Глава 24
Събудих се, когато Сира почистваше едно от остриетата си, а останалите събираха багажа си. Скочих от леглото си. Герарда сигурно е минала, докато съм спала. Посегнах към кинжала на бедрото си, но кобурът му лежеше на земята до мен, където го бях поставила предишната нощ.
Сира продължаваше да бърше острието си, като си мърмореше, преди да се обърне към мен.
– Успокой се, дете, – каза тя тихо. – Не сме наранили Кинжала.
Очите ми се спряха на оръжието в скута ѝ.
– Не сте ли?
– Добра практика е да се погрижим за острието си, преди да тръгнем на път. Това е всичко, което правя. – Сира протакаше всяка дума с поредното избърсване на стоманата. – Кинжалът премина само час след началото на дежурството ми. Проследих я по пътя. Тя лагерува няколко часа и след това продължи нататък. Сега сме на половин ден път зад нея.
– Тя ще стигне до Каерт до утре – намеси се Ривен и пристегна седлото.
– Трябва ли да изчакаме още един ден? Само за да сме сигурни, че няма да я настигнем, – попита Николай, а единият му крак се клатеше, докато пристягаше торба на коня си. – Всичко това ще е напразно, ако се сблъскаме в Каерт.
Поклатих глава.
– Не е нужно да пътуваме със същата бързина като преди, но трябва да пътуваме. Жътвата наближава с всеки изминал ден. Не можем да си позволим да загубим още един. – Листата на гората вече бяха започнали да се обръщат, макар че тук цветовете бяха различни. Черните листа се превърнаха в сиви, а горящият пурпур на бъзните брези премина в тъмен кехлибар.
– Сигурна ли си, че тя няма да се бави в Каерт? – Попита Сира за трети път.
– Не. Тя ще остане само за една нощ. Като я познавам, ще остане достатъчно дълго, за да чуе доклада на Сенките и да поспи няколко часа. Ще си тръгне с тях на разсъмване. – Герарда се гордееше с бързите си пътувания, като често принуждаваше Сенките си да пътуват по осемнадесет часа на ден по време на задачите.
– Тя няма да остави Сенките в Каерт? За да следи кой може да я последва от тук? – Попита Ривен, идвайки от задната част на пещерата с последния кон.
– Герарда пътува с три чифта Сенки. Нямаше такива, които да са разположени в Каерт, когато преминах, така че подозирам, че тя ще остави една двойка, за да наблюдава града. Те няма да бъдат заплаха за нас.
Ривен замръзна, а юздите паднаха от ръката му.
– Искаш да ги убиеш? – Попита той. Очите му се превърнаха в прорези, докато се взираше в мен.
Поклатих глава, опитвайки се да скрия отвращението в гласа си.
– Не, целият смисъл е да не предупреждаваме никого за това къде сме или накъде сме се запътили. Когато стигнем до Каерт, ще потърся Сенките. Мога да науча защо Герарда е била във Горящите планини и да ги изпратя с послание от мен.
– Искаш да се срещнеш със Сенките в Каерт? – Повтори Ривен. Той пусна седлото на гърба на коня си и го закопча със силно дърпане.
– Да, – казах аз, подготвяйки се за битка. – Да ги управляваш е по-умно, отколкото да се криеш от тях.
– Абсолютно не – каза Ривен и прокара ръка през въздуха. Черният жребец до него отметна глава от ръката му.
– Мислех, че това е съюз? – Отговорих, а кръвта ми кипна под кожата. – Досега си се борил с мен при всеки удобен случай.
– И ще продължавам да се боря с теб, докато се опитваш да ни убиеш! – Изрева Ривен, а гневът му се отрази в стените на пещерата.
– Вече три мизерни дни сме в капан в тази забравена от Бога пещера! – Изкрещях в отговор, хвърляйки ръце във въздуха. – Ако исках да те убия, защо щях да търпя това?
– Дори аз исках да те убия след втория ден – промълви Николай под носа си. Ривен му показа зъбите си.
– Достатъчно – прекъсна го Сира и прибра остриетата си в кобура. Използвах момента, за да пристегна собствения си кинжал на бедрото си. Следващият път, когато Ривен реши да се бие с мен, щеше да го посрещне стомана. – Ние се съюзихме с Кира, защото тя е Острието. Да ѝ попречим да използва такова замахване само влошава мисията ни.
– И така, вече се разбрахме – казах, като прибрах двойните остриета в кобура на гърба си. – Две от три е по-добре от нищо. Ривен, ти си на свобода.
