Глава 23
Ривен остави останалата част от своите Елверинци при Колин. Опитах се да слушам разговора им, но Сира ме изведе навън, за да приготвя конете. Не можех да чуя нищо повече от приглушени препирни над шума на конете и дъжда. Когато Ривен нахлу от вратата, веждите му бяха смръщени и се кълна, че сенките се въртят около него. Усетих яростта, която се лееше от кожата му, докато сърцето му биеше.
Колин очевидно не беше почитател на съюза. Или пък аз.
Ривен се качи на коня си, без да каже нито дума. Аз следвах Николай, а Сира беше на опашката. Не пресякохме града, рискът да бъдем видени от Герарда беше твърде голям. Вместо това се насочихме на югозапад, оставяйки Аралинт зад гърба си. Кълбата светлина, окачени в гигантските клони на Сил’абар, избледняха, докато не станаха нищо повече от звезди в нощното небе.
Никой не проговори, когато стигнахме до една горичка. Луната висеше в небето и осветяваше пътя ни, който свършваше в края на гората. Високи дървета с черни листа бяха обгърнати от гъсти храсти. Тежки лиани се увиваха около клоните като змии, толкова широки, че острието трудно би ги отсякло.
Каквато и пътека да е имало тук, тя беше обрасла. Дръпнах юздите на коня си и спрях кафявата кобила.
– Не е нужно да спираш – обади се Сира зад гърба ми. – Трябва да бързаме.
Извърнах глава назад, като посочих преградената пътека. Как може да не го е видяла? Нейното елфическо зрение би трябвало да е толкова добро, колкото моето.
– Гледай – каза тя и кимна към Ривен. Обърнах се обратно на седлото. Ривен и Николай не бяха спрели. Гледах как конят на Ривен навлиза в храсталаците. Беше твърде гъсто – конят щеше да се осакати в храсталаците, но това не се случи.
Щом копитата му докоснаха буйната зеленина, тя изчезна. Подобно на стъклена картина, тя се разби и разкри добре утъпкана пътека през гората. Гората се отдръпна, високите дървета и гъстите лиани се разчистиха достатъчно, за да могат две каруци да се движат една до друга. Клоните и лианите се преплитаха по върховете на дърветата, изплитайки толкова дебел навес над главата, че лунната светлина изобщо не проникваше през него.
Сира спря коня си до моя.
– Нарича се блясък.
– Магия, – прошепнах аз. – Ривен ли го направи? – Гледах как наметалото му изчезва в тъмнината. Николай го последва, без да поглежда назад.
– Не, този блян е свързан със земята. Той използва нейната магия – отговори тя, а черните ѝ очи ме изучаваха. – Щом узнаеш истината, която крие, блясъкът губи действието си върху теб. Сега ти притежаваш тайната. Надявам се, че си достойна за това доверие. – Тя хвърли последен поглед, преди да щракне с език и да настигне останалите.
Направих пауза, усещайки тежестта на думите ѝ върху гърба си. Още една тайна, която трябваше да нося. Ще го направя; нямах причина да предам феите, но не можех да не се запитам колко още тайни ще нося, преди работата ми да приключи. Пръстите ми се разтресоха под студения дъжд, докато познатото парене пълзеше по гърлото ми. Искаше ми се да се удавя във вино, докато не забравя напълно за тайните, докато не се отърся завинаги от тежестта им.
Вместо това извадих флакона от джоба си и оставих две капки винвра да покрият езика ми. Сладкият, тръпчив сок затопли кожата ми и притъпи болката в гърлото ми. Жаждата се уталожи до лека болка в стомаха ми и аз закрачих към черното.
***
На следващата вечер поех първа вахта. Не бяхме спирали, откакто напуснахме Аралинт, пътувайки през нощта и през целия следващ ден. Завихме през гората на юг от града и обратно нагоре към прохода. Твърде уморени, за да говорим, пътувахме мълчаливо, докато гърбовете ни боляха, и не спирахме, докато телата ни не изтръпнаха.
