Месец: май 2022

КАЛИСТА

Едва сега, когато напрежението от ситуацията спадна, наистина погледнах към моите ближни. Те изглеждат ужасно. Движенията им са вяли, кожата им е отпусната, устните им са напукани, а очите им са хлътнали. Горещината на планетата ги изцежда и за мен е очевидно, че няма да оцелеят още дълго без помощ.
Розалинд ни повежда през корпуса. Сега, когато го разглеждам, си мисля, че това е бил един от хангарите на кораба. Голямо пространство, подобно на склад, което беше огромно, но сега е наклонено на страни и частично заровено в пясъка. Организирали са всичко, като са направили стени с щайги с провизии и одеяла за врати. Дори и така, това е тясно помещение за оцелелите и няма истинско уединение. Влизаме в зона с кабинки и бюро. Охранителите с нас спират на входа, а Розалинд влиза, спира, после се обръща с лице към Ладон и мен.
– Добре, искам да знам какво се случва. Искам подробности, искам да знам всичко, което се е случило, откакто ви изпратих да каталогизирате растенията.
Преглъщам и се прехвърлям от крак на крак, неудобно под погледа ѝ и взискателното ѝ поведение. До мен Ладон се напряга и очите му блуждаят. Трябва да запазя спокойствие, иначе знам, че той ще премине в атака. Преглъщам, след което кимвам. Разказвам на Розалинд всичко, което се е случило, като пропускам частта за събуждането на Ладон между краката ми и за по-късните ни сексуални контакти. Това е лично и не изпитвам нужда да споделям с никого, когото отвеждам в леглото си. Когато приключвам, Розалинд кимва, а после въздъхва.
– Добре, ами нещата тук бяха трудни. Загубихме почти дузина – казва тя.
– Загубили сте? – Питам.
– Мъртви – казва Розалинд студено.
– Какво? Как? – Питам.
– Инциденти, чудовища, същества и глупост. Никой не се чувства гостоприемен към поредния странен извънземен. – Розалинд оглежда Ладон нагоре-надолу. – Разкажи ми повече за този град.
Разказвам ѝ всичко, което знам. Чувам как от другата страна на сандъците се смесват хора, а после се отдалечават стъпки. Дори не съм приключила да ѝ разказвам какво съм наблюдавала и за какво предполагам, преди от другата страна на щайгите да се озоват десетки хора, които слушат. Не мога да ги виня, това е единствената ни голяма надежда за оцеляване на тази планета.
– Има още нещо – казвам аз.
– Само едно? – Розалинд пита с тежък сарказъм.
– Е, да, предполагам – казвам и Ладон съска, гледайки ме.
– Приятел? – пита той на своя език, като гледа от мен към Розалинд.
Вдигам рамене, защото не се чувствам много приятелски настроена към нея. По дяволите, в момента едва ли имам чувството, че принадлежа тук, сред своите хора. Но не мога да му кажа това.
– Приятел – потвърждавам за него. Розалинд наблюдава внимателно размяната, но не казва нищо. – Има едно растение, много опасно за получаване и очевидно не издържа много дълго, но то… не знам точно. Трябва да го изследвам в лаборатория, но то прави нещата тук поносими.
– Растение? Поносимо? Какво точно имаш предвид? – пита тя.
Мръщя се, опитвайки се да измисля как да обясня еписа, когато всъщност не знам какво прави, а само как ме е накарало да се чувствам. Не искам да звуча като някаква наркоманка или нещо подобно.
– Изглежда, че взаимодейства с тялото на химическо ниво. Откакто той взе малко от него за мен, не съм, ами не съм толкова гореща. Не ме боли глава, нямам стомашни спазми, предполагам, че вече не страдам от топлинно изтощение.
Очите на Розалинд се разширяват, а устата ѝ се отваря в буквата О.
– Ти се шегуваш с мен – казва тя тихо.
– Не – казвам, като вдигам рамене.
– Трябва да имаме това. Утре ще загубим поне още трима без помощ. Нямаме достатъчно електролити, за да се разхождаме, и никакви източници на храна, които да доставят достатъчни количества за тази жега. Половината ни хора са заклещени в леглото и не могат да направят нищо.
– Да, ама както казах, опасно е да се набави и не издържа дълго, след като го събереш. Не съм сигурна как да си набавя достатъчно количество, но дайте ми малко време, мисля, че мога да измисля нещо.
– Времето е нещо, с което не разполагаме – казва тя.
Мисля си за това и си спомням за месото, с което Ладон продължаваше да ме храни, и как се чувствах малко по-добре, когато го изяждах.
– Ладон, храна – имитирам ядене, след което ми се струва, че се сещам за правилната дума. – Гус-тур? – Произнасям я.
Той прави жест, който прилича на свиване на рамене.
– Густер – повтаря той.
Тогава я казвам и я разбирам правилно, защото той се усмихва и кимва.
Розалинд наблюдава размяната на думи между нас, но остава безмълвна.
– Има едно месо от някакво животно, не знам как, но Ладон ме хранеше с него, докато не успя да ми набави епис. То може да помогне да запазим всички живи, докато успея да го разгадая.
– Добре, ами тогава това е – казва Розалинд и избърсва потта от челото си. – Не разполагаме с други реални възможности. Трябва да се доверим на този… Ладон. Можеш ли да ни заведеш до този град?
Поглеждам към Ладон, обсъждайки отговора си. Странно е, но изпитвам лоялност към него точно толкова, колкото и към моя народ. Само се надявам, че той да няма нищо против. Отчаяно ми се иска да мога да поговоря с него за това. Да можем да предадем един на друг толкова сложни идеи, но езиковата бариера го прави невъзможно.
– Да – казвам накрая и кимам.
– Добре, тръгваме на сутринта – казва решително тя и извън стените на сандъка хората избухват в шум.
Поглеждам към Ладон и му се усмихвам несигурно. Той ме гледа тихо и нямам представа какво си мисли. Освободени от Розалинд, излизаме от кабинета ѝ и веднага сме заобиколени от десетки хора. Те докосват Ладон, бутат, дърпат и се тълпят около нас. Ладон гледа към мен за напътствие как да действа, но аз се отдръпвам от него. Тълпата разделя двама ни. Момичета се тълпят около Ладон, докосват го, прокарват ръце по него, разкъсват дрехите му.
Ревността обръща киселината в стомаха ми, като виждам как тези жени го докосват, как прокарват ръце по силното му тяло. През целия ми живот всичко, което съм искала, са ми го отнемали и са на път да направят същото с този съвършен, грижовен мъж.
Лана излиза от тълпата, за да застане точно пред Ладон. Тя поглежда от него към мен и очите ѝ се разширяват, след което се усмихва от ухо до ухо.
– О, боже мой, ти си го направила! – казва тя, посочвайки ме, а тълпата ахка.
Поклащам глава настрани, без да мога да говоря.
– Ти си го направила! Ти и той сте изиграли хоризонтално танго! Мамбо в спалнята! – продължава тя.
– Не… не, не е така, това е… – Не мога да оформя цяла мисъл, лъжата никога не е била естествена за мен.
– Хайде, кажи ни, всички искаме да знаем. Какъв е той, знаеш ли, там долу? Голям ли е? Малък? – тя продължава да ме дразни и кожата ми се нажежава.
– Не, не мога, няма да говоря за това – казвам аз.
– Тя не го отрича – казва Лана.
Тя е права, че не отричам и не мога. Като гледам как тези други момичета прокарват ръце по него, не мога да отрека колко съм ревнива. Какво означава това? Ако ревнувам, значи трябва да ме е грижа за него. Наистина, наистина ме е грижа за него. Разбира се, той спаси живота ми неведнъж, но ми харесва и начинът, по който се държи с мен. Начинът, по който ме кара да се чувствам, когато ме гледа така, сякаш съм най-великото нещо в живота му. Дори тук, с всички тези други красиви жени, които го докосват, очите му са насочени към мен, а не към тях. Преглъщам тежко. Тълпата зашумява и чувам да се правят няколко коментара.
– Не можеш да ми платиш, за да спя с него – казва някой от тълпата.
– По дяволите, нямаше да ти се наложи да ми плащаш – казва някой друг.
– Той сигурно е по-мъжкар от всеки от тези, които имаме – казва друг глас.
Джоли се промъква през тълпата и ме хваща за ръката. Поглеждам я, благодарна за всяко извинение да се измъкна оттук. Ладон също се промъква, за да застане до мен. Той обвива ръка около раменете ми, след което започва да размахва опашката си по един преувеличен начин, принуждавайки всички да се отдръпнат от нас. Той съска тихо и знам, че това е предупреждение, независимо дали го заслужават, или не.
– Можеш ли да ни изведеш оттук – прошепвам на Джоли.
– Разбира се – казва тя. – Знам къде можем да се скрием.
Докато Джоли ни води, поглеждам през рамо и виждам, че Розалинд е наблюдавала цялата случка. Нямам представа какво си мисли, но по някаква причина се надявам да не мисли по-малко за мен.

