Глава 17
– Хубав трик – изплю се Ривен. Главата му беше наведена, облегнат на гърба ми, докато аз придържах острието на острието си към кожата му. Погледнах надолу към очите му, към виолетовите му очи.
– Тъмните феи предприемат стъпки срещу Короната? – Не вярвах на очите си. Тъмните феи бяха живели седем века под властта на крал Аемон и никога не бяха предприемали стъпки срещу него. Защо да чакат съдбата им вече да е решена, за да се разбунтуват?
– Не, не са. – Ривен се закашля и се отдръпна назад. Притиснах острието още повече в плътта му. Не достатъчно силно, за да го прережа, но достатъчно, за да бъде глупав да се опита да помръдне.
Подиграх се.
– Очакваш да повярвам, че това си само ти? Един мошеник срещу цяло кралство? – Вече знаех, че той има съучастници. Като начало другата фигура с качулката от Серелиат.
Ривен стисна зъби толкова силно, че го чух. Натиснах острието си по-силно.
– Ако не ми отговориш, ще те убия сега. – Това беше празна заплаха, но той не знаеше това.
– Не работя сам – отстъпи той. – Но никой от тях не е тъмна фея. Те не искат да нарушат споразуменията с краля.
Очите ми се присвиха.
– Тогава защо го правиш ти?
– Защото не смятам, че дългът ми е само към жителите на Горящата гора. Докато има халфлинги във вериги, аз ще се боря с Короната. Ако е необходимо, ще ги убия всичките. – Гласът на Ривен беше суров и отровен. Разхлабих острието си с малко.
Ривен изпусна меча в ръката си, а дръжката му се отрази от пода.
– Защо просто не спасявате халфлинги? – Попитах. – Много от тях ще загинат, ако кралят тръгне на война.
– Кой мислиш, че е довел всички халфлинги тук? Или другите в останалата част на Горящата гора? От десетилетия спасявам семейства едно по едно. Това не е достатъчно.
Той беше прав. Винаги е имало повече усти за хранене, повече хора за защита. И това бяха само халфлингите с достатъчно кръв на смъртни, за да могат да се крият. Тези, които лесно се разпознаваха, прекарваха живота си в служба на Короната. Полагаха живота си в свободното време на краля.
Точно като „Сенките“.
Арсеналът.
Точно като мен.
– Няма как да имаш достатъчно голяма армия, за да нападнеш Елверат – прошепнах аз, навеждайки глава към него.
– Още не – задуши се Ривен срещу стоманата.
Притиснах острието, като го наклоних леко, за да не го прережа, а да натисна трахеята му.
– Не си в състояние да скриеш каквото и да било – напомних му аз.
– Няма да разкривам тайните си пред Острието на краля. Смъртта ми не си заслужава, – каза той.
– Толкова драматично. – Обърнах очи. – Според мен имаш само две възможности. Да мълчиш и да ме оставиш да те убия. Тогава няма кой да защити скъпия ти Николай или някой друг, за когото открия, че ти е помогнал. – Усетих как раменете му се напрягат. Бях засегнала нерв.
– Или можеш да ми разкажеш всичко и аз да те убия – завърших аз.
Ривен се задави невярващо.
– Можеш ли?
– Съмняваш се в мен? – Казах с подигравателен тон на загриженост. Харесваше ми да си играя с него, докато беше на колене, а острието ми беше срещу гърлото му. Това почти компенсираше грубостта му в Сил’абар.
– Съмнявам се, че Кралското острие ще ме ползва жив. – Той направи пауза. – Смятам, че кралят може да те убие, ако се върнеш в Елверат без главата ми.
– Вероятно, – признах аз.
– Не изглеждаш загрижена? – Гласът на Ривен беше дрезгав и мрачен. Беше се уморил от моята хитрост.
Добре.
Повдигнах рамене.
– Планираш ли да убиеш краля?
Ривен показа, че стиска челюстта си. Упоритите му виолетови очи се взираха в мен.
– Не питам за подробности, – казах аз. – Искам само да знам дали това е целта на всичко това – да се сложи край на краля?
Ривен не отговори. Задържах погледа му, а тежкото му дишане се смесваше със зашеметяващия ми сърдечен ритъм. Надявах се на това повече, отколкото си позволявах да призная.