– Чакайте. – Сира вдигна ръка към мен. Можех да видя къде белезите се срещат с ръката ѝ. Кафяви листа, които избледняваха в пясъчните линии на дланта ѝ. Тя може би е единственият елфически воин, останал на света. Кожата ме сърбеше от желанието да запретна ръкави и да оголя своите. Нейните горди белези наред с моите, каквито и да бяха те. Дръпнах ръкава си надолу покрай китката си. Сира нямаше да разбере защо съм издълбала имената, как съм се опитала да си върна нещо, което дори не съм познавала. Тя щеше да се присмее на подигравката ми с нейния орден, със светостта на уменията ѝ.
В нейните очи може и да съм по-добра от смъртен, но никога няма да бъда елф.
– Съгласна съм, че изпращането на Сенките е за предпочитане пред това да се прикриваме, – равнодушно каза Сира, – но това не означава, че ти имам доверие, дете. – Тя скръсти ръце, като се изправи срещу мен. Устните ѝ се бяха свили в обичайната си права линия.
Повдигнах рамене. Не им се доверявах и аз. Единствената проява на добронамереност, която бяха демонстрирали досега, беше да не убият някого.
– Тогава Николай може да дойде – предложих аз. – Увери се, че няма да се забъркам в нещо, което не трябва. – Очите ми се стрелнаха с кинжали към Ривен, който оседлаваше последния кон. Лопатките му бяха притиснати една към друга. Предложението не му хареса, но не го отхвърли.
– Аз? – Николай сложи ръце на гърдите си. – Какво трябва да направя?
– Нищо, – казах аз и насочих вниманието си към него. – Не говори. Дори не дишай, ако не се налага.
Николай изсумтя.
– Искам да кажа, Николай – казах, докато слагах останалите остриета в колана си. – Единствената причина, поради която идваш, е, че Ривен смята, че трябва да бъда наблюдавана. Ти си единствения, който може да мине за смъртен.
– Получавам ли оръжие? – Попита Николай с присвито чело.
Повдигнах вежди към него.
– Знаеш ли как да го използваш?
– Не съвсем, – каза той и сви рамене. – Но не искам приятелите ти да знаят това.
– Сенките не са ми приятели – казах автоматично. – Сенките нямат приятели.
– И защо е така? – Попита Николай. Той изучаваше леглата на ноктите си, но аз виждах, че безгрижието му е игра. Вероятно в полза на Ривен.
– Защото приятелствата те убиват.
***
Подозренията ми се оказаха верни. Герарда премина бързо през останалата част от прохода. Единствените следи, които видяхме от нея, бяха отпечатъци от копита. Така и не забелязах останки от лагер по пътеката, дори когато гората стана гъста. Нямаше сплескани части от храсти или тлеещи трупи от огън. Тя се движеше като призрак.
Не си говорихме. Николай прекарваше дните, прегърбен над седлото си на ръба на съня. От време на време той отмяташе глава назад с широко отворени очи, след като едва не падна от коня си. Сира яздеше с изправен гръб, който никога не се изгърбваше, а очите ѝ винаги сканираха покрай прохода за признаци на неприятности. Мислех си, че може да пътува с месеци, без да се умори от това.
Раменете на Ривен се прегърбваха все повече с всяка изминала миля. Той се стряскаше при всяко обаждане на птица. Отслабнало клонче се счупи под копитата му и той посегна към меча си. Николай и Сира се поглеждаха един друг всеки път, когато това се случваше, водейки някакъв негласен разговор помежду си.
Ривен беше настръхнал; не беше постигал толкова много като Сянката с толкова слаби нерви. Единствената разлика бях аз. Стиснах по-силно юздите; не ме интересуваше мнението на Ривен за мен. Не ме интересуваха дори съмненията му, че е съгласен със съюза ни. Това си бяха негови проблеми, но ако проблемите му започнат да му влияят по време на мисиите, тогава заговорът ни беше обречен. И ние щяхме да сме мъртви.
Ривен ме погледна, сякаш усещаше мислите ми. Той спря коня си на върха на малък хълм, изчаквайки да го настигнем. Можех да видя пулсиращата издутина по челюстта му. Очите му се превърнаха в прорези, докато ме гледаше как се приближавам.
Спрях коня си от едната страна на Ривен, а Николай – от другата. Гъстата гора продължаваше надолу по насипа, а след това започна да се разпръсква, отваряйки се към поляната долу. Можех да видя очертанията на малки жилища и черни покриви. Облаци дим се носеха над всеки комин, тъй като вечерта донесе хлад от планините зад нас.
– Благослови дървото! Най-накрая успяхме – каза Николай, някак задъхан. Той изхвърли ръката си встрани, пред лицето на Ривен. Ривен изглеждаше така, сякаш щеше да я захапе. Николай не забеляза или пък не му пукаше. – Тази вечер ще спим на истински легла! – Изкрещя той.