Назад към част 17                                                        Напред към част 19

Глава 5

Барът се намира встрани от първа линия, сгушен между остаряващи казина и ресторанти. Не беше трудно да го намеря, особено след като знаех къде се намира само по миризмата на въздуха. Може и да съм ръждясал от престоя си извън играта през последните седем месеца, но винаги мога да намеря себеподобните си. А Каспър е един от моите.
Седим в колата и следим всеки звук и движение с усиления си слух. По дяволите, забравих колко по-лесно е да се изнесе боклукът с помощта на нашите сили. Съмнявам се, че дори ще се поизпотим, камо ли да се изцапаме, слава богу за това.
– Намерих го – отбелязва Михаил, тонът му е почти отегчен. – И другите.
– Добре.
– Имаш ли нужда от помощ?
Поклащам глава.
– Не. Ще се видим след малко.
Без да каже и дума повече, той се разсейва, оставяйки след себе си шлейф от бели пера, които се разтварят още преди да се ударят в кожената седалка. Позьор.
Излизам от колата, като прибирам драматизма за главното събитие. Отвън сградата изглежда гадно, но съм достатъчно умен, за да знам, че всичко това е прикритие, за да се скрие истинското ѝ предназначение. Наркотици, оръжия, проституция. Това е щабквартирата на Каспър.
Вратата се охранява от двама мускулести чувала с месо, които скачат на крака, когато се приближавам. Направих най-добрата си хитра усмивка, изгладих реверите на сакото си и протегнах длан.
– Добър вечер, господа. Дошъл съм за Каспър.
– Кой, по дяволите, си ти? – Месомелачка номер едно изръмжава.
Издишвам тежко.
– Тц, тц. Такива груби думи. – Вдигам пръст и главата му прави три-шестдесет, като се откъсва наполовина от врата му. – Никой ли няма маниери в днешно време? А сега, както казах…
– Той е вътре! – изкрещява другият, по-интелигентен кретен, преди да има благоразумието да избяга.
– Ето това е по-добро – казвам на полу разпадналата се купчина лайна на бетона.
Само за кеф притискам устните си в тесен кръг и духвам, сякаш гася свещ. Вратите се отварят с ураганен вятър и почти се изтръгват от пантите. И точно както очаквах, всички широки, яростни очи са вперени в мен, докато влизам в стая, пълна с бандити.
– Аууу, не беше нужно всички да се появявате заради малката стара жена. Чувствам се като красавицата на бала – промърморвам, като небрежно прекрачвам прага. Ръката ми е в джоба, дрехите и косата са старателно оформени, няма съмнение, че не ми е мястото тук.
– Кой, по дяволите, си мислиш, че си? – изревава се някакъв дебел ебач в изкуствена кожа.
Поклащам глава.
– Приятелят ти отвън ми зададе същия въпрос. Това не завърши добре за него. Но тъй като се чувствам милостив, можеш да отидеш да провериш сега или да продължиш да ме обсипваш с неприлични думи. Изборът е твой.
– Ти, кучи задник…
Това е всичко, което му позволявам да измъкне, преди езикът му да бъде издърпан от устата му, отнасяйки със себе си по-голямата част от това гърло. Честно казано, можех да го направя и по-рано, но ми беше любопитно да видя дали ще прояви изобретателност. Не. Просто тъп кучи син. Колко оригинално.
– А сега – започвам аз, като проверявам кожичките си, докато из стаята избухва хаос. – Както казах. Тук съм заради Каспър. Не искам да убивам всички ви, но… Кого заблуждавам, шегувам ли се? Искам да ви убия всички.
Чува се отчетливо щракане на премахване на предпазители на оръжия, потракване на ножове и – о, вижте! Бейзболна бухалка – други оръжия, изработени от човека, звучат около мен. Въздишам.
– Сериозно ли е всичко това? Току-що ме гледахте как изтръгвам езика на приятеля ви, без да помръдна и мускул, и мислите, че куршумите ще ме спрат? Ще ви кажа какво. Ще ви спестя неприятностите.
Пристъпвам напред и вдигам длан, като предизвиквам изстрелване на всички пистолети. Всички куршуми обаче се приземяват в отворената ми ръка с меко изщракване, напомнящо вятърен звън. В стаята настъпва напрегнато затишие, след което се разнасят викове и крясъци за всичко – от призраци до магьосничество.
– Наистина, защо всички останали получават всички заслуги? Каспър? Може ли един дух да направи това? – Ритам най-близкия до мен човек и бедрената му кост се пречупва на две. – Вещер? Приличам ли ти на вещер? – Повалям още един задник, докато си проправям път към центъра на бара. Технически не му трябват две ръце. – Защо не мога да си призная заслугата, когато я имам?
– Господи – извиква някой иззад боя. Тълпата се раздвоява и най-накрая излиза грамадният, неестествено блед мъж, когото наричат Каспър, известен още като демона Асмодей. Той носи скъп, но зле прилепнал костюм върху горило подобната си фигура, а мокасините му са „Том Форд“. По дяволите. Харесвам обувките му.
– Какво! Това ти ли си? Мое, мое… цялото ти време на Земята наистина те изморява. Опитвал ли си да се обгаряш със спрей? Чувал съм, че са като истински.
Асмодей бавно си проправя път към центъра на стаята, където съм разположен аз. Той е уплашен, но не иска да го покаже пред хората си. Не и когато те не са наясно, че са водени от демона на похотта и лукса.
– Защо… – започва той, преди да преоцени тона си. – Това е такава изненада. Какво те води в моя град?
– Твоят град? – Аз се прозявам. – О, скъпи, сладкият Асмодей.
Той се оглежда тревожно, видимо притеснен от шепота, който поставя под въпрос истинската му самоличност.
– О, не се притеснявай, Ас. Няма значение дали знаят кой си. Те така или иначе скоро ще бъдат мъртви.
Подобно на изстрел в стадо от гнусни, дишащи бира антилопи, останалата част от екипажа на Асмодей най-накрая намира здрав разум да се опита да избяга и да се запъти към изхода. Но скоро откриват, че всички опити за бягство са напразни.
– Не си правете труда да бягате. Както открихте, вратите и прозорците са запечатани. Имате обаче късмет! Всички сте поканени на моето малко вечерно парти. И повярвайте ми, моите партита винаги убиват. – Отивам до един треперещ млад мъж, който седи на разнебитена дървена маса. Той не е като останалите. Не му е мястото тук. Наложило му се е да го направи. – С изключение на теб. Ти можеш да си тръгнеш.
Отначало младият мъж е твърде зашеметен, за да реагира, а когато го прави, се оглежда, за да види дали не говоря за някой друг.
– Да, ти. Върви. И вземи жените със себе си. И никога, никога не споменавайте това, което видяхте тук, нито се връщайте.
Момчето започва да плаче с дебели, благодарни сълзи.
– Да, господине. Благодаря ви, господине. Благодаря ви.
Полуоблечените жени в стаята – най-вероятно стриптийзьорки и проститутки от другите залози на Каспър – се затичват към вратата, за да се присъединят към момчето. Тя се отключва и им дава изход. Но както правят егоистичните слабаци, другите мъже се опитват да ги стъпчат, за да се доберат до свободата. И един по един тези мръсници падат смъртоносно в момента, в който прекрачат прага.
– Казах той и жените. Това е всичко. А сега, освен ако не смятате, че съм допуснал някаква сериозна грешка, моля, заемете местата си и изчакайте, докато се обърна към вас. Ясно ли е? – Питам, като звуча повече като Михаил, отколкото ми е удобно. Вътрешно се стряскам.
– Учителю – започва Асмодей. Вече е видимо разтреперан и знае, че е по-добре да не се опитва да се прави на твърд мъж пред приятелите си. – Не разбирам. Мислех, че ще бъдете доволен.
– И обикновено бих бил. Но си забравил едно нещо: аз не злоупотребявам с деца.
Асмодей се намръщва.
– Деца?
– Едно момче се опита да те ограби и ти реши, че продажбата на тялото на сестра му близначка е разумна размяна. А допреди няколко часа и двамата бяха непълнолетни. Сега, ако трябва да гадая, си позволил на това момче да се случат ужасни неща по време на престоя му в затвора. Неща, които със сигурност не бих одобрил. Прав ли съм? Моля, бъди честен. Знаеш как се чувствам, когато ме лъжат.
Асмодей се намръщва.
– Всичко това… е заради онова дете? Ще му опростя дълга още сега. Ще го пусна. Кълна се в това.
Поклащам глава.
– Няма нужда. Той вече си е отишъл.
– Тогава защо си тук? Защо убиваш хората ми?
Приближавам се, провокирайки го да падне на колене като безгръбначен страхливец, какъвто е.
– Защото това не е първият път, в който преминаваш границата. Търгувал си с деца, позволявал си да бъдат изнасилвани, малтретирани и убивани за спорта. А аз бях прекалено разсеян, за да ми пука. Сега… ми пука. И всички в тази стая – всички, които са знаели за това, които са го улеснявали, които са участвали в тези отвратителни действия – ще си платят.
Стените започват да кървят на гъсти, горещи, тъмночервени струи кръв, които заливат пода и повърхностите. След това с едно щракване на пръстите ми кръвта се възпламенява с адски огън, за да изпепели всичко, до което се докосне. Из стаята се разнасят писъци и викове, а мирисът на горяща плът изпълва ноздрите ми, но аз не прекъсвам погледа си. Очите ми – жестоки, аметистови дълбини, в които прозира агонията на милиони души – остават вперени в Асмодей. Той не е в състояние да отвърне поглед, докато аз крада същността на жалкото му съществуване и го хвърлям в небитието, оставяйки след себе си само безжизнена обвивка. Тялото му ще е мъртво, но душата му… душата му ще страда вечно. А за тези, които нараняват деца, имам специално място в Ада.
– Ти… – изохква той, когато това, което е бил в продължение на милиони години, му е отнето. – Няма да спечелиш. Има нов… крал. Нов ред. Няма да победиш. Падналите ще царуват.
Последните четири думи обагрят в червено погледа ми и без дори да се замисля, цялата стая е обхваната от пламъци, които превръщат всичко и всички в пепел.
Излизам от полуразрушения бар, като почиствам от ръкава на сакото си няколко избухливи въглена. Или това беше човек? Ех. На този етап мястото му е в урна.
– Поне вътре беше ли хубаво? – Пита Михаил. Той се връща на пътническата седалка с мобилен телефон между пръстите си. Дори не вдига поглед. Твърде зает е да събира малки слънчеви лъчи, за да може да купи растения за моравата си, които убиват зомбитата.
Поглеждам към сградата, която някога е била централа на най-голямата операция за трафик на деца в щата. Отвън барът все още изглежда невзрачен и изоставен. Никой няма да разбере какво се е случило тук, поне за няколко дни. След това всичко, което не е изгоряло до пепел, ще започне да се разлага и да вони.
– Сметище.
– О! Трябваше да те помоля да ми донесеш една кока-кола, преди да я превърнеш във въглен. Жаден съм. Проклятие.
Усмихвам се, поклащам глава и подкарвам Бентлито.
– Ще спрем на някоя бензиностанция по пътя.
– И накъде тръгваме сега, братко? – пита той, точно преди едно зомби да успее да преодолее защитата му и да изяде мозъка му. Той измърморва разочаровано.
– Колорадо Спрингс.
Това привлече вниманието му и той ми хвърли бърз поглед, преди да рестартира нивото.
– А? Най-накрая ще спреш да се само съжаляваш и ще отидеш да се биеш за момичето си?
– Имам приятел, който ми дължи услуга – отговарям и маневрирам да излезна от паркинга, за да се насоча към I-15N – пътят, който ще ме отведе обратно към живота и любовта, които оставих зад гърба си. – И да… това също.