Искахме да се отдалечим колкото се може повече от Герарда. Тя можеше вече да се връща в Елверат, само на няколко часа след нас. Знаех, че Герарда ще язди бързо и дълго, щом напусне Аралинт. Всяка минута, в която не почивахме, трябваше да бъде прекарана на пътеката.
Оставих другите да си стоплят леглата край огъня и седнах с гръб към ствола на едно дърво. Листата му бяха розови на светлината на огъня, а яркожълтите му лиани сякаш светеха. То не даваше плодове, които можех да видя, но въпреки това миришеше на цветя. Поддържах изтощението си, като белех с ножа си пръчки до остри върхове. От тях щяха да станат полезни шишове или капани по пътя, но най-вече това ме разсейваше от тежестта, която притискаше клепачите ми.
Гората беше по-тиха, отколкото когато я прекосих преди. Вятърът свиреше слаба песен през листата, която сигурно приспиваше съществата. Дори с изострения си слух не усетих нищо да се спотайва около лагера ни. Сгуших се по-близо до дървото, като отпуснах глава назад, докато се врязвах в един тънък клон.
Нещо се раздвижи. Вдигнах глава от шума, а ръцете ми се увиха около острието. Но нямаше нужда да се притеснявам. Беше само Ривен, който се надигна от леглото си. Гледах как се протяга с широко разтворени ръце, а вратът му се извива на една страна. Той се извърна, сякаш усети, че го наблюдавам.
Започнах отново да беля клончето, без да му обръщам внимание. Той се отдалечаваше от лагера, докато стъпките му не бяха твърде слаби, за да ги чуя. Когато се върна, извади прясно напълнен мех с вода и седна до мен.
– Ти отрови ли го? – Попитах.
Ривен изхърка. Той го грабна обратно и отпи голяма глътка.
– Не ми давай идеи – каза мрачно и отново я протегна.
Отпих малка глътка, водата беше хладка и свежа на езика ми. Отпих още една. Очите на Ривен се спряха на устните ми, докато връщах меха. Изсуших ги с обратната страна на ръката си. Погледът на Ривен се насочи към огъня. През пламъците се виждаха мъглявите очертания на две тела. Сира спеше толкова спокойно, с ръка, опряна на кръглото острие до нея, готова да атакува. Николай потрепваше, докато хъркаше тихо, а половината му тяло се протягаше изпод покривалото.
– Какво правиш? – Попита Ривен, сочейки към купчината пръчки. Той отпи още една глътка вода. – Ти трябва да си на стража.
Хвърлих му един строг поглед, преди да отрежа още едно тънко парче дърво.
– Правя шишчета. За да се захванат и да се готвят. И тъй като слухът ми е също толкова добър, колкото и твоя, трябва да знаеш, че докато съм будна, нищо няма да се промъкне при нас.
Мислех, че ще отхвърли думите ми, ще добави подигравателен коментар. Вместо това той взе една от пръчките. Подадох му нож от чантата до мен. Седяхме мълчаливо, като влязохме в равномерен ритъм на редене на остриетата през дървото. Довършихме шишовете си едновременно.
– Не можеш да знаеш това – каза Ривен. Свъсих вежди. – Че слухът ти е толкова добър, колкото и моя. Аз съм фея. Ти си халфлинг.
– И? – Захвърлих готовото шишче на купчината и взех друга клечка.
Ривен се облегна на основата на дървото и затвори очи с бавно примигване.
– Феите са по-силни от халфлингите. По-бързи са. Слухът ни също е по-добър.
– Николай не е фея и слухът му е също толкова добър, колкото и твоя – казах, като хвърлих тънка лента дърва в огъня.
Ривен се усмихна.
– Почти толкова добре.
Исках да му се изсмея и да го игнорирам, но не го направих. Последните два дни бяха изпълнени с неловко мълчание. Шепнещи разговори между него и останалите. Аз бях не само странния човек, но и този, който имаше най-много какво да доказва. Кожата под туниката ме сърбеше. Ако откажех да разкрия белезите си като доказателство за ангажираността ми към мисията ни, тогава може би щях да успея да спечеля доверието му с малко истина наведнъж.