– И да се надяваме, че няма да умрем в тях. – Очите на Ривен се насочиха към мен, уцелвайки целта си като стрела в мишена.
Насочих коня си пред Ривен, докато се спусках към Каерт. Погледнах го през рамо, надявайки се, че погледът ми отговаря на презрението, което изпитваше към мен.
– Правете това, което казвам, и това няма да се случи.
***
Слънцето залязваше, когато стигнахме покрайнините на Каерт. Минахме само покрай няколко дървени жилища, преди Сира да обърне коня си към скривалището в южния край на града. Ние с Николай щяхме да продължим към пазара в търсене на Сенките. Качулките на всеки от нас бяха издърпани напред, за да предпазят лицата ни от любопитните жители на града.
Другите носеха различни нюанси на пътническите плащове, но аз носех своя черен плащ със сребърна закопчалка. И двете се чувстваха по-стегнати около врата ми сега, когато бяхме в кралството. Изкашлях се, като с ръка издърпах сребърния меч от гърлото си. Гърбът на Ривен беше изправен в седлото, кокалчетата му бяха изпъкнали от толкова силното стискане на юздите. Той кимна на Николай, преди да ме погледне смъртоносно.
– Ако направиш нещо, което ще доведе до смъртта му, ще те преследвам до края на царството. – Очите на Ривен бяха опасни бури, които се разкъсваха, докато той сдържаше гнева си. Виждах притеснението във виолетовите облаци, притеснението, че това ще е последният път, когато вижда приятеля си.
Обърнах се към Николай, очаквайки да видя негодуващата му усмивка, но вместо това видях Гуин. Тревогата, която изпитвах всеки път, когато я оставях сама в двореца в лапите на принца. Примигнах и Гуин вече я нямаше. Вместо това Николай се беше преобразил в нея. Тя изчезна за миг и се върна в сънищата ми, където ѝ беше мястото.
Обърнах глава към Ривен, като исках спомените да останат заключени в хранилището, което пазех в най-тъмните кътчета на съзнанието си. Толкова отдавна не си бях позволявала да мисля за лицето ѝ, не бях усещала паренето от липсата ѝ.
Преглътнах и се стреснах от болката, която се надигна в очите ми. Не знам дали беше нуждата от отвличане на вниманието или загрижеността на лицето на Ривен, но нещо ме призова да извадя кървавочервения кинжал на бедрото си.
Без да се замислям, прокарах острието по върха на четвъртия си пръст, достатъчно дълбоко, за да започне да се стича кехлибарена кръв. Пресегнах се към Николай, качен на коня си до мен, и изтрих кръвта по челото му.
– Ако той умре от моята ръка, тогава и аз ще умра. – Ферон не беше споменал конкретна фраза или клетва, когато разказваше историята на Кален и любовницата му. Само че магията на клетвата се носи в самата кръв.
– Може ли да го направи? – Попита Ривен и се обърна към Сира. Широките ѝ очи проследиха лицето ми и се спряха върху порязаната ми ръка.
– Тя има елфическа кръв – промърмори тя и наклони глава. – Халфлингите не усъвършенстват магията си, защото практиката е скрита от тях, но и те имат магия във вените си. – Очите на Сира се насочиха към Ривен. Той кръстоса ръце и погледът му отново се върна към мен.
– Кръвната клетва ще издържи – разсъждаваше Сира с твърдо кимване.
Повдигнах вежди към Ривен. Той отказа да каже каквото и да било друго и тръгна по улицата към убежището. Сира го последва, а очите ѝ не се свалиха от ръката ми, докато конят не зави по пътеката.
Обърнах се към Николай. Той бършеше челото си с копринена кърпичка от джоба си.
– Това не може да е хигиенично – промърмори той.
– Бих казала, че съжалявам – прошепнах аз, като се наведех по-близо до коня му, – но вероятно ще трябва да използвам този трик отново, преди да изтече месецът.
Николай отдръпна глава в смях, а качулката му падна зад него. Той намигна, преди да я вдигне обратно, хвърляйки лицето си в сянка.
Усмихнах се в отговор, надявайки се, че моята кръв ще бъде единствената пролята в Каерт.
***
Очите ми пламнаха, когато се приближихме до малкото дървено бюро на таверната. Стените бяха полирани, но въпреки това по дървото се носеше миризмата на тютюн. Усещах как застоелия аромат се просмуква в дрехите ми, когато Николай се закашля зад мен.
Кръчмата на Пайпърс беше твърде подходящо име. Никога не съм отсядала в кръчмата, докато пътувах през Каерт. Репутацията ѝ на лошо зареден бар беше достатъчна, за да ме държи настрана. Но тя беше известна и с това, че е евтина. И ако повечето хора го смятаха за гостилница за мошеници, Герарда го смяташе за най-отговорния начин да похарчиш монетите на Короната.