Назад към част 4

Глава 15

Всичко вътре се сви, болеше ме дори да дишам, но прехапах устна и продължих да слушам по-нататък.
― Франко не е поръчвал убийството на Ей-Джей. Всички си мислят, че е бил той, но всъщност поръчителя е бил Кристино.
Затворих очи и потръпнах, когато си спомних картината от онзи ден и как брат ми се молеше.
— Моля те, Том, моля те недей.
Гласът на Картър стана дрезгав.
― Беше Том, по-малкият брат на Кристино, – каза той. И гледайки ме внимателно добави – Но ти знаеш това. Ти беше там.
В съзнанието ми се появи агонизиращият спомен: Том, вдигна бухалката, и…
― Да.
Отново се опитах да се изплъзна от скута му. Но Картър ме държеше през бедрата и не успях. Притисна ме към него и продължи, но вече с по-тих глас прошепна в ухото ми.
― Бях горе. Ей-Джей идваше при мен и аз го видях, но нищо не можах да направя. Не можах дори да отворя прозореца, за да извикам. По дяволите аз не можах да направя нищо, въпреки че се опитах.
Той е бил там. Отворих широко очи, притискайки се в гърдите му. – Той е бил там. Това е просто немислимо.
Ръката му започна да ме гали по косата и той продължи.
―Когато това се случи, не можех да отместя поглед. Когато те го удариха с бухалката по главата, в същият момент всичко се промени за мен, Ема.
― Боже мой. – Въздъхнах тежко и се сгуших в него.
― Вече знаех, че ще ги убия, но когато от вентилационната шахта излезе ти… нещо се пречупи в мен. Ти… ти! Ти беше видяла всичко. Те направиха това пред очите ти. Като на лента превъртях случилото се в главата си. И разбрах, че те не знаеха, че ти си била там. Не можеха да знаят, защото – ръката му затрепери в този момент – ако знаеха, щяха да убият и теб. Или още по-лошо. Щяха да те вземат със себе си.
За миг изчезна всяка сдържаност в него, беше заменена от ледена ярост, която го беше превзела от онзи ден насетне.
― Убих ги всичките, Ема. И бих го сторил отново. И ще го направя отново. Още същата вечер отидох в дома на Том. Преобърнах всички стаи. Прерязах им гърлата… В един момент дойдоха още, бяха твърде много… аз използвах оръжията им.
Стисках ризата му. Беше се сбръчкала на топка в ръцете ми. С омраза слушах всичко, което той каза, но имах нужда да го чуя. Част от мен желаеше да бъда там също, да им отмъстя, нещо за което сега можех само да слушам. Опитвайки се да се контролирам, бях прехапала устната си толкова силно, че скоро почувствах вкусът на собствената си кръв. Но не спрях да стискам, стисках все по-силно, опитвайки се болката да ме върне в реалността.
Гласът на Картър ставаше все по-отдалечен, докато потъвах в спомените от онзи ден. Той пое дълбоко дъх. Гърдите му се издигнаха и спуснаха бавно.
― Няма да разказвам всичко. Не искам да ти създам нови кошмари. Когато приключих в къщата, тръгнах към Синия Чип и застрелях също и Кристино. И двамата му охранители, и шофьорът му, точно в офиса където ги намерих. Там имаше и други хора, които не познавах, но все пак убих и тях. Убих всички… за теб.
Той се поколеба за миг и се замисли. А аз не помръдвах, бях се вкопчила за него и продължавах да хапя устните си, до кръв. Усетих дори как кръвта се стичаше по брадичката ми и капеше върху гърдите му. Но това сякаш нямаше значение.
― А след това си отишъл при Маурицио? – промълвих с дрезгав глас. Болеше ме да говоря дори.
― Излязох от Синия Чип и взех такси до склада им. Харви се оказа първият човек, който ме видя. И бях голям късметлия, че беше точно той. Целият бях в кръв. Не знаех откъде беше, не помнех да съм докосвал тела, но тя беше по дрехите ми и покриваше цялото ми лице дори. Странното беше, че таксиметровият шофьор не е звъннал в полицията. Спокойно можеше да го направи. Когато стигнахме, излязох от колата, и Харви ме видя. Той ме помнеше от баща ми. Двамата бяха приятели по бутилка и знаех, че той никога не одобряваше побойте ми.
Спомних си, че Картър спеше у нас почти всяка вечер, промъкваше се през задната врата. Той никога не говореше за това когато бяхме деца, а сега, когато се върнах в живота му, също не повдигна темата. Спомних си една от нощите. Той лежеше на нашия диван, пребит и кървящ. Не знаех какво да кажа. Ей-Джей упорито се правеше, че не забелязва нищо, защото така искаше Картър. Но аз не можех да не забележа. В онази нощ легнах да спя на пода до него, по едно време през нощта се събудих, защото кракът му се изплъзна от дивана и се стовари върху моя. Аз не помръднах няколко часа. Лежах неподвижно, докато Картър не си махна кракът. Когато той се събуди, не обели нито дума. Просто стана и тръгна обратно към къщата си. Тези тежки спомени ме накараха почти да заплача отново, но се въздържах. Когато Картър поиска да говори за това, аз ще бъда до него.
― Харви гарантира за мен. Каза, че съм добър боец и може да ми се има доверие.
Останалото го знаех. Приеха го в редиците си, а той направи още няколко масови убийства в следващите години. Когато социалните служби ме взеха и аз започнах да обикалям из приемните семейства, чувах историите за Картър Рид. Хладнокръвният убиец на мафията. Историите спряха, когато завърших гимназия. И вече в първата ми година в университета разбрах как той се беше издигнал нагоре. Откриха Инфинити, а след това още няколко подобни клуба. Четири години по-късно Картър Рид се беше превърнал в легенда.
А сега той ме държеше в прегръдките си. Целуна ме нежно по бузата, и прошепна.
― Франко Дънван зае мястото на Кристино в семейство Бартел. Те разбраха, че аз направих всичко това заради смъртта на Ей-Джей. Че той беше моят най-добър приятел. И затова Франко те избра за своя мишена.
― Какво?
Той кимна, гледайки ме със съжаление.
― Но те не успяха да се доберат до теб, успях да ги спра. Франко искаше да отмъсти за Кристино и да си спечели име, – разтърси Картър глава, – въпреки че лидерите никога не биха го позволили. Ти беше твърде млада и невинна. Но това не попречи на опитите на Франко, той просто действаше тайно.
Цялото тяло ме болеше. Боеше ме да дишам, да чувствам и да мисля. Но въпреки това успях да промълвя.
― Опитвали са се да стигнат до мен? През цялото това време?
Той кимна, обгръщайки лицето ми с ръцете си.
— Защитавах те през целия ти живот, Ема. Майк и Томас са просто последните от дълга редица охранители, които те държат под око. През целият ти живот, още от онзи ден до сега. Всичко това беше за теб. – Той се намръщи. – В деня когато ти дойде при мен на входа на мезонета трябваше да има охрана. Но той отишъл до тоалетната и ти си се измъкнала, обаче останалите са те последвали. – Той се засмя. – Просто не можех да повярвам. Той се закле да не ме разочарова отново.
Цял живот? Грижел си се за мен? Цял живот? – Не го побираше главата ми. – Стой чакай малко, оказва се… – Направих рязко движение.
― Знаел си за Джеръми Дънван, преди още да дойда при теб? – Той кимна, очаквайки реакцията ми.
Започнах пак да се паникьосвам. Напрегнах се. В гърдите ми сякаш нещо заседна.
Но… как… някаква глупост е това. Знаел е, но как? И защо си чакал да дойда сама?
Извърнах главата се, опитвайки се да разбера всичко, но той ме обърна към себе си отново. Погледът му блестеше от нежност и любов. Прокара палеца си по бузата ми.
― Моите хора се погрижиха за тялото и пистолета. Ето защо за сега той е считан за изчезнал.
― Но ти не ми каза нищо…
Спомних си за вътрешната истерия и паниката от случилото се, защото Франко Дънван щеше да ни убие. Конвулсивно въздъхнах, а сърцето ми отново започна да бие учестено.