– Бях тествана в Ордена, – казах, без да съм сигурна дали ще му пука. Ривен не ме прекъсна, така че продължих. – Когато ме намериха. Нямах никаква представа коя съм. Каква съм. Не можех да открия родителите си, нямах никакви спомени. Лице и уши на елф. Почти ме убиха там, но после някой прободе ръката ми с нож и кръвта ми потече в кехлибарен цвят. – Взирах се в огъня, докато оранжевото петно не избледня в спомена за онзи ден. Бях окована от кралската стража, докато Арсеналът дойде да ме оцени.
– Кръв на халфлинги – промърмори Ривен и ме извади от съня.
Кимнах, като пуснах пръчката в скута си.
– Но това не беше достатъчно за тях, – прошепнах аз. – Те ме изпитаха срещу други деца на халфлинги, чието родословие можеха да проследят. Женски и мъжки. След известно време дори пълнолетни халфлинги. Но аз винаги бях по-силна, по-бърза. Всяко изпитание, което ми даваха, аз издържах. – Гърлото ми се поду, задушавайки гласа ми. Това бяха само първите тестове, които щях да премина. Другите щяха да бъдат изпитания, изписани с кръв.
Ривен се облегна на коленете си, докато белеше последната пръчка.
– Мислеха, че си родена елф? – Досети се той.
Кимнах.
– Повечето го направиха. Няколко дори ме смятаха за фея, въпреки кръвта ми. Но ушите ми са по-дълги от твоите, нали? Казаха ми, че приличат повече на източните горски елфи. Така че това е заключението, до което стигнаха в крайна сметка. Родена съм от елф и халфлинг. – Прибрах ножа си обратно в ролката с остриета до мен.
– А ти? – Попита Ривен, като обърна глава към мен. – А ти какво мислиш?
Поех си дълбоко дъх. Без нищо да отвлича вниманието на пръстите ми, изтощението ме връхлетя.
– Не мисля, че има значение – казах с вдигане на рамене. – Кръвта на халфлингите си е кръв на халфлингите. Не съм по-различна от всеки друг. Не и според декрета.
– Ти си тук – каза Ривен и хвърли ножа върху рулото. Ръката му се протегна през гърдите ми, като хвърли във въздуха аромата му на роса и бреза. – Ти си по-свободна от всеки халфлинг, който съм срещал. – Той не се опита да скрие яда в думите си.
Подиграх се. Имената, издълбани в кожата ми, горяха и молеха да бъдат разобличени. Потърках ръката си през туниката и въздъхнах. Само онези, които никога не са минавали през Ордена, биха си помислили, че една сянка е свободна.
– Не съм толкова свободна, колкото си мислиш, – казах аз, твърде уморена, за да добавя някаква борба зад думите. – А свободата, която имам, има цена, която повечето хора никога не плащат.
Усещах очите на Ривен върху лицето ми, докато се опитвах да не заспя и да наклоня глава назад.
– Достатъчно за мен – казах през прозявка. – Трябва ли да знам нещо за теб?
Ривен направи пауза, а очите му се въртяха напред-назад между мен и пръчката, която въртеше в ръката си.
– Какво искаш да знаеш?
– На колко години си? – Въпросът ме тормозеше, откакто сключихме сделката в Аралинт. Никога не бях чувала за Ривен. Историите му не се разказваха в кралството. Той или беше твърде млад, или твърде незначителен, за да има собствени легенди. Прекарах твърде много време в чудене кое от двете е.
– По-стар от смъртен. – Повдигнах вежди, като държах очите си затворени. – По-стар от теб, – добави той.
– Родена съм след смъртта на последната женска фея – казах, като търкулнах тила си по грубата кора, за да го погледна. – Вече знаех това. – Само две феи могат да създадат друга фея. Децата на феи и елфи винаги бяха елфи – те нямаха магия.