– Не – най-накрая заговори Ривен. – Няма просто да сложим край на краля. Ще сложим край на короната.
Пуснах косата му и извадих кинжала си. Пристъпих пред него, като все още притисках меча към гърлото му, преди да насоча кинжала към гърдите му.
– Тогава да отговоря на въпроса ти, – казах бавно. – Не се притеснявам, че кралят ще ме убие.
Изпуснах меча и го оставих да се строполи на пода. Дръпнах ръката на Ривен, докато той се изправи, а заплахата от кинжала ми все още беше притисната към гърдите му.
– Защо не? – Попита Ривен, като погледна червената стомана, която пробождаше кожата му.
– Защото ще ти помогна да го убиеш.
***
Дъхът на Ривен спря. Гърдите му не се повдигнаха, за да срещнат острието на кинжала ми. Очите му сякаш потъмняха, докато се взираше в моите. Кожата ми настръхна от електрическия заряд, който ме накара да настръхна. Изпитах желание да бягам, да крещя и да се бия едновременно. Каква ли беше тази измама между нас?
– Това е странен начин за сключване на съюз. – Ривен прекъсна мълчанието си с поглед към кинжала. – Съюзници или смърт?
– Не е ли това началото на всяко примирие? – Отвърнах.
Ривен изпъшка, а челюстта му се изду, докато ме изучаваше.
– Ако това е твоят начин да ме разсееш, преди да ме убиеш, той е доста безпрецедентен.
– Предпочиташ ли да те целуна? – Попитах, като повдигнах вежди. – Или този трик е забавен само когато го правиш ти?
Ривен се ухили, разкривайки зъбите си. Очевидно не беше време за шеги.
– Искам да убия краля – повторих аз.
Ривен поклати глава.
– Дали това, че си Острие, най-накрая ти е омръзнало?
– Искам да убия краля от… много отдавна, – казах аз. – Вероятно по-дълго от теб.
– Защо? – Настоя Ривен.
В знак на добра воля пуснах кинжала си и го прибрах. Срещнах погледа му и го изчаках да нанесе удар. Той не го направи.
– Моите причини са си мои. Както и твоите. Това не променя факта, че искаме едно и също нещо. – Стоях там и чаках. Той или щеше да удари и само един от нас щеше да си тръгне. Или нямаше да удари и двамата щяхме да си тръгнем. Като съучастници.
– Защо да ти се доверявам? – Ривен скръсти ръце, а очите му не слизаха от ръцете ми.
– Освен факта, че не те убих, когато можех? – Повдигнах вежди и посочих меча си на пода. Ривен само стисна зъби и зачака.
– Не можеш да ми се довериш, – въздъхнах. – Не съвсем. И аз не мога да ти се доверя. Но мога да вярвам, че има по-голям шанс да успеем, ако работим заедно, отколкото ако се опитваме да работим поотделно. – Вдигнах обратно от пода наметалото и качулката си и ги пристегнах отново около врата си.
– Готова си да рискуваш всичко. Титлата си – да не говорим за живота си – заради съюз с феи, които си издирвала месеци наред? – Попита Ривен, а между веждите му се образува твърда линия.
– Титлата и живота ми бяха загубени в мига, в който реших да не те поваля. – Взех острието си от пода. Пръстите на Ривен се свиха около кинжала, който носеше отстрани. – Да се върна в двореца без главата ти означава да рискувам живота си. Мога да го рискувам и за нещо достойно.
– Защо сега? – Ривен се наведе, за да вземе меча си. Държеше го до себе си за дълъг миг, преди да го прибере зад гърба си.
– Опитах се сама да го сваля през първите години, когато бях Острие. Не успях… – Гърлото ми се стегна. – Това не е нещо, което един човек може да постигне сам, опитвала съм. – Можех да усетя горчивината на езика си.
Ривен ме изучаваше, докато разтриваше тила си. Зад виолетовите му очи се въртяха мисли.
– Това не е решение, което мога да взема сам – каза Ривен, стиснал юмруци от двете си страни.
– Разбираемо е, – кимнах. – Ще ти дам нощта, за да обсъдиш това с когото трябва. Ще ви чакам в гостилницата близо до…
– Знам къде ще отседнеш – изплю се Ривен.
– Тогава знаеш къде да ме намериш.
Назад към част 17 Напред към част 19