― Знаех, че ще се уплашиш и ще изпаднеш в истерия, но това беше твое решение. Затова реших да не се намесвам и да те оставя да решиш сама. Винаги съм искал да останеш свободна колкото се може по-дълго, но когато дойде при мен…
— Твоите хора знаеха ли, че ще дойдох в Инфинити?
Той кимна.
― Вече се връщах, когато ми се обадиха. Знаех, че си там и си решила да дойдеш при мен сама. – Той наведе брадичката ми и ме погледна право в очите. – Най-накрая.
― И ти си направил всичко това за мен?
― Бих започнал война заради теб.
Отново ми секна дъха. Струваше ми се, че сърцето ми ще изскочи от гърдите. Той постави ръката си на бедрото ми и бавно я премести от вътрешната страна. Затворих очи и се опрях челото си в неговото. Ръката му се плъзна под роклята ми и след това под бельото ми. За втори път тази вечер. Поех дълбоко дъх в очакване, а той проникна дълбоко в мен. Усещах горещия му дъх по лицето си, но не се движех. Не исках да се движа. Ръката му започна да се движи бавно напред-назад, а аз се разтреперих от страст. Когато вкара втория пръст и продължи в същия ритъм, отворих очи. Картър беше толкова близо. Той ме погледна в очите и ускори темпото.
Опитах се да се сдържа, но не успях. От мен излезе тих стон.
Той се усмихна едва забележимо и хвана с другата си ръката тила ми. Стисна ме доста силно, но в този момент нямаше значение. Преодолях малкото разстояние между нас и докоснах устните си до неговите. Фитилът беше запален. Аз вече горях, а когато устните ни се докоснаха, почувствах го като взрив вътре в мен. Пламнах цялата. Устата му се разтвори, устните му очакваха моите. Той искаше да го пусна вътре. Аз бих му дала и направила всичко. Обичах този човек. Прегърнах го още по-силно, обгръщайки раменете му. Но никак не успявах да бъда достатъчно близо.
— Ема — прошепна той, без да се отдалечава от устните ми. Езиците ни се докоснаха.
― Картър.
Точно в този момент колата рязко зави и аз залитнах на страна. Щях да се ударя във вратата, но Картър ме хвана. Задържа ме на място, той натисна бутона на тавана.
― Джийн?
Същият тих глас от клуба му отговори:
― Сър, три автомобила.
Картър спря за миг, замислен. Тогава той ме свали от коленете си и ме спусна на пода. Погледът му се промени, на лицето му сякаш се появи студена маска. Това вече не беше Картър, когото познавах, който ме прегръщаше и целуваше. Сега до мен беше убиецът и в тази секунда всичко се промени. Времето се забави, секундите течаха в такт със сърцето ми.
Колата започна да намалява. Картър бръкна в един тайник и извади пистолет. Черен, гладък и смъртоносен. Държейки го в ръка се приближи до вратата. И тогава, като ураган той изскочи от колата. Аз подскочих, а колата спря рязко. Вратата се разтвори до край. Отпред имаше хора. Тогава чух свиренето на спирачките на друга кола. Чуха се крясъци. Прозвучаха изстрели. Някой се развика.
Отворих уста, опитвайки се да чуя, но не успях. Сякаш върху мен беше хвърлено наметало. Въпреки че видях всичко, не успях да чуя почти нищо. Всички звуци ми се струваха приглушени. Тогава сякаш главата ми избухна, почувствах остра болката и слухът ми се върнаха.
― Картър… извика някой. Може би Майк? Сърцето ми зачести, и сякаш усещах всеки негов удар дълбоко в мозъка си.
Запълзях към вратата.
(Бам! Бам!)
Олюлях се настрани, когато някой се блъсна в колата. И бързо се отблъсна от нея с гърлено ръмжене.
― Картър!
Вече някой друг. Може би Джийн?
Туптенето на сърцето ми отекваше в ушите ми. Опитах се да се хване за кожената тапицерия, но напразно. Продължих бавно да пълзя по пода и накрая се озовах близо до отворената врата.
(Бам! Бам!)
Погледнах назад с ококорени очи. Сърцето ми почти изскочи от гръдният кош. Но се съвзех и стиснах зъби. – Аз съм част от това, което се случва. И негова причина. Трябва да видя…
Извадих глава от колата опитвайки се да видя какво се случва, но веднага бях прикрита от няколко чифта крака. Те образуваха жива стена пред отворената врата, а аз се свлякох на земята. Усетих парене, но много отдалечено, едва осезаемо. Успях да коленича накрая и погледнах между краката на защитниците си. Те стояха с готови пистолети.
Видях Картър в далечината. Той беше зад колата, която спря зад нас. Имаше и друг автомобил, които стоеше настрана и беше изоставен. Всичките му врати бяха отворени, а вътре започна пожар. Пламъкът се разгоря и нощното небе се изпълни с дим. Ужасна гледка, но не можех да откъсна очи от Картър. Над него имаше улична лампа и видях как вдигна на крака някакъв мъж, удари го с приклада на пистолет, а онзи падна на земята в безсъзнание. Тогава Картър се огледа. Той изглеждаше спокоен. Не беше уплашен като мен. А може би не, и той също не беше спокоен. Поех си рязко въздух и преди да успея да извикам. Той примигна обърна се светкавично, вдигайки пистолета си и изстреля два куршума. Тялото на друг падна върху капака на близката кола, и се хлъзна на земята. А пистолетът му се хлъзна по асфалта и спря под нашата кола, много близо до мен. Посегнах към него.
Не знаех какво правя. Просто исках да помогна. Стиснах зъби, протегнах още повече ръката си. Връхчетата на пръстите ми докоснаха метала. Оказа се, че е много горещ и аз го обърнах за да го вземете по-лесно. Докато пръстите ми се затваряха върху дръжката,
Усетих как ме вдигат на крака. В ръката ми имаше пистолет.
Изумен, Майк ме вдигна във въздуха. Краката ми висяха, едва докосвайки земята. Той стисна ръката ми силно до болка, но в момента всичко, което ме интересуваше, беше пистолетът. И Картър. – Къде е Картър? Отново погледнах наоколо.
Той се биеше с друг мъж в момента. Който беше двойно по-голям от самият него. Той замахна с юмрук. Картър го избегна и със светкавично движение заби лакът в лицето му.
Противникът му залитна назад, а Картър използва това и го удари в коляното. Мъжът падна, но Картър не спря. Той вдигна пистолета си и силно го удари с дръжката. Мъжът падна по гръб.
(Бам! Бам! Бам!)
Отново прозвучаха изстрели.
Картър се огледа. Очите му се разшириха, когато ме видя притисната към гърдите на Майк. После рязко вдигна пистолета си насочвайки го право към нас.
Гледах всичко това с някакъв болезнен интерес, без да осъзнавам какво се случва всъщност. В този момент пръстът му натисна спусъка.
― Ох!
Майк се обърна рязко и ме повлече със себе си. Видяхме зад нас човек свличащ се на земята. Картър го застреля. Кръв течеше от челото му, а пистолетът му падна на земята до него.
― Бързо, изведи я оттук!
― Сър?
Картър изтича обратно към нас. Той ни махна с ръка.
― Отведи я. Веднага!
Майк буквално ме хвърли в колата и седна до мен. Той ме свали на пода и колата потегли.
― Не! – Опитах се да стана. – Картър!
Но ръката на телохранителя натисна главата ми и ми попречи да се изправя. Майк се наведе и извика в ухото ми.
― Той ще се оправи.
― Картър!
Майк поклати глава и прошепна.
— Той ще се оправи, Ема. Загрижен е преди всичко за твоята безопасност.
― Не! – Опитах се да го хвана за ръката, за да се освободя и да се върна обратно при Картър. – Той остана там.
― Не. Майк отново поклати глава, този път ме държеше и с двете си ръце. – Там има втора кола. Той ще се върне с нея.
Отдалечихме се твърде много. Знаех, че не мога да се върна вече и се вслушах в думите на охранителят. Картър ще се прибере с другата кола. Задължително. Всичко ще бъде наред. Когато пристигнахме в къщата на Картър, аз отпуснах поглед надолу. Пистолетът все още беше в ръката ми.

