Глава 30
– Чувствам се така, сякаш ме е блъснал влак. – Отис разтри главата си отново и отново.
– Не е влак – каза Хестър. – Десеттонна тежест, която падна от небето и ни смачка.
– Да те блъсне влак е по-смъртоносно, отколкото да те смачка тежест, падаща от небето – отвърна той.
– Не. – Тя енергично поклати глава. – Десеттонна тежест би била по-лоша.
– С какво ще е по-лошо от влак? И как ще се случи? – Той вдигна ръце нагоре. – Откъде ще дойде?
– Намираме се в средата на морето! Откъде ще дойде влак?
Усмихнах им се ласкаво. Фактът, че отново се караха, означаваше, че се възстановяват. Ние щяхме да се справим. Всички ние.
Притеснявах се, че селкитата ще останат, когато приливът се отдръпне, и ще ни изчакат. През последните часове имаше няколко случая, когато защитния огън на Хюго отслабна, но заедно успяхме да го поддържаме достатъчно, за да ни предпази. И когато мина достатъчно време и морето си свърши работата, като се оттегли, както винаги, селкитата изхъркаха отвратено и се измъкнаха един след друг.
Без да се замислям, хванах ръката на Хюго и заедно застанахме там, чакайки, докато от хлъзгавите, острозъби същества нямаше и следа. Той бе стиснал пръстите ми в кратка проява на увереност, която ме стопли много повече от изгарящата топлина от огнения кръг. Предположих, че странно, но сега наистина бяхме приятели. Всичко, което беше необходимо, беше още едно близко до смъртта преживяване. Бяха се превърнали в неприятен навик.
Хюго остави пламъците да утихнат, за да провери дали селкитата наистина са си тръгнали и дали не се спотайват зад ъгъла, за да получат последната си възможност за вкусна закуска. Междувременно Хестър полетя бавно на изток, а Отис се насочи на запад. Не им отне много време да се върнат.
– Пътят е чист – обяви Хестър. – Те са излезли с прилива.
Издишах и притиснах ранената си ръка. Последният удар с паяжина беше задържал най-силната болка, но скоро отново щеше да се наложи да прибегна до слаби болкоуспокояващи. Някогашните безупречно бели превръзки бяха изпоцапани и скоро щеше да се наложи да сменям превръзката. Последното нещо, от което се нуждаех, беше да се появи сепсис.
– Ти спаси живота ми – каза Хюго. Той сбърчи вежда. – И знаеш какво означава това.
– Безкрайната ти благодарност до края на вечността?
Той се усмихна.
– Тази част се разбира от само себе си. Според китайците сега ти си отговорна и за живота ми завинаги.
Взирах се в него.
– Какво? Как е справедливо това?
Усмивката на Хюго нарасна.
– Ние сме свързани за цял живот. Трябва да се грижиш за мен до деня, в който умреш.
Сложих ръце.
– Технически погледнато, първо ти ме спаси, като ми даде паяжина, когато бях в абстиненция. Тогава ми спаси живота, въпреки че ненавиждаш тези неща.
– Значи съм отговорен за теб до края на живота си? Това искаш да кажеш?
Поклатих енергично глава.
– Действията ни взаимно се отменят. Можем щастливо да си вървим по своя път без никакви задължения.
Той ме погледна продължително.
– Ммм. Какво означаваше това?
– Преди да се разделим – продължи той, – ще трябва да дойдеш с мен. Ще трябва да разкажем на сър Найджъл какво се е случило, а полицията вероятно ще иска показания и от двама ни.
– Вярно. – Нямаше да успея да избегна полицията, не и сега. Кимнах, когато Отис се появи отново.
– Няма следа от селкитата – каза той. – И от сандъците също няма следа. Хъмфри ги е взел със себе си.
Това нямаше да е лесно. Изпитах мрачно забавление от усилието, което трябваше да положи, за да ги изкара на сушата.
Хюго въздъхна.
– Няма да е лесно да си върнем всичкото това злато. Ако има малко разум, вече ще го е изнесъл.
– Хъмфри ще получи своето наказание.
