Глава 8
Аз съм на пода.
Аз съм булка, на сватбата си, на пода.
Някъде в тълпата, гледайки бузата ми, залепена на червения фон на килима е посланика на Парагвай. Не знам защо това е първото нещо, което изниква в главата ми, но е така.
Кълна се, че букета ми дори не е докоснал земята, преди Люк да се спусне по стълбите като стилен супергерой, да ме хване под мишниците и да ме вдигне на крака.
Замаяна съм, стаята се върти, коляното ми гори и…
Свято деколте!
Бързо си вдигам роклята, преди някой да ме е снимал и да ме е
увековечил в интернет завинаги.
Люк избърсва розовите листенца от бузата ми и ме обгръща с ръка.
– Хайде да вървим.
Позволих на новия си мним младоженец да ме изведе оттук. На деветдесет процента ме носи, на десет процента ме влачи. Не спира да минава покрай редиците и редиците от непознати, които се опитват първи да ни поздравят, докато Рамбо не ритва огромните дървени врати и не ме изнася на чист въздух.
Хладният бриз се удря в горещата ми потна кожа, когато големите тежки врати се затварят зад нас.
Тук сме само ние.
Няма тълпа от непознати, които да те гледат. Няма нежелани погледи, които да съдят.
Тайните служби са успели да разчистят блока от всички делови хора, които са се появили без покани.
Затварям очи и си поемам дълбоко дъх, сякаш за първи път, откакто срещнах този мъж, мога да дишам.
Чувам коли, чайки и косачка за трева някъде далеч. Това е миг от рая. Момент на отдих.
Това не трае дълго.
– На какво, по дяволите, се съгласихме? – Казва Люк с пресипнал глас. За първи път чувам острота в тона му, сякаш е толкова изплашен, колкото и аз.
Отварям очи и се обръщам към него, шокирана, че виждам почти див поглед в очите му, докато той силно разтрива слепоочията си.
Коляното ме боли и имам свои собствени проблеми, за които трябва да се тревожа. Нямам време и психическа енергия да го успокоявам.
– Знаех си, че не трябваше да нося тези обувки с размера на малко дете – казвам с пребледняване. Вдигам роклята си и да, коляното ми кърви от нова, прясна рана.
Люк веднага пада на колене, изважда кърпичката от джоба на сакото си и я забърсва. Лесно е да не се фокусирам върху болката, когато голямата му силна ръка е хванала задната част на прасеца ми. Усещането на кожата му върху крака ми грабва цялото ми внимание.
Веждите му се набръчкват, докато се опитва да спре кървенето. Поглеждам към големите дървени врати, знаейки, че всеки момент ще се отворят и ще трябва да се върнем в ролята си. Има нещо, което ме тревожи и което трябва да отстраня, докато мога.
– Защо истинските ни имена бяха в документите?
Люк ме поглежда. Боже, тези очи…
– Сигурен съм, че са фалшиви. Баща ми не би го направил. – Накланям глава, докато го гледам надолу.
– Сигурен ли си?
Той въздъхна, като върна вниманието си към коляното ми.
– Не.
Вратите се отварят като чудовище, което нахлува в нашия спокоен оазис, и причудливо облечените гости се изсипват като нахлуваща армия. Десетки тапи от шампанско избухват като артилерия, когато пристигат сервитьорите. Обречени сме.
Люк освобождава крака ми и се изправя с приветлива усмивка, докато ни заобикалят мъже с италиански костюми и жени с рокли за хиляди долари. Сервитьори в смокинги се изкачват по стъпалата, държейки сребърни подноси, върху които се поклащат флейти за шампанско. Един струнен квартет бързо се разполага на тревата и започва да свири.
Приближавам се до Люк, докато тълпата се втурва около нас, задушавайки ни и ограничавайки ни в маса от парфюмирани тела, а всички ни говорят едновременно. Ръцете ни се намират една в друга и пръстите ни се преплитат. Може и да не се разбираме, но сме всичко, което имаме в тази объркана ситуация. Между това да имам него и нищо, ще взема него.
Няколко млади двойки ни заобикалят, като ни ограждат в гъстата тълпа. Гърбът ми се изправя и се чувствам задушена, докато момичетата правят комплименти на роклята ми. Чернокосата оглежда деколтето ми с неодобрително изражение на лицето. Опитвам се да я дръпна нагоре, но роклята не помръдва. Кълна се, че това нещо се свива с всеки изминал час.
– Честито, Картър! – Казва приятеля на чернокосата, докато удря Люк по рамото. – Нямам търпение да те настигна с няколко холивудски стрелци! Заради старите времена!