* КАРТЪР *

Картър наблюдаваше как двете коли тръгват с Ема. Тя беше вътре на сигурно. Казваше си това отново и отново. Тя е в безопасност. Трябва да се увери, че никой друг не е останал. Той е един от най-добрите бойци и трябва да е тук, а не с нея. За сега.
Той хукна към третата кола. Шофьорът беше застрелян и се бе облегнал на волана, от което клаксона свиреше непрекъснато. Картър го издърпа назад и всичко утихна. После усети движение на задната седалка. Бързо отвори вратата и измъкна борещия се мъж от колата. Той вдигна ръката си опитвайки се да насочи пистолета към Картър. Но Картър го нокаутира. Мъжкият се опита да отвърне с крак, но получи втори удара. После натисна
противникът си върху колата. Онзи не можеше да направи нищо повече и безпомощно
погледна Картър.
Картър го изгледа гневно, не каза нито дума, не мигна. Очите му бяха празни, студени като лед.
Джийн се приближи към тях. Високият възрастен мъж спря близо и се огледа. Потърка се по брадичката и каза.
― Това е само началото.
― Знам.
Картър го погледна мрачно. И тласна пленника си към него. След това притисна с крак един от падналите в безсъзнание мъже. Когато онзи изстена, той рязко го вдигна и го захвърли към близката стена.
― Кой разкри нейното местонахождение?
― Можем да ги разпитаме в склада.
― Не!
― Картър.
Джин пристъпи напред и сложи ръка на напрегнатото му рамо.
― Ние ще се заемем с всичко. Отиди при приятелката си. Увери се, че е всичко с нея е наред и тя е добре.
Картър знаеше, че е прав. Джийн винаги е бил прав. Беше му досадно дори. И въпреки че Картър обикновено пренебрегваше непоисканите му съвети, този път той го послуша. Той си спомни бледото лице на Ема, когато я вкараха в колата.
Картър се наведе, сграбчи борещия се мъж за главата и с рязко движение прекърши врата му. Когато се изправи, Джин направи крачка към него и попита.
― Сега по-добре ли се чувстваш?
― Не, – той намусено, погледна партньора си. – Утре отиваме в Чикаго.
― Сигурен ли си?
Картър не отговори.
Джин въздъхна.
― Има и друг проблем.
Картър погледна приятеля си. Челюстта му се стегна.
― Гаджето й ходи отново при тях.
Раменете на Картър се стегнаха още повече.
— Кажи ми, че е ходил за парите.
― Не е получил пари. Контролират го в случай че им потрябва отново.
Картър изруга. Не можеше да се сдържи. И просто повтори.
― Утре отиваме в Чикаго.
Джин никога не питаше два пъти.
― И също се обади на Ноа. Не искам тя да ходи в Ню Йорк. Не е безопасно за момента.
Още двама негови хора се придвижиха с мотоциклети. Картър направи знак на един от тях да слезе и сам седна на мотора. Завъртя го ловко и потегли бързо към вкъщи.