– Изглеждаш много сигурна.
Повдигнах рамене.
– Ти си като куче с кост. Имаш завишено желание за справедливост, което няма да му позволи да се измъкне – казах.
– Сякаш ще забравиш какво е направил – подсмръкна Хюго. – Вероятно е да наемеш група вампири, които да изпълняват заповедите ти, и да ги изпратиш след него за кърваво отмъщение, отколкото да го пуснеш.
– Вампирите не са лоша идея. – Усмихнах се. – Между нас казано, Хъмфри е изпечен.
Хюго ми се усмихна.
– Съжалявам, че изпратих Дукесата в луксозния ти замък – казах тихо.
– Съжалявам, че те съдих и те уволниха.
Кимнах, признавайки искреността му.
– Не съжалявам, че намерих огърлицата преди теб.
Хюго изведнъж престана да се усмихва. Той наведе глава към мен и промълви в ухото ми:
– Аз също не съм, Дейзи.
– Ако продължавате така – промърмори Хестър отстрани, – пак ще настъпи прилив и пак ще се озовем тук, защото вие двамата не можете да спрете да си правите гуреливи очи.
Облизах устните си. Тя беше права: трябваше да се махнем от Крамонд и да намерим сър Найджъл. Освен това това още не беше свършило. Всъщност най-хубавото предстоеше да започне.
***
Макар да вярвах, че вече сме истински приятели, не можех да предотвратя вкусната тръпка на удовлетворение, че способността ми да се провирам между трафика с мотора на Джамила означаваше, че съм пристигнала пред Кралския елфически институт преди Хюго. Нараняването на ръката ми ме затрудняваше, но все пак бях по-бърза от него. Беше детска, дребнава радост – и аз ѝ се наслаждавах.
Когато слязох от мотора и се изкачих по стълбите, веднага разпознах двамата портиери. Бонус. Когато ме забелязаха и израженията им се втвърдиха в еднакви погледи, усмивката ми се разшири.
– Приятели! Колко е страхотно да ви видя отново!
От мястото си на рамото ми Хестър и Отис им помахаха. Никой от портиерите не реагира.
– Не носите нищо – каза първият портиер. – Значи не извършвате доставка.
– И вашето име – добави втория портиер, без да пропуска нито миг, – не е в списъка на гостите за днес. – Двамата се приближиха един до друг, за да се уверят, че пътят ми е преграден. – Не сте добре дошли тук.
Подходих по-прагматично.
– Ритни ги там, където боли, Дейзи! Ти можеш да ги вземеш!
Зад гърба ни се чу остро кашляне и двамата портиери погледнаха през рамо. Поведението им се промени драстично.
– Лорд Пембървил.
Повдигнах вежда. Лорд? Хюго беше дори по-приказлив, отколкото предполагах.
– Не знаеш ли коя е тя? – Попита той с толкова цивилизован тон, че едва не се разсмях. – Това е Дейзи Картър. Тя е уважаван елф, който е един от най-големите търсачи на съкровища, които нашата страна може да предложи.
Настъпи миг мълчание, след което портиерите се отдръпнаха встрани, като единият се насочи надясно, а другият – наляво.
– Извинявам се – каза сковано първият.
– Не знаехме – отвърна вторият.
Бях почти сигурна, че и двамата ме мразят повече от всякога. Обърнах се настрани, отчасти за да не видят усмивката на лицето ми и отчасти за да мога да се подиграя на Хюго.
– Бия те – усмихнах се аз.
– Имаше несправедливо предимство.
Вдигнах превързаната си ръка.
– Не съм съгласна.
– Следващия път ще си вържа едната ръка зад гърба и ще си взема мотор – изръмжа той. – Тогава ще видим кой е най-бърз.
– Следващия път?
Хюго погледна портиерите.
– Присъства ли сър Найджъл?
– Да, господине.
– Какво ще кажете за Хъмфри Бриджър?
– Пристигна преди около двайсет минути, малко след като отворихме.
Двамата с Хюго си разменихме погледи.