– На толкова години ли си като чичо си? – Попитах го. Въпреки че феите не остаряват, вече знаех, че Ферон е по-възрастен. Емоциите му бяха приглушени по начин, по който тези на Ривен не бяха. Той ми напомни за лекия характер на старите смъртни. Вече не се ядосват бързо като младежите.
– Не – каза Ривен. – Ферон вече е един от най-старите от нашия вид. – Всяка дума излизаше от устата му на тежки срички, сякаш не можеше да реши дали да отговори на въпроса ми.
– Поне ми кажи дали си по-възрастен от Николай – казах аз. Само след два дни беше ясно, че Ривен и Николай са близки. Начинът, по който превключваха между лекия смях и скандалните забележки, ми напомняше за братя.
Ривен обмисли отговора си, преди да се изправи и да се обърне към мен.
– Ник е по-възрастен – каза той. Скръсти ръце и се отдалечи на крачка от мен.
– Колко по-възрастен? – Натиснах го. Също толкова лесно бих повярвала, че Николай е на осемнайсет, колкото и на сто и осемнайсет.
Очите на Ривен се впиха в моите, а после се усмихнаха.
– Трябва да знам – каза той, напомняйки ми за нашата сделка. Това беше цялата информация, която щях да получа от него тази вечер. – Не мога да спя. Ще изкарам остатъка от вахтата ти.
Той си тръгна, оставяйки ме под дървото. Познавах Ривен от няколко дни, бяхме заедно на всеки час, но все още не знаех нищо за него. Под качулката на Сянката се беше появила една фея с маска, маска, която той сякаш не искаше да свали.
***
Пътуването през Пътя на Уайзман беше досадно. Криволичещият проход се извиваше около планините, а от върховете им падаше студен вятър. Пръстите ми се вкочаниха в юздите, тъй като гората се разреждаше, колкото по-високо се изкачвахме. Яздехме конете си, докато не отказаха да вървят по-нататък. Помогнах да направим лагера, докато Сира и Николай хранеха всеки кон с по един еликсир, за да им помогнат да се излекуват и на утрешния ден да яздят отново силни. Те си шепнеха на елфически, твърде бързо, за да ги доловя. Ривен изобщо не говореше. Ако останалите бяха притеснени от това, не го показаха.
До източната страна на планинската верига се стигаше за три дни. Лекият наклон забавяше конете ни по тесния път. Бяхме принудени да яздим в единична редица между скалите, които се бяха свлекли от планината. Ривен спря коня си до купчина големи камъни. Той насочи ездата си към тях и те изчезнаха.
Примигнах. В един момент там имаше купчина камъни, а в следващия – тънка пътека от главния проход, водеща до пукнатина в скалната стена. Това беше пещера, омагьосана от феите. Никой нямаше да се натъкне на нея, освен ако не знаеше, че пещерата е скрита зад скалите.
Герарда също не би го направила.
От три дни водим един и същ спор. Никой от нас не можеше да се съгласи какво да правим с кинжала. Ривен не вярваше, че скривалището в Каерт ще ни скрие достатъчно добре, след като Герарда се върне през прохода. Аз се съгласих. Герарда никога не пътуваше сама. Ако само тя беше преминала през Горящите планини, бях сигурна, че нейните Сенки ще я чакат в Каерт. Шест от тях. И щяха да наблюдават пътя от планините като ястреби.
Настанихме се в малката пещера за през нощта. Ривен заведе конете по-навътре в планината, където покрай скалата извираше малък извор. Те можеха да си починат там, докато чакахме Герарда да ни настигне по пътеката. Разположих леглото си в една малка пукнатина покрай стената на пещерата. Оставих се да бъда повлечена в забрава веднага щом главата ми се удари във възглавницата.
Събудих се часове по-късно и тримата се караха около малък огън. Лежах неподвижно на леглото си, слушах, но не се обръщах към тях.
– Трима сме повече от достатъчно. – Тихият глас на Сира прозвуча раздразнено.
– Може би, но все пак е риск – каза Ривен. По нетърпението в гласовете и на двамата разбрах, че този разговор продължава от известно време.
– Струва си да рискуваме, ако това означава, че няма да бъдем хванати неподготвени в Каерт или Серелиат – отвърна Сира.