Назад към част 14                                                                 Напред към част 16

Глава 22

Черно е и не съм сигурна къде се намирам. Тялото ми е сковано, сякаш съм лежала в една и съща позиция в продължение на часове. Сядам и се опитвам да се оправя. Познатата сатенена завивка показва, че съм в леглото на Дориан. Но къде е той? И как съм попаднала тук?
Светлината залива стаята и за миг съм заслепена. Вдигам ръце, за да предпазя очите си, и ги оставям да се приспособят. След като се адаптират, виждам, че Дориан е там с чаша вода.
– Съжалявам – казва той и се приближава към мен. – Знаех, че скоро ще станеш. – Той поставя чашата с вода на нощното шкафче и сяда на леглото до мен.
– Колко време съм спала? – Питам го уморено. Посягам към чашата с вода и отпивам дълга глътка. – И как се озовах тук? – Последното нещо, което си спомням, е как плача пред ресторанта в дъжда и Дориан ме утешава. Глупости.
– Беше изтощена, затова те доведох тук и те сложих да спиш. Спа няколко часа. – Той ме погали по дивата коса и ме дари с предпазлива усмивка.
– Мокър си – казвам аз, наблюдавайки влажната риза на Дориан и гладката, капеща коса.
– Излязох на разходка, докато ти спеше.
– В ледения дъжд? – Питам скептично.
Дориан свива рамене.
– Това не ме притеснява. – Той ме гали възхитено нежно по бузата и аз забелязвам колко уморен изглежда. Изглежда сякаш се е състарил, докато съм спала. – Гладна ли си? Не яде много на обяд.
Мрачният спомен предизвиква тъпа болка в гърдите ми.
– Не, добре съм. Дориан, моля те, не ми казвай, че си седял тук и си чакал да се събудя. – Поглеждам през прозореца на спалнята, навън в тъмнината. Бях проспала целия ден.
Дориан свива рамене.
– Всичко е наред. Свърших малко работа. Виждаш, че днес съм си играл на бавачка. И както казах, излязох на разходка.
Трудно е да не се чувствам отговорна за мрачния вид на Дориан. Само няколко часа преди това той беше толкова жизнен, толкова безгрижен, дори въпреки моето не особено благосклонно отношение. А сега седи пред мен, а в светлите му очи е изписано опасение. Те все още блестят, но интензивността им е притъпена. Кожата му изглежда бледа и изпепелена.
– Ела – казвам аз и го придърпвам към себе си в леглото. – Изглеждаш така, сякаш имаш нужда да си починеш. Мисля, че ходенето навън под дъжда те е разболяло.
Дориан поклаща глава, но не се съпротивлява, когато го издърпвам под завивките и в прегръдките си. Той обляга глава на гърдите ми, сгушва нос в мен и вдишва дълбоко. Напрежението се свлича от раменете му, когато освобождава дъха си.
– Скоро ще се оправя – промърморва той със затворени очи.
Чувствам се ужасно заради избухването си. Сигурно съм наранила Дориан, оставяйки го да се гърчи с часове, докато аз съм ги проспала. Как можах да бъда толкова безчувствена, когато всичко, което ми даде, беше пълна честност? Помолих за това. Да знам, че съм толкова прозрачна, е обезпокоително, но това не е негова вина. Той можеше да ме изостави днес, но ме доведе тук, за да се грижи за мен. Кой мъж би направил това, след като е научил, че сърцето ми се разкъсва между него и друг човек?
– Дориан, много съжалявам за случилото се по-рано. Ти беше толкова добър към мен. Не заслужаваш това. – Галя студената му, влажна коса. Иска ми се просто да излея цялата си топлина в него и да го стопля отвътре.
– Чувстваш ли се по-добре? – промълвява той в плата на ризата ми.
– Чувствам се добре. Благодаря ти. Но повече се притеснявам за теб – казвам успокоително. Гласът ми излиза в копринено сопрано, нищо общо с обичайния ми дрезгав тон.
– Не се притеснявай. Достатъчно е да бъда тук с теб – издиша Дориан.
– Защо казваш това? Защо мислиш толкова много за мен?
Дориан вдига глава, за да срещне въпросителния ми поглед. Тъмните кръгове около очите му са започнали да избледняват и красивият му маслинов тен се завръща. Кристално сините му очи блестят ярко.
– Защо да не го правя? Ти не приличаш на никого, на никоя жена, която някога съм срещал. И съжалявам, че трябва да кажа, че съм срещал много жени – промърморва той. Добре е да видя, че и чувството му за хумор се е възстановило. Усмихвам му се в отговор. – Никой досега не ме е трогвал като теб, Габриела. Никога не съм бил толкова засегнат.
– Мога да кажа същото и за теб – прошепвам аз.
– Ето защо искам да си наблизо по всяко време. Харесва ми начинът, по който ме караш да се чувствам. Имам нужда от това.- Думите му са отчаяни, но аз разбирам този вид отчаяние. Усещам го и аз – магнетичното привличане към него. Това е много повече от сексуално привличане. То е това, което ни поддържа.
Изведнъж се изпълвам с неспокойна енергия и получавам желание да се грижа за Дориан, както той е направил за мен. Той заслужава толкова много.
– Хайде. Да те извадим от тези мокри дрехи.
Обръщам одеялото от нас и се измъквам изпод него. След това скачам от леглото и се отправям към банята. Огромната вана изглежда така, сякаш Дориан никога не я е използвал, а е предпочел големия стоящ душ. Кошницата с подаръци все още стои до кранчето, пълна с разнообразни глезотии за баня. След като избирам комбинация от лавандулово масло, соли за вана с аромат на лайка и пяна за вана с аромат на цветя, започвам да пълня ваната с гореща вода. Когато се обръщам назад, Дориан стои на вратата, неподвижен и ме наблюдава внимателно.
Подскачам от изненада, стискайки гърдите си.
– Господи, Дориан, ти ме уплаши!
– Дали? – Усмихва се той. Харесва му да ме вижда разтревожена. Отново прилича на старото си аз – великолепно красив и уравновесен.
Прекосявам няколкото метра между нас и прокарвам ръце по твърдите му гърди.
– Ето, позволи ми.
Хващам долния ръб на блузата му с дълъг ръкав и я издърпвам нагоре. Дориан вдига ръце, за да подпомогне на усилията ми. Гръдният му кош е великолепен – твърди, очертани мускули под гладка загоряла кожа. Единственият белег е татуировката отстрани. Навеждам се напред и поставям нежна целувка върху гърдите му. Той е толкова топъл под устните ми. Продължавам с пътека от меките му зърна до мастилото, издълбано в плътта му. Той изтръпва от изненада, а аз вдигам поглед, за да срещна изумените му очи, след което му се усмихвам лукаво. Оставям ръцете си да се движат по стегнатите рамене и надолу по ръцете му. Преплитам пръстите си с неговите и търся по лицето му знак за приемане. Държа ръката му – толкова прост жест, който има толкова голяма тежест. В отговор Дориан леко стиска пръстите ми между своите.
С неохота издърпвам ръцете си от неговите, за да изключа водата, преди да е преляла. Връщам се при Дориан нетърпеливо, като посягам към ципа на дънките му. Щом ги разкопчавам, те се сгромолясват на земята, разкривайки черните му вталени боксерки. Виждам голямата издутина в предната им част и я галя с леките като перо върхове на ноктите си. Усещам как едва доловимо пулсира с енергия и сила. Дишането на Дориан е плитко и накъсано. Нежните докосвания го възбуждат, а когато свалям бельото му, мъжествеността му оживява. Дориан се осмелява да излезе от дънките си и да свали чорапите си, докато аз се любувам на впечатляващата му дължина.
– Харесва ли ти това, което виждаш? – Усмихва се Дориан.
Усмихвам се и поклащам глава.
– Ти си толкова груб, знаеш ли това?
Дориан се ухилва и прокарва ръка през влажната си, разрошена коса.
– Предполагам, че харесваш това в мен. – Той посяга към подгъва на блуза ми и внимателно я издърпва над главата.
– Мой ред – закача се той.
Очите на Дориан танцуват от възбуда при вида на скромния ми бял дантелен сутиен. Той е такъв контраст с черната прозрачна риза, която облякох едва снощи. Вместо да го разкопчае, ръцете му се преместват надолу към копчето на дънките ми, които той с лекота спуска надолу. Заставам пред него, облечена в ангелските си бели бикини и сутиен, като оставям Дориан да погълне гледката.
Той преглъща трудно.
– Изглеждаш толкова… чиста. И добре. Толкова красива – промълви той, като погали меката дантела на корсажа.
– Не ти харесва пикантният черен номер? – Питам с повдигната вежда.
– О, харесва ми. Много ми харесва. Но и този ми харесва. Напомня ми за доброто момиче, което исках да съсипя, когато те видях за първи път. – Дориан облизва устни при този спомен.
– Защо си мислиш, че съм била добро момиче? – Прокарвам ръце нагоре-надолу по голите му гърди. Твърдостта му се трие в стомаха ми.
– Е, ти не си лоша. – Ръцете му обхващат пълната закръгленост на гърдите ми. Зърната ми пулсират от удоволствие.
– Не мога ли да бъда по малко и от двете? – Казвам сладко. Прехапвам долната си устна, а очите ми са с цвят на горещ течен кехлибар.
Леденосините очи на Дориан се срещат с моите. Зад тях се крие удивление и тревога. Той бързо я отблъсква, прекъсва зрителния контакт и посяга да разкопчае закопчалката на сутиена ми. След като гърдите ми се освобождават от дантеления си затвор, той се навежда, за да ги окъпе с езика си. Изстенвам с благодарност. С върха на езика си той докосва едното зърно, след което се премества към другото и прави същото. Нервните ми окончания запяват от радост.
– Ако не внимаваш, водата ни ще изстине – казвам задъхано. Дориан неохотно вдига глава и след това посяга надолу, за да ме лиши от бикините ми. Излизам от тях и хващам ръката му, като го повеждам към голямата вана.
Сядаме един срещу друг, а пяната ни обгръща. Толкова много неизказани думи помежду ни, но никой от нас не може да изкаже това, което е в мислите ни. Въпросите са риторични, а ние знаем отговорите в сърцата си. Но тази мечта, в която сме обикновена двойка в обикновен свят, е много по-добра от нашата реалност. Не сме готови да се събудим. Въпреки че знаем, че този сън в крайна сметка ще се превърне в кошмар.
– Не изглеждаш на 25 години – казвам замислено аз.
– А на колко години изглеждам? – Подиграва се Дориан, доброволен участник в опасната ми игра.
– Може би на 28. Не по-възрастен от 30. Твърде зрял си, твърде уверен в себе си за 25.
– Така ли? – Дориан взема шепа топла вода и я оставя да се стича върху рамото ми.
– И си твърде успешен. Познаваш ли изобщо някакви 25-годишни? Повечето от тях не притежават салони и луксозни жилищни комплекси.
– Но 28-годишните имат? – Дориан казва със секси полуусмивка.
– Не знам – вдигам рамене. Нека продължи да говори – мисля си. Загърбвам проблема и формулирам следващия си въпрос. – Нещото с очите… Какво е това? Хипноза?
Дориан гали с палците си изправените ми зърна. Въздъхвам при този контакт. Той се навежда напред и целува основата на гърлото ми.
– Нещо такова – промърморва той в шията ми.
– И можеш да го правиш с мен, когато пожелаеш? – Затварям очи и се наслаждавам на усещането от устните и пръстите му.
– Стига да си отворена за мен. Което може да е трудно, когато си толкова предпазлива. – Устните на Дориан се придвижват към челюстта ми. Той ме придърпва към себе си, като разпръсква вода върху пода на банята. Поставям краката си около бедрата му.
– Трябва да е доста сложно нещо. Как човек може да научи нещо такова? Има ли онлайн клас? Наръчник? „Очна ебавка за манекени“? – Смея се. Навеждам се напред и отново оставям устните си да опитат гърдите му. Кожата му ухае на свежо и екзотично. Като кристално чисти води край тропически остров.
– Няма какво да учиш. Ти вече го имаш естествено. – Дориан ме придърпва по-близо до себе си, хваща ме за дупето и ме побутва, за да срещна твърдостта му. Обгръщам краката си около кръста му.
– Откъде знаеш това? – Питам, като го гушкам за врата. Потопената ми долна половина започва бавно да се полюшва.
– Защото ти го нaправи с мен. Миналата нощ – заявява Дориан ясно, сякаш обсъждаме времето. Той нежно засмуква ушната ми мида, хващайки се за гърба ми и следвайки ритъма ми.
– Направих ли го? – Питам, шокът резонира в гласа ми, но не спира плътския ми танц. Чувствам се твърде добре.
– Да. Това беше най-силното удоволствие, което някога съм изпитвал. Но колкото и да ми беше приятно, не бива да го правиш отново. – Собствените бедра на Дориан се издигат и спускат, предизвиквайки невероятно триене. – Не си готова. Това отнема твърде много от теб. Оттук и сривът ти по-рано.
– Но ти ме поправи.
Заплитам пръсти в косата му, дърпайки я малко. Дориан се задъхва, когато издърпвам разрошените му кичури.
– Поправих. Но не и без последствия. Ти ме изцеди. – Той захапва шията ми, оставяйки зъбите си да я дразкат. След това нежно захапва.
– Мммм, Дориан – дишам аз. – Тогава нека те направя по-добър.
– Ти го правиш, бебе. Само като те докосвам. Да осещам аромата ти. Целувайки те.
След това Дориан ме повдига и ме отпуска върху твърдата си дебелина. Задъхвам се от усещането за абсолютна, съвършена пълнота.
– Чувствам те – мърка той.
През следващите тридесет минути Дориан и аз се фиксираме един друг. Всички разбити парчета от нашите шаради се разпръскват по пода на банята, създавайки мозайка от болка, похот, измама, страст, страх. И любов. Парче по парче събираме отломките, опитвайки се да възстановим само частица от това, което някога сме били. Но това, което е счупено, никога не може да бъде такова, каквото е било, никога няма да бъде същото. Затова създаваме нов портрет на себе си и позволяваме на тайните ни да се превърнат в лепилото, което ни държи заедно. Защото ако признаем дълбочината на покварата си, никога няма да можем да се върнем назад. Вече няма да можем да се преструваме. Той ще ме познае и аз ще го позная. А това е просто риск, който никой от нас не е готов да поеме.