– Добре! – Казва Люк, като неловко му вдига палец.
– Какво е „Холивудски стрелец“? – Прошепвам му, след като се придвижват надолу по стъпалата.
– Нямам представа – прошепва той. – Никога не съм го виждал през живота си.
Той се провира през тълпата и взема две флейти с шампанско от един поднос и, кълна се, никога не съм вкусвала нещо толкова хубаво като алкохол в този момент. Иска ми се само да беше нещо по-силно.
Още няколко непознати се промъкват, за да ни поздравят.
Чувствам се като в капан и затворник на тези стъпала, но все пак изпитвам облекчение, че никой не повдига въпроса за падането ми.
Това беше унизително – всички се задъхват и се изправят, за да видят. Предполагам, че всички просто се преструваме, че не се е случило. Консенсусен невербален социален договор, с който всички сме се съгласили…
– Какво падане! – Крещи Ая, докато си пробива път през тълпата с широка усмивка на щастливото си лице.
– Ще ти-шшшш !
Ая грабва флейта за шампанско и изпива половината от нея.
– Видях, че някои хора снимат, така че ще можеш да го гледаш в интернет по-късно.
– По дяволите – промълвявам под носа си. – Мислиш ли, че ще стане вирусно?
– Вероятно – свива рамене тя и изпива остатъка от питието си. – Интернет обича падащите булки.
– Благодаря, Ая.
– Особено тези, които показват много деколте.
Поклащам тялото си, докато се опитвам да вдигна роклята си.
– Не показвам толкова много деколте, нали?
Ая погледна гърдите ми и се засмя, докато се разтваряше в задушаващата се тълпа.
Какъв кошмар.
Семейството на Люк започва да излиза от църквата. Уолтър грабва чаша с шампанско и я вдига във въздуха, разперил ръце, сякаш е звездата на шоуто.
– За новата двойка! – Извиква той и всички вдигат чашите си и се радват.
Усмихвам се на всички, когато усещам капка кръв да се търкаля по крака ми, мокра и топла.
Мъжът в спортно палто с тениска на Брус Спрингстийн си проправя път към нас. Той не е с кестеняв косъм, но е много близо до него. По някаква причина държи кутия с бира.
– Чичо ми Ранди – казва Люк, когато пристига. – Брат на баща ми.
Това е брата на Уолтър?! Ако тези две ябълки са паднали от едно и също дърво, тогава ябълката на Ранди трябва да се е търкулнала в парка за ремаркета надолу по улицата.
– Поздравления, Картър – казва той, докато стиска ръката на Люк. – Тя е страхотна.
Господи, стоя точно тук. Но не съм сигурна дали съм по-раздразнена, или поласкана. Кефал или не, никой досега не ме е наричал страхотна.
– Чух, че Люк не е дошъл – казва той с намръщена физиономия и поклащане на глава. – Каква пиявица да го направи. Никога не съм го харесвал, знаеш ли?
Вената на слепоочието на Люк се е присъединила към партито и пулсира.
– Какъв син би ударил собствения си баща в лицето?
– С цялото ми уважение, чичо Ранди – казва Люк със стегната челюст. – Някои хора заслужават да бъдат ударени в лицето. Включително бащите.
Ранди свива рамене, допива кутията с бира и я смачква в ръката си. Стилно.
– Никога не съм го харесвал.
– Люк много искаше да дойде, но за съжаление това беше невъзможно – казвам аз и влизам. – Той беше много полезен в планирането на сватбата ни и ни подкрепяше само с думи. Той е страхотен брат и Картър тук е голям късметлия, че го има.
Ранди ме гледа дълго. Втренчвам поглед в него.
– Талия, нали?
– Точно така.
Той свива рамене, преди да си тръгне.
– Добре дошла в семейството.
– Току-що се застъпи за мен? – Прошепва Люк с вдигната вежда. Не мога да не се усмихна в отговор.
Не знам защо се почувствах принудена да го направя, но Люк е мой за деня и аз малко го защитих. Ще бъда проклета, ако позволя на човек, който се появи с тениска на Брус Спрингстийн на моята привидна сватба, да злослови за моя привиден младоженец. Не и в мое присъствие.
Хедър си пробива път с лакти и започва да ни избутва в средата на стълбите, докато още повече хора се тълпят наоколо и ми казват колко съм красива, посочват колко хубава е косата ми, колко са щастливи за мен. Опитвам се да благодаря на всеки един от тях, но Хедър е силна и юмрука ѝ се забива в кръста ми, докато ме избутва през тясната тълпа от гости.
– Запомнете четирите думи – казва тя. – Церемония, шампанско, щрак-щрак.