– Разбирам това – отвърна Ривен.
– Чух, че е малка. Съмнявам се, че ще ни стигнат трима – каза Николай по-силно от останалите.
Отново говореха за Герарда.
Седнах и погледнах строго Ривен, който се беше облегнал на стената на пещерата. Сира седеше до него и ме гледаше.
– Няма да убиеш Кинжала – казах направо. Разтрих ръце по лицето си и през косата си. Мислех, че последния ни разговор е разрешил въпроса.
– А защо не? – Попита Ривен саркастично.
– Защото дори да успееш да я убиеш – казах аз, кръстосвайки ръце, – в Каерт я чакат поне шест Сенки. Няма да е лесно да ги потиснеш, ако господарката им не се върне. А ако сме принудени да убием и тях, Арсенала ще разбере, че нещо се е случило, още преди да стигнем до Силстра. Целият смисъл е да избегнем известието на краля колкото се може по-дълго.
Ривен ме погледна и не каза нищо. Дългата му коса закриваше половината му лице.
– Освен ако – добавих аз – не си променил мнението си да ми позволиш да използвам Сенките за нашата мисия?
– Категорично не – отвърна веднага Ривен. Повдигнах рамене. Той не ми се доверяваше достатъчно, за да използва силата ми като Острие по този начин. Мислех, че е глупаво, но нямаше да рискувам да разбия съюза заради упоритостта на Ривен. Щяхме да имаме по-големи спорове, които трябваше да спечеля.
– А какво ще стане, ако Кинжалът намери пещерата? – Попита Сира, като хвърли камъче в огъня.
– Няма да го направи – отвърнах аз и протегнах ръце зад главата си. – Ти ми каза, че Ферон сам е омагьосал тази пещера. Тя няма да ни провали. А ако се случи, ако тя открие съюза ни, аз сама ще я поваля. – Не прекъснах погледа си към Сира, докато изричах думите. Исках тя да знае, че го мисля сериозно. Не исках да убия Герарда, но щях да го направя.
– Тя е права – каза Ривен след миг. – Не можем да си позволим да привлечем вниманието към себе си. – Той легна на леглото си, за да заспи, отказвайки да погледне към когото и да било от нас.
Но не бях приключила. Можеше да ме мрази колкото си иска, но каквато и неприязън да изпитваше към Сенките, трябваше да бъде потушена, преди да стигнем до кралството.
– Добре – казах аз и хвърлих едно камъче по стената над главата на Ривен. – Не бих искала да си лицемер.
– Не съм лицемер – изплю се Ривен, като се хвана на въдицата. Той седна, а тъмните му очи ме погълнаха като вълк, който преследва плячката си. Но аз също можех да бъда вълк.
– Наистина? – Нацупих устни. – Не ми ли каза, че искаш да спасиш халфлингите? Че ги възприемаш като свои роднини?
Ривен кимна, а гримасата му направи дълбока линия между веждите. Виолетовите му очи се въртяха от ярост, а гърдите му дишаха тежко.
– „Сенките“ също са халфлинги – казах аз и се изправих. Кожата ми почервеня от топлина, а стомахът ми се сви, когато погледнах отвратеното лице на Ривен. – Нямаш право да ги съдиш за това, че са чудовищата, в които ги е превърнал кралят. Сенките не са родени като оръжия. Те не са родени като убийци. Те са родени като деца. Откраднати. Откъснати от родителите си и поставени на този забравен от Бога остров. – Ръцете ми се свиха в юмруци. Гласът ми се пропука, докато продължавах, но отказах да се откъсна от погледа на Ривен. – Те бяха деца, изправени пред прост избор: смърт или оцеляване. Нямаш право да ги съдиш за това как са го преживели. Сенките не се раждат, те се изковават. Ако искаш да освободиш халфлингите, освободи ги всичките.
Ривен смръщи вежди. Той не погледна към Николай и Сира, които седяха замръзнали в леглата си. Той просто се обърна и заспа.
Назад към част 23 Напред към част 25