Назад към част 22                                                                   Напред към част 24

Глава 4

Някъде между Колорадо и Юта най-накрая се отказвам от волана и се предавам на умората след почти цял ден шофиране. Неприятно е да призная, че тялото ми трябва да се поддаде на съня, както прави човек, но за първи път от месеци умът ми се успокоява достатъчно дълго, за да позволи на клепачите ми да си починат. И тогава… сънувам.
Отначало сънувам един и същ сън, който се повтаря непрекъснато, сякаш някаква невидима сила ме наказва за слабостта ми, като ме кара да си представям единствения човек, когото никога няма да мога да имам. И в съня ми тя избира него – Легиона – всеки път, оставяйки ме да се разсея в забрава. След това съм принуден да ги гледам как изживяват дните си в блаженство, винаги отвън, без да могат да установят контакт. Този път обаче, докато удрям по невидимата бариера, която ми пречи да я преодолея, тя се обръща. Обръща се и гледа право към мен, но не ме вижда. Но знае, че някой е там. Тя си спомня. И не само нарцистичния козел, който я е подмамил да отиде в Ада. Не садиста, който я е накарал да гледа на живо изнасилвания и мъчения на фона на хубаво вино и изискани ястия. Тя си спомня мен. Мъжът, който държеше съкрушеното ѝ, треперещо тяло, когато я измъчваха виденията на Легиона. Мъжът, който искаше да ѝ покаже света и да ѝ даде само най-добрите, най-красивите неща, защото за него тя беше най-доброто, най-красивото нещо.
Тя си спомня за мен.
Събуждам се, сякаш току-що съм получил инжекция адреналин в гърдите си. Михаил ме поглежда, забелязвайки дивия ми поглед и отпуснатата ми челюст.
– Спа ли добре? Мислех, че си мъртъв.
Прокарвам ръка по лицето си, докато събирам разсъдъка си и си спомням, че сме в смесена компания.
– Не бъди абсурден – изтърсвам, хвърлям бърз поглед назад към Дарлинг и откривам, че изражението ѝ е очаквано. – Къде сме?
– Почти стигнахме. Спиш от часове.
Поглеждам през прозореца, забелязвайки сухата, равна земя без дори прашинка слана. Трябва да сме спрели, защото Дарлинг се е преоблякла и Михаил е сменил ризата си с копчета за нещо по-ежедневно. Това само ме кара да се чувствам по-мрачен и прокарвам език по зъбите си, разочарован от ужасното си състояние. Това да живееш като човек е силно надценено.
Решаваме да сменим шофьора, тъй като Михаил няма представа къде отиваме. За щастие, той и Дарлинг успяха да се ориентират дотук с GPS, но щом навлезем в града, трафикът ще е съвсем друго животно. Вече е след падането на нощта, когато виждаме първото от многото казина в далечината. Гледката е като мираж в пустинята и въпреки че отвъд ни очаква жестока съдба, Дарлинг не може да бъде по-запленена от ярките блещукащи светлини и осезаемата енергия, която вибрира навсякъде около нас.
– Уау – въздъхва тя, залепила лице за прозореца. – Това е нереално!
Усмихвам се на младежката ѝ буйност през задното стъкло. Дори не се оплаквам от мазните следи по прозореца.
– Предполагам, че за първи път си във Вегас?
Дарлинг кимва, отказвайки да откъсне поглед от неоново осветените хотели и казина, които се извисяват над нас. Тя сочи към екран, на който се показва Бритни Спиърс, а в следващия миг жестикулира към влакче в увеселителен парк.
– Това място е невероятно! Защо някой би си тръгнал?
– Защото са им свършили парите – отговарям аз.
Михаил не е много по-различен, ако не и дори по-развълнуван от Дарлинг, и честно казано, не мога да го виня. Пътували сме двайсет и четири часа подред и нуждата да разтегнем краката си и да подишаме малко свеж въздух кара всички ни да се тревожим.
– Луци, това беше… мъж? – пита той, сочейки към един висок метър и половина травестит, който би могъл да се оприличи на Риана. – И виж! Шведска маса, която можеш да изядеш!
Възхищавам се на ентусиазма му, въпреки че не го споделям. Не мога. Хазарт, чревоугодничество, разпуснатост, пристрастяване… има причина да наричат това град на греха. Защото това е моят град. Той е естествена гореща точка за разврат, а това означава, че гъмжи от демони. Ето защо съм си поставил за цел да стоя далеч от Вегас, заедно с други големи градове. И все пак, ето ни тук, спираме до петзвезден курорт с Бентли, което просто иска да бъде видяно. И не мога да направя нищо, за да прикрия дори самоличността ни, без да излъча свръхестествен сигнал на прилеп, който ще привлече всяко неземно същество в радиус от петдесет мили.
Михаил и Дарлинг продължават да охкат и ахкат дори след като сме разтоварени и ни въвеждат във фоайето, за да се настаним. Ще призная, че Ливед е впечатляващ. Би трябвало да знам. Притежавам го. Тази информация, разбира се, не би била публично достояние, но това е единственият хотел и казино със стриптийз с мистичен воал около него. Никакви демони не са позволени, точно както в хотела в Ню Орлиънс. Така че поне за една нощ ще можем да дишаме.
Жената на рецепцията грейна, когато се приближихме, сякаш усещаше богатството, идващо от мен и Михаил. Когато обаче съзря Дарлинг, тя сви устни и насочи поздрава си само към нас мъжете. Това просто няма да свърши работа.
– Имам нужда от апартамент 999… – Поглеждам табелката с името ѝ: – Тереза.
Тереза се намръщва объркано.
– Съжалявам, господине, но сигурно сте се объркали. Няма апартамент 999.
– Имаш един. Това е таен пентхаус, до който има достъп само един човек извън избрания персонал. – Тереза отваря уста да се намеси, но аз продължавам. – И не, няма да ти поискам документ за самоличност, защото ако познаваше работата си, а предполагам, че не я познаваш, щеше да знаеш, че зад бюрото има биометричен скенер, който ще ми осигури достъп. А знаеш ли защо имам достъп?
Тереза е толкова зашеметена, че ѝ трябва минута, за да осъзнае, че въпросът е към нея.
– О, хм… не, господине. Не знам.
Приближавам се и изричам само за нейните уши:
– Защото всичко, което имаш, е единствено и само защото аз го пожелах така. Виждаш ли, Тереза, аз не просто притежавам този хотел, аз притежавам душата ти. Надявам се, че си се пазила от неприятности, откакто преди шест години прегази с колата си онзи беден бездомник. Онази нощ ти просих. Мога да те накарам да просиш отново, ако искаш.
Тя се изправя, когато се отдръпвам, отнасяйки нервите ѝ със себе си. Една-единствена сълза се отронва от окото ѝ.
– Толкова… толкова съжалявам, сър – заеква тя и гласът ѝ трепери. – Веднага ще приготвя ключовете за вас.
Тя работи яростно, за да приготви стаята ни въпреки треперещите си ръце. Аз обаче още не съм приключил с нея.
– А Тереза? Искам лично да уредиш най-добрите ни масажисти и специалисти по маникюр и прически да дойдат утре сутринта и да обслужат госпожа Дарлинг, заедно с всички останали грижи за нея. И ако тя е нещо различно от абсолютно заслепена, главите ви ще хвърчат. По-конкретно твоята глава. Разбира ли ме?
Тереза кимва, опитвайки се да сдържи ужаса си, но не успявайки.
– Да, господине.
– Чудесно.
– Има ли… има ли нещо друго, с което мога да ви помогна?
Усмихвам се, което е малък балсам върху раната ѝ. Тя трепери. Не знае дали да се страхува, или да се възбуди.
– Засега ще се справим, любов. Но когато те повикам, ти идваш, а аз ще се обадя.
Отвръщам се от нея без повече думи и повеждам Михаил и Дарлинг към отделен асансьорен отсек. Те мълчат зад мен, докато не влезем в кабината и аз не натисна единствения бутон на панела. Няма цифри, само един черен бутон.
– Сигурен ли си, че това е добра идея? – Дарлинг пита кротко. – Знам, че искаш да се скриеш. Ами ако някой ни намери тук?
– Няма да го направят – отговарям с окончателен тон.
Михаил се приближава до мен.
– 999? – прошепва той.
Изваждам специалните ключови карти, предназначени само за моя апартамент – черни с три червени цифри – и ги обръщам с главата надолу.
– Не исках да бъда прекалено нахално.
Вратите се отварят, за да разкрият огромен апартамент, облечен в нюанси на малиново, черно и сребристо. Два етажа, три спални, три бани и половина, дневна зона със 75-инчов телевизор, напълно заредена кухня и бар, игрална зала с билярдна маса и киносалон и балкон със собствен басейн и джакузи. И все пак, дори и при огромния разкош, с който разполага, Михаил няма търпение да вземе душ, да се облече и да слезе долу, за да се наслади на казиното и клубовете.
– Да не мислиш сериозно да отидеш сам?
Облягам се на рамката на вратата на спалнята му, докато Михаил приключва с обличането. Не беше много отдавна, когато Михаил беше смятан за най-яростния ми противник. Той беше този, който ме затвори в Ада по заповед на баща ни, и беше твърде щастлив да го направи. Мразех го не защото беше генерал на Божията армия. Но защото Михаил беше най-големият кафяво носител. Той олицетворяваше всичко, което отблъсква хората от религията. Смяташе, че непоколебимата му вяра го прави по-висш, докато в действителност го правеше слаб. Отвъд тесния обхват на неговите вярвания съществуваше живот и той се лишаваше от неподозирани удоволствия. И сега, когато се беше освободил от оковите на невежеството си, искаше да изпита колкото се може повече живот. И обикновено аз с удоволствие бих бил негов помощник.
Михаил оправя вратовръзката си в огледалото с дължина до пода.
– Сигурен съм. Остани. Почивай. Сигурен съм, че Дарлинг няма да има нищо против компанията ти.
Завъртам очи.
– Забавно е, че на мен ми е предоставена отговорността за нея, докато ти си свободен да гастролираш и да играеш хазарт. Знаеш ли изобщо какво правиш?
– Не – усмихва се той. Той преценява перфектно оформената си коса, за да се увери, че нито един косъм не е не на мястото си. След това прави нещо, което изненадва дори мен: загребва с ръка през нея и я разбърква. – Но съм сигурен, че ще намеря някоя приятна млада дама, която да ме научи.
Той ме стрелва с намигване, а аз не мога да не се засмея и да поклатя глава. Някогашният ми тесногръд, осъдителен, свестен брат се е превърнал в мой приятел. А ние никога не сме имали такъв тип отношения. Дори преди да изпадна в немилост.
Михаил грабва якето си и плясва с ръка по рамото ми, преди да се промъкне покрай мен.
– Не ме чакай, братче.
Стена от смях.
– Сигурен ли си, че си готов да се справиш сам с моя град?
– Твоя град? – той се усмихва с повдигнати вежди. – До края на нощта това може да е моят град.
Точно когато Михаил се качва в асансьора и се впуска в разврат, Дарлинг излиза от спалнята си, облечена само с халат за баня. Изглежда, че тя си пада по хотелските халати, макар че трябва да призная, че тези са с експоненциално по-добро качество. Въпреки това, като знам, че вероятно е гола под турския памук и че вече няма буфера на брат ми, можеше и да се пошегува тук с прозрачно пеньоарче.
– Гладна ли си? – Питам, като правя жест към кухненския бюфет, отрупан с всичко – от къдрави картофки до хайвер, с любезното съдействие на личния ни 24-часов консиерж.
Очите на Дарлинг се уголемяват два пъти и тя рефлексно облизва устни. Когато ме поглежда обратно, забелязвам очевидна руменина по бузите ѝ.
– Какво? – Питам, а устата ми се свива на една страна. Погледът ѝ проследява движението.
– Аз просто… уау. Изненадана съм. Всичко това – казва тя и с жест посочва стаята, – е много повече, отколкото някога съм можела да си представя. Ти и Михаил бяхте толкова добри към мен и не знам как мога да ви се отблагодаря.
Поклащам глава.
– Това не е необходимо. Михаил нямаше търпение да дойде на Запад. Ти ни даде повод.
Тя кимва, но мога да кажа, че не ми вярва.
– Е, благодаря, че ми позволи да се присъединя. Можеше да ме закараш на някоя спирка за камиони и щях да съм ти благодарен. Това е повече, отколкото някой друг би направил.
– Не го споменавай – казвам аз и го казвам сериозно. Последното нещо, от което се нуждая, е някаква дълга, неловка демонстрация на благодарност, когато бях повече от готов да я оставя разтреперана и полугола в снега на паркинг в Западна Вирджиния. Да не говорим, че бях готов да и счупя врата, ако беше признала, че знае истинската ни самоличност.
Не се нуждая от благодарността на Дарлинг, защото не я заслужавам. Преди по-малко от двайсет и четири часа не бях напълно убеден, че дори ще я оставя жива, след като се разделим. Но тогава тя ме докосна. И тя не извика безрадостни спомени за откраднат отрязък от време. Не ме отблъсна, нито ме разгневи. И не се чувствах като с Идън. Усетих я като млада жена, която е видяла твърде много и е наранена твърде дълбоко, но все още намира в сърцето си сили да утеши непостоянен непознат. Беше зърнала грозната истина на този свят, но все пак успя да погледне отвъд чудовището и да види човека.
– Ще седнем ли? – запъти се тя към бюфета. – Никога не съм чувала за повечето от тези ястия, камо ли да съм ги яла. Искаш ли да ми бъдеш гид?
– Но първо… – кимвам – трябва да ти задам един въпрос.
Тя свива скептично зелените си очи.
– Какъв е той?
Прекосявам стаята с пет дълги крачки, за да спра пред нея. След това протягам ръка и изричам думите, които са трайно татуирани на езика ми.
– Искаш ли да сключим сделка?