Хедър наистина си заслужава заплатата, докато се опитва да подреди всички за груповата снимка. Фотографът, едно ботаническо момиче с дълги плитки, кръгли очила и тениска с надпис Intellectual Badass, стои на пътя и държи фотоапарат, като търпеливо чака всички да се наредят на стълбите.
– Киара! – Крещи Хедър, махайки и трескаво с ръка. – Просто го вземи. Това е най-доброто, което ще получим.
След като Киара направи няколко снимки, Хедър грабна мен и Люк и ни повлече надолу по стълбите към водата, за да направим още няколко снимки на булката и младоженеца, само двамата.
Развълнувана съм, че съм далеч от тази гореща лепкава тълпа.
Вятърът е приятен и прохладен, когато се отправяме към водата.
– Трябва да се върна в залата, за да се уверя, че диджея е пристигнал, и да подготвя някои неща – казва Хедър, докато надрасква нещо на клипборда си. – Киара ще направи няколко снимки. Няколко край водата, Киара. Може би онази плачеща върба там. След това вие двамата ще се качите обратно в лимузината и ще отидете на приема. НЕ слизайте от лимузината, докато не дойда да ви взема. О, боже, гостите вече си тръгват. Трябва да тръгвам! Големи усмивки, щастлив ден!
Тримата я гледаме как спринтира обратно към паркинга.
– Да започнем от водата – казва Киара, докато нагласява обектива на фотоапарата си. – Между другото, поздравления!
– Благодаря, развълнувани сме – отговаря Люк с равен глас. Настаняваме се до водата и двамата се усмихваме.
– Може би да застанете малко по-близо? – Казва Киара, колебаейки се дали да вдигне камерата нагоре.
И двамата неохотно правим крачка един към друг. – Дори повече. Ще трябва да се докоснете.
Двамата с Люк се спогледахме. Ще имаме единствените сватбени снимки в стил „Американска готика“, нали знаете старата картина с невпечатлените мъж и жена с вила.
Ще трябва да се справим по-добре от това.
Правя още една крачка към него и Люк ми отговаря, като слага ръка на рамото ми като брат, който е принуден да се снима с по-малката си сестра.
– Добре – казва Киара и ни гледа намръщено. Ясно е, че се опитва усилено да проумее какво се случва. Как брака ни вече е изпаднал в град на кризата. Сигурно се чуди дали сме женени от десет минути или от десет години.
– Хммм. Просто ме обгърни с ръце – казвам му аз. Хващам го за китката и придърпвам ръката му около бедрото си.
Неговият одеколон попада в носа ми и аз мразя това, че предизвиква малка тръпка в мен. Мирише на нервно вълнение от първа среща, което ме кара да се чудя каква ли би била първата среща с Люк. Вероятно е ужасна. Обзалагам се, че би предложил да плати, а после би пропуснал сметката, докато е в банята.
– Сега вече се доближаваме до нещо – казва Киара, докато Люк неловко ме държи с тяло, изпънато като деца от началното училище по време на първия им танц. Тя стиска долната си устна, докато ни гледа, но поне вече не се мръщи. – По-близо. Така. Още по-близо. Не се страхувай.
Твърдите му гърди докосват гърба ми и сърцето ми прескача.
Киара започва да прави бързи снимки, сякаш се страхува, че всеки момент ще избухнем един от друг.
– Горещото ти канадско гадже би ли имало проблем с това? – Прошепва той в ухото ми.
– Не – отвръщам аз. Защото той не съществува. – Той ще разбере, че това е просто работа. Ще разбере, че за мен не означаваш нищо.
– Ами това, че ме целуваш, сякаш езика ми е противоотровата на отровата, която си погълнала? Това не беше в описанието на работата.
– Трябваше да се целунем – казвам, усещайки как гласа ми се усилва, а лицето ми става все по-горещо. – И така, целунах те. Просто играех ролята.
– Ролята на възбудена булка?
– По-малко спорове, повече усмивки, моля – казва Киара, докато ни гледа иззад камерата си.
Сменяме местата си и този път съм свита в прегръдките му до едно дърво. Киара пада на колене пред нас и насочва камерата нагоре.
– Как се казва гаджето ти? – Пита Люк.
Устните на Киара изричат „гадже?
Люк също трябва да е забелязал това, защото насочва следващите си думи към нея.
– Тя си има гадже канадски дървар. Той ходи на работа с кон. Или беше лос?
Тялото ми е твърдо и стегнато, докато се усмихвам на камерата.
– Беше кон.
Киара поглежда наоколо, сякаш иска да разбере дали някой друг наблюдава този безумен брак.