Знаех, че това е единственото място, на което тя би позволила на Сенките да останат.
– Не ми е нужно да виждам лицата ви, но ако държите да запазите качулките си, трябва да платите предварително. – От другата страна на бюрото се чу груб глас. Надникнах през ръба и две кафяви очи ми намигнаха. Гърбът на жената беше прегърбен от възрастта, а краката ѝ силно се клатеха, когато се качи на една табуретка и изскочи с глава иззад бюрото.
Николай започна да се смее, но аз натиснах петата си в пръста му.
– Търся Сенките, които са останали при вас – казах на старицата. Очите ѝ се разшириха, но после се спряха на сребърния меч, закачен на врата ми. В облаците дим той беше най-блестящата повърхност в стаята.
– Те все още не са се върнали, госпожо. – Думите ѝ излязоха набързо. Твърдият ѝ глас избледня до тихо скърцане.
– Казаха ли кога да ги очакваш?
Жената поклати глава.
Погледнах към Николай, който сви рамене. Ще трябва да почакаме. Ривен щеше да го намрази, но Сенките ме познаваха достатъчно добре, за да не ги преследвам. Особено след едноседмично пътуване през планинския проход. Не можех да рискувам да ги предупредя, че нещо се е променило.
На сутринта ще трябва да се прегрупираме с Ривен.
– Тогава ми трябват две стаи. – Плъзнах малка торбичка с монети по касата. Жената измъкна торбичката бързо за възрастта си. – Когато пристигнат Сенките, кажете им да ме чакат тук долу на разсъмване.
Жената кимна и подаде един ключ на мен, а друг – на Николай.
– Да изпратя ли една чаша вино? – Очите на жената не се срещнаха с моите, а се спряха на сребърното острие, което закопчаваше наметалото ми.
Горещината в гърлото ми се разпали отново и ръката ми се сви в юмрук около железния ключ. Бяха минали дни, откакто бях взел еликсира си. Сърцето ми заби достатъчно силно в гърдите ми, за да го чуя. Нямаше нищо, което да искам повече от малко вино, но знаех, че след седмици въздържание жаждата ми няма да свърши с една чаша.
Николай сложи нежна ръка на рамото ми и вниманието ми се върна към жената и нейния въпрос.
– Това няма да е необходимо – каза Николай изпод качулката си.
Гърлото ми все още гореше, но раменете ми се отпуснаха при думите му. Преди да успея да се замисля, се втурнах нагоре по стълбите и влязох в стаята си. Облегнах се на вратата, като дърпах закопчалката по врата си. Извадих флакона с черна течност и поставих една дебела капка върху езика си.
Чух, че Николай върви по коридора и спира. Затворих очи в очакване да почука, но той така и не почука. Накрая го чух да отключва вратата от другата страна на коридора и да я затваря зад себе си. Свлякох се на пода; бях позволила на Николай да зърне нуждата ми. Той беше твърде наблюдателен, за да не се досети – догадка, която щеше да каже на Ривен.
Може би точно в този момент е подготвял послание към него: „Не прави глупости… Но ние ще прекараме нощта. И очевидно Острието има желание за Бутилката.“ Дори можех да си представя острите му драсканици, докато съчиняваше шегата си. Такава, която Ривен изобщо нямаше да намери за смешна.
Пропълзях до леглото и се свлякох върху него. Нямах дрехи, с които да се преоблека, но ми беше все едно. Единственото нещо, което видях, когато вдигнах поглед към скатния покрив, беше намръщената физиономия на Ривен. Онова, което щеше да има, когато разбере, че се е закачил не само за убиец, но и за пияница. Мисълта за това се заби дълбоко в гърдите ми.
Умът ми вече не желаеше напитката, но тялото ми я желаеше. Беше минало толкова много време, откакто беше потънало в тази тъмна забрава. Място, което е твърде тъмно, за да видя призраците на онези, които бях убила. Прекалено студено, за да почувствам жилото на тази истина.
Но това е всичко, което някога е правила. С всяка погълната бутилка създавах моменти на нищото, в които можех да дишам малко по-свободно. Десетилетия наред преследвах тези моменти, опитвайки се да забравя кой е наредил смъртта на тези, които убивах. Забравих обещанието си да сложа край на Краля.
Този съюз беше най-близо до постигането му. Никой не си струваше да рискува шанса ни, колкото и малък да е той, да сложим край на царуването на краля. Или щяхме да успеем и халфлингите щяха да бъдат свободни, или щяхме да умрем.
И двата резултата ме устройваха.
Назад към част 24 Напред към част 26
