртува с мен! Каква глупост ми дойде наум! Всичко е свързано с недоверие. Вече повярвах на друг заклинател: „– Затвори очи, Тина. Танцът е доверие…“ – Допих кафето си на един дъх и направих гримаса от горчивия остатъчен вкус, след като премина сладостта. Сложих парче от пая в устата си, възползвайки се от факта, че собственика на офиса не ме гледа. – Доверието е крехко нещо… а аз понякога съм си доста наивна. Но Аодхен наистина не ми е направил нищо лошо… дори напротив. Застъпи се за мен още първия път, когато дойдох на негов урок, после ме защити в библиотеката от Рийвс. Като си помисля, професора дори се държеше с мен по-добре от всеки друг в тази академия, въпреки мрачната му репутация! А сега ето… дори и кафе… – Кафето е страхотно Професоре. – Измърморих за опитвайки се да прозвучи като извинение. – Благодаря ви!
– Искаш ли още? – Обърна се мъжа към мен. – Въпреки че май вече изпихте достатъчно. Все пак студентите трябва да спят през ноща, а не да се скитат по коридорите, страдащи от безсъние. Между другото, забравих да ви кажа. От сега нататък вие ще закусвате, обядвате и вечеряте тук… вече се разпоредих за това.
– Какво? – Подскочих като ужилена. – Но аз имам достъп само за едно хранене!
– Сега вече ще са три… – каза безкомпромисно Аодхен. – Има малка столова, където можете да хапнете и да се отпуснете, разположена е на този етаж, последната врата в дъното на коридора.
– Но…
– Това не подлежи на обсъждане, Тина. Госпожица Велвет сподели разговора ви с мен относно паричната издръжка от академията. За съжаление ще трябва да преминете успешно изпитите, за да може този въпрос да бъде поставен на ново обсъждане от съвета. И то с най-високи оценки, както предполагам разбирате. За момента не мога да ви помогна с този въпрос. Но моите подопечни определено не трябва да гладуват. Ще ти трябва сила, за да се справиш Тина.
– Благодаря ви. – Дори ми се зави свят от чутото. – Толкова много ви благодаря, професоре! – Аодхен наведе глава, разглеждайки ме. И като че ли искаше да кажа още нещо, но явно се въздържа. Той прибра камъчетата, висящи от китките му и допълни.
– Още веднъж ви напомням, че трябва да ме информирате за всичко, което ви се случва, Тина. Дори събитието да ви се струва незначително. Разбирате ли?
– Да…
– Може би сега искаш да ми кажеш нещо?
– Не…
– Добре тогава… надявам се на вашето благоразумие, Тина. – Аз повъртях чашата в ръцете си объркано.
– Професоре… Вие казахте, че трябва да разнищим инцидента. Тази lastfata… в такъв случай не би ли било по-разумно да ми разкажете на мен… иии… на Аш… всичко, което знаете за копието на съдбата?
– Знам твърде малко, за да потвърдя нещо. – Аз се намръщих.
Според мен професора просто не иска да разкрие истината. Но защо… това е въпроса? Но ми е абсолютно ясно, че Аодхен ще каже само това, което мисли за необходимо.
– Добре тогава… в такъв случай няма ли да е по-добре за мен… просто да напусна академията?
– И това също е невъзможно. Първо, вие сте заклинател, Тина. Необучен заклинател… с динамичен потенциал. Може да сте опасна. Наша отговорност е да ви обучим и да насочим магическия ви потенциал в правилната посока. Говоренето за lastfata е твърде опасно, така че да ви пуснем или преместим в друго учебно заведение е немислимо. Освен това… имам причини да смятам, че голямото разстоянието между двамата носители също ще се отрази зле на lastfata. Единственото нещо, което можете да направите сега, е да следвате инструкциите ми и да пазите пълна тайна. Разбирате, нали?
– Да, разбирам… – оставих чашата и се навъсих. – Май наистина не помислих за това. Копието на съдбата официално не съществува, а ако другите студенти узнаят за него… какво ли ще стане с мен? Ще започнат да ме изучават ли? Или може би в клетка ще ме затворят. Господи, свети праведници… ами ако отнема магията и на някой друг? А ако студентите разберат за това… ще започнат да странят от мен, сякаш съм някаква заразна, а шеги от рода на ямата за боклук ще ми се сторят съвсем невинни. Да, цялата академия ще се обърне срещу мен! За щастие, никой не знае, че такова нещо е възможно, дори заклинателите не знаят за този ужас! И трябва да съм благодарна на учителите, които го пазят в тайна. И на Аш… – изведнъж гласа на професора ме отвлече от мрачните ми мисли. Бях толкова потънала в тях, че съвсем не забелязах как Аодхен се бе приближил. Още веднъж бях изумена от уменията му да се приближава безшумно и почти незабележимо. – Направо като нощен убиец, не професор! Сякаш го видях за миг да се прокрадва в мрака след жертвата си! – Аодхен стоеше до стола ми, протягайки ми подноса със сладки.
– Обичаш ли шоколад, Тина? Вземете си, много е вкусен.
– Благодаря ви… – измърморих, взимайки си едно лакомство в златиста опаковка. И хвърлих невярващ, объркан поглед към застиналия професор. Опитах шоколада, но под тъмния му поглед направо ми се стори горчив и не изпитах никакво удоволствие!
А защо днес Аодхен е толкова щедър? Въпреки че може би съм несправедлива.
– Ааа… много е вкусно… – измърморих аз, обирайки с език сладостта от зъбите си.
– Искаш ли още?
– Не! – Скочих на крака, защото присъствието ми в този офис започна да се усеща тягостно. – Може би, професора наистина иска само да опознае по-добре своята подопечна, но тогава защо така странно ме гледа? Изпитателно. И някак си… хищнически! – А, когато подскочих, Аодхен дори не успя да направи крачка назад и така се оказа, че аз едва не зарових носа си в гърдите му! И отново усетих как бузите ми се зачервяват. Нескопосано и рязко се дръпнах, но краката ми се удариха в стола, губейки за миг равновесие. Тогава усетих твърдата ръка на професора, която не ме остави да падна, хващайки ме под лакътя.
– Внимателно, Тина. – Изсъска той и се отдръпна. А аз въздъхнах с облекчение. – Няма да те бавя повече. Вземете си от баницата и я довършете преди лягане.
– Аз се нахраних, не искам повече! Благодаря ви, професоре. Лека нощ! – Мъжът кимна и аз без да чакам повече изтичах през вратата, бързайки да напусна канцеларията на заклинателя.
Не, определено поведението на Аодхен е странно. А и да си вблизост до разрушителя е достатъчно трудно. – Не разбирах мислите и емоциите на човека и по някаква причина не можах напълно да му се доверя. – Може би мрачния поглед ме спря, или може би… случайно дочутия разговор. „– Помниш ли я? – попита Аделия Велвет онази нощ. „– Не…“ – отговори безразлично Аодхен. И това безразличие не ми позволяваше да погледна разрушителя с открита душа. – В него имаше твърде много тайни.
Назад към част 8 Напред към част 10