– Доооообрееее – казва тя твърдо, докато се обръща към нас. – Може би една край водата. До онези патици.
Тръгваме натам, но аз оставам малко по-далеч от патиците. Не съм голям почитател на птиците. Те ме плашат. Няма да се доближа до нещо, което има меч, стърчащ от лицето му. Предпочитам да ги оценявам отдалеч, където вероятността да се заплетат в косата ми е малка.
Прегръщаме се тромаво, докато Киара гледа и се чуди какво се е объркало в живота ѝ. Тя изпуска само две нетърпеливи изпъшквания, така че предполагам, че се оправяме.
– Как се казва гаджето ти? – Отново пита Люк.
Боже, защо не иска да остави това?
Киара сваля камерата за секунда и ни поглежда, вероятно надявайки се поне един от нас да е стерилен.
– Това е… Доналд.
Той изхърква от смях.
– Какво?
– О, хайде! Ти се подиграваш. Гледала си патиците, когато си казала името му. Извинявай, но измисли името му.
– И какво от това! – Викам. – Аз съм свободна! Това престъпление ли е? Работя усилено. Върша си работата. Рециклирам и от време на време събирам боклука от тротоара. Давам своя принос към обществото. На кого му пука, че нямам гадже? Не е нужно да се оправдавам пред теб или пред когото и да било.
То просто избухва от мен. Просто съм уморена от целия този глупав натиск от страна на обществото да бъда привързана към някой мъж, сякаш това определя стойността ми като личност.
Люк е вдигнал ръце.
– Тук няма присъда. Аз също съм свободен.
Киара ни гледа открито, с увиснала челюст. Сега дори не се опитва да скрие объркването си.
– О, по дяволите – казва Люк, обръща се и свежда очи към земята. – Родителите ми ще дойдат.
По дяволите. Това е последното нещо, от което имам нужда.
В устата ми нахлува кисел вкус, докато гледам как Уолтър и Кейтлин се приближават и изглеждат така, сякаш искат да говорят с мениджър. Зад тях повечето от гостите са попаднали в задръстване от лъскави бентлита, ролс-ройси и лимузини. На стъпалата на църквата са останали само няколко души.
Кейтлин се приближава до мен и веднага започва да оправя роклята ми. Подготвям се в очакване на отровните ѝ думи. Както обикновено, тя не ме разочарова.
– По време на медения месец булките трябва да лежат на пода, скъпа. Не по време на церемонията.
Уолтър ме погледна строго.
– Дължим ли допълнително за гимнастическото шоу?
– Това са обувките ми – опитвам се да обясня. „Талия има смешно малки крака!
Той махна пренебрежително с голямата си ръка към мен.
– Вие двамата трябва да се съберете.
– Не беше толкова лошо – казва Люк защитно.
Уолтър ме посочи, докато се качваше на Люк.
– Тя говори за секс девет пъти!
– Съгласна съм. Това беше лошо – казвам с твърдо кимване. – Ще се справя по-добре.
– Добре – изръмжава той, докато злите му очи се стрелкат към моите. – Не ми прецаквай това. – Поведението му се променя, когато вижда в далечината възрастен мъж, който върви покрай водата. – Губернатор Каскер! – Казва той с весело махане. – Много се радвам, че успяхте да дойдете!
След като баща му си тръгва, гнева и напрежението в Люк намаляват.
– Тук шевовете се късат – казва Кейтлин, докато оглежда гърба на роклята ми. – Засмучи всичко.
Засмуквам стомаха си и задържам дъха си, докато тя прокарва пръсти по материала.
– За колко време?
– Цяла нощ, за предпочитане.
– Няма проблем – отсичам аз. – Кислородът така или иначе е надценен. – Изпускам дъха си, преди да изгубя съзнание.
Тя се намръщва.
– Ще издържи.
– Сигурна ли си? – Продължавам да чувам скърцане и стенания, които идват от нея като от огъващо се дърво, преди ствола да се счупи и цялото да се срути.
– Сигурна съм – казва тя, освобождава ме и отива при сина си.
– Изглеждаше величествено там горе. Като млад Марлон Брандо. Като истински Уитфийлд. – Тя прокарва ръка по бузата му. – Ако някога отново си пуснеш тази брада, ще преследвам сънищата ти, след като
си отида.
– Ти вече го правиш, майко.
Тя се смее и нежно го плясва по бузата, преди да се върне при Уолтър.
Отново останахме само аз, Люк и още по-обърканата Киара.
– Искате ли да направим още няколко снимки? – Пита тя. – Може би този път да си легнете в тревата?
Нашите категорични отговори идват по едно и също време.
– Не!
Назад към част 8 Напред към част 10