– Yahtzee – прошепнах аз. Той протегна ръка и аз я поех, като поставих ръката си върху нея, сякаш бях подходяща дама. Заедно преминахме покрай загледаните портиери. Хестър им духна една малинка, докато минавахме.
Хюго ни насочи не към голямата трапезария, а към по-малък, макар и също толкова голям салон. Стените бяха облицовани с дъбова ламперия, на която бяха окачени стари картини с ловни сцени, а от другата страна имаше огромна камина с декоративни кръстосани мечове над нея.
Пред камината имаше голяма група хора. Веднага разпознах Примите на Хюго, както и Елинор и сър Найджъл. Беки плачеше, Елинор бършеше очите си с носна кърпичка и дори сър Найджъл изглеждаше на ръба на сълзите.
Хъмфри стоеше с лице към тях, обърнат с гръб към нас.
– Всички знаете, че той беше по-добър търсач на съкровища от мен. Той стигна до Крамонд преди мен. Приливът беше голям и аз закъснях да премина, но го видях да стои на брега. Гледаше нещо. – Гласът му се пречупи. По дяволите, той беше добър актьор. После разбрах какво – или по-скоро кого – гледаше.
– Кой?
Хъмфри знаеше как да играе с публиката си. Той направи няколко секундна пауза, за да постигне ефект, като нагнетяваше напрежението и изглеждаше твърде завладян, за да говори.
– Това… това… беше Дейзи. Беше на доста голямо разстояние от мен, но съм сигурен, че беше тя на острова. Разпознах дрехите ѝ.
В стаята се чу бързо поемане на дъх.
– Не разбирам – каза Елинор. – Защо Дейзи би била там?
Хъмфри издиша дълъг, задушен дъх.
– Прекарах го в главата си. Тя трябва да е била в Лох Аркаиг и да ни е шпионирала, когато отново формирахме ключа. Отишла е в Крамонд, за да открадне съкровището, преди Хюго или аз да стигнем дотам.
Той свежда глава.
– Не мислех, че е такава – мислех, че е добър човек. Но я видях – видях я да държи нещо. Мисля, че беше дървено сандъче. Хюго се опита да ѝ го вземе. – Гласът му спадна до болезнен шепот. – Тогава се появиха селкитата.
Няколко от Примите извикаха.
Хъмфри остана прегърбен над себе си.
– Изчаках до отлива и се осмелих да премина от другата страна, но не можах да видя нито един от тях. Проверих целия остров, но нямаше и следа нито от тях, нито от златото. Мисля, че селкитата са убили Хюго и Дейзи и са измъкнали сандъците в морето. Нищо друго няма смисъл.
– Хюго можеше да се пребори със селкитата! – Избухна Беки. – Той има повече от достатъчно магия, за да се защити!
– Не и ако е бил разсеян от онази наркоманка – изръмжа друг Прайм.
Настръхнах. Хюго изправи рамене и пристъпи напред.
– Странно е, Хъмфри – изрече той, – че си видял всичко това от сушата, но не си се сетил да повикаш някого на помощ. Нима нямаше телефона си със себе си?
Цялата група се обърна към нас, а лицата им бяха празни от изумление. След това всеки един от Примите се хвърли към Хюго.
– Ти си жив!
Докато те го прегръщаха и плачеха, аз се съсредоточих върху Хъмфри.
– Моят добър приятел – казах аз. – Изглеждаш блед.
Хъмфри ме погледна и преглътна трудно. Започваме. Напрегнах тялото си. След един удар на сърцето той се втурна към мен. Помислих си, че ще ме нападне въпреки голямата публика, вместо това ме обгърна в силна прегръдка.
– Ти си добре! Ти си в безопасност! – Устата му се доближи до ухото ми. – Половината злато е твое, ако ми помогнеш да се измъкна оттук – промълви той така, че само аз да го чуя.
Не реагирах.
– Пет милиона паунда и ще имаш работа за цял живот, Дейзи.
Наистина бих го направила. Пет милиона паунда в банката и можех да правя каквото си поискам. Помислих си за всички паяжини, които можех да си купя с тези пари. И се усмихнах.
Назад към част 30 Напред към част 32