***

– О, Боже мой, не мога! Не можеш да ме накараш!
– Да, можеш. Спомни си какво си обещала. Ще бъде толкова срамно да се сблъскаш с последствията.
Дарлинг си поема дъх.
– Добре. Добре. Просто го направи много бързо. На три. Едно… две…
Накланям черупката и оставям стридата да се плъзне в устата ѝ по средата на броенето.
– Три.
Дарлинг се задъхва и прави гримаси между мъчителното дъвчене.
– Какво… какво, по дяволите, беше това?
– Нямаш ли предположения?
– Не знам. Смрадлика? Охлюви? – Тя посяга да свали превръзката от очите си, но аз хващам ръката ѝ, преди да я докосне.
– А-а-а-а. Не поглеждай. Това е против правилата.
– Това беше преди да се опиташ да ме отровиш с гигантски кълба слуз!
– О, не е толкова лошо. Помисли за вкуса. Не е ли солено… солено като океана?
Дарлинг свива рамене.
– Да, предполагам, че е така. Хммм… стриди ли са?
– Правилно. Ето. – Вдигам чашата до устните ѝ, за да ѝ дам глътка шампанско, която да прочисти небцето ѝ. – Ще ми благодариш за следващата. Повярвай ми.
Дарлинг изкривява устата си във фалшива гримаса.
– Това, че ти се доверявам, ме вкара в тази каша.
Смея се.
– Какво очакваш, когато сключваш сделка с дявола?
Храня Дарлинг на сляпо с по една хапка от всяко отделно ястие, докато тя не опита всички. И след като тя стесни кръга на любимите си, се настаняваме пред телевизора и довършваме храненето си, гледайки най-ваниловия коледен филм, който съществува. Той е банален и толкова сополив, че ми се иска да се задавя с говеждото си филе, но Дарлинг изглежда го обича, а и аз се съгласих да гледам всичко, което тя пожелае, стига да опита от всичко. Тя се взира в телевизора с надежда, която блести в очите ѝ, а ръцете ѝ са сключени пред гърдите. Не бих могъл да и разваля това, дори и да се опитам. И през ум не би ми минало да открадна последната частица красота, която ѝ е останала на този свят.
– Не беше ли страхотно? – въздъхва тя, след като свършва с това, че героят и героинята заключват устни под имела. Не беше видяла, че това ще се случи.
– О, определено беше нещо.
– Ти го мразиш, нали? – Дори когато не го оспорвам, тя продължава да се усмихва.
– Както и брат ми. Гледането на кичозни коледни филми е някаква моя малка мръсна тайна. Хората гледат – грима, пиърсинга, дрехите – и очакват, че съм мрачен, изнервен човек. И да, може би съм. Може би искам да вярват в най-лошото за мен, защото така се очаква. Но честно казано, обичам празниците. Това е единственото време в годината, когато е приемливо да си щастлив просто защото е така.
Дълъг момент се простира между нас. Не знам какво ме обзема, но преди да успея да анализирам всички причини, поради които си играя с огъня, протягам ръка, за да обгърна лицето ѝ и прокарвам палец по галактиката кожа върху скулите ѝ.
– Не се нуждаеш от извинение, за да бъдеш щастлива. Просто все още не си имала някой, който да ти даде причина.
Устните ѝ се разтварят, дъхът ѝ е повърхностен, очите ѝ са оцветени. Знам, че не бива да и правя това. Тя е млада и впечатлителна. Аз съм стар и коварен. Нямам право да я докосвам, но е почти невъзможно да не го правя, особено когато тя обръща лицето си към докосването ми и се впива в дланта ми.
– Някой казвал ли ти е, че миришеш на цветя? – прошепва тя, а гласът ѝ е лек и ефирен като перце. Тя всмуква още една глътка от аромата ми на смъртоносна беладона и преди да успея да я спра, нежно целува китката ми.
Отдръпвам се, изненадан и впечатлен от смелостта ѝ. Видяла е какво правя, може би дори знае какво съм. Но тя не се страхува. И това я прави опасна.
– Полунощ е – отбелязва тя тихо. – Днес е моят рожден ден.
Кимвам. После, в опит да внеса малко нормалност в момента, се изправям на крака и отивам в кухнята. Когато се връщам, държа малка торта, осветена от осемнадесет свещи.
– Имаш ме… – В очите ѝ се появяват сълзи. – Ти ми подари торта за рождения ми ден?
Не искам това да е по-голям проблем, отколкото вече е.
– Споменах го на портиера. Тя е от мен и Михаил.
– Благодаря ти – казва тя. – Не мога да си спомня кога за последен път някой ми е подарявал нещо за рождения ми ден.
Поставям тортата на масичката за кафе пред телевизора.
– Пожелай си нещо.
И докато тя затваря очи и изрича глупави надежди за годината, която може би няма да преживее, едно неназовано усещане се притиска към слепоочията ми и се спуска към основата на черепа ми. Не е точно болезнено, но има отчетлив натиск. Сякаш тихата ѝ молитва е била чута… от мен.
Когато Дарлинг отваря очи, зеленият оттенък на ирисите ѝ се е затоплил до изумруден. Тя прехапва долната си устна. Аз облизвам своята в отговор. И тогава тя се навежда и ме целува.
Позволявам си да вкуся сладко от върха на езика ѝ, преди нежно да хвана раменете ѝ и да я отблъсна.
– Какво правиш?
– До няколко часа Каспър ще стане собственик на тялото ми. А след това ще бъда принудена да го дам на всеки, който е готов да плати за него. Но аз не искам да се откажа от това, независимо колко струва. Искам първият ми път да бъде при моите условия. Искам да притежавам това, а не някакъв Джон. И искам да го дам на теб. Това е, което си пожелах. Първият ми път да е с теб.
Поклащам глава.
– Не знаеш какво искаш.
– Всъщност… знам. След като си тръгна оттук, ще бъда известна като уличница. И може би никога няма да имам здрава връзка, защото хората винаги ще виждат именно това. Ще виждат проститутка, която е продала тялото си. И поне веднъж искам да ме гледат като нормално момиче. Искам някой да вижда тялото ми, а не да се чуди колко хора са били в него. – Треперещите ѝ пръсти са единственият признак на нерви, когато намира възела на халата си и започва да го развързва. – Знам, че съм млада и неопитна и нямам никакъв сексапил в сравнение с жените, с които си бил. Но ако ме искаш, аз съм твоя.
Халатът пада от раменете и до талията ѝ, като разкрива кремава, гладка кожа, еластични гърди и фини извивки. Дарлинг е млада, но е жена. Протяга се и хваща ръката ми, за да я сложи върху гърдите си, и, дявол да го вземе, кожата ѝ е мека като сатен. Розовото зърно се олюлява в дланта ми при допир, сякаш тялото ѝ е създадено да откликва на докосването ми.
Преглъщам, неспособен да си откажа този контакт, и се отдръпвам. Какъв гадняр ще бъда, ако взема най-ценното и притежание и го оскверня със злокобното си семе? И все пак как бих могъл да позволя на някакъв извратен шибан да я изнасили в такъв важен момент от младия ѝ живот?
– Не мога да те обичам – казвам повече за себе си, отколкото за нея.
– Знам – кимва тя. – Не те моля да го правиш. Но може би само за тази вечер можеш да се преструваш. Да се преструваш, че аз съм тя, която и да е. И да ме обичаш така, както би я обичал, ако беше тук.
Отварям уста, за да ѝ кажа, че никога не бих могъл да направя това. Никога не бих се отнасял към нея като към заместителка на Идън, защото тя заслужава нещо по-добро. Но преди да успея да намеря думите, тя скъсява разстоянието между нас, докато ръката ми не се заклещва между телата ни, а гърдите ѝ не се допират до моите, и ме целува.
И този път не просто си давам да вкуся от зрял, забранен плод.
Вдигам ръката си нагоре, за да я хвана отстрани на шията и челюстта ѝ, а другата обгръща кръста ѝ, за да мога да я издърпам в скута си и да я целуна дълбоко, бавно. Халатът пада напълно, оставяйки само панталоните ми да стоят между мен и красивата ѝ, стегната дупка. Дарлинг обвива ръце около врата ми и макар да усещам как трепери под пръстите ми, тя жадно посреща всеки удар на езика ми срещу нейния.
Устните ни все още са вкопчени, изправям се на крака без особени усилия, като хващам задника на Дарлинг, докато ни отвеждам до спалнята ми. Не съм човек, който отказва да се чука на пода, но тук не става въпрос за мен. Става дума за поклонение на стегнатото тяло на Дарлинг отвътре навън. Така че, когато тя напусне тази стая и се впусне в тъмната неизвестност, да има поне спомена за първия мъж, който я е поискал, осветявайки пътя ѝ.
Отдръпвам се само за да положа Дарлинг на леглото. Тя ме поглежда с нетърпеливи очи, които светят на фона на лунната светлина, проникваща през прозореца.
– Страхуваш ли се? – Прошепвам.
Тя поклаща глава.
– Не. Чакала съм цял живот.
– За какво?
– За теб.
Разгорещеният ми поглед обхожда тялото ѝ, а устата ми се пълни със слюнка. Дарлинг има красиво тяло. Мила гладка, неопетнена кожа, а само малка ивица златисти косми покрива хълбока ѝ. Тя е естествена блондинка. Чудя се дали вкусът ѝ е на слънце и мед.
– Искам да си сигурна. Защото веднъж започна ли, няма да спра.
Тя кимва.
– Сигурна съм. Няма да те помоля да спреш. Аз искам това.
Коляното ми се удря в подножието на леглото, точно между краката ѝ. Хващам стройните ѝ бедра и я плъзгам нагоре по леглото, докато главата ѝ не се опре във възглавницата. След това започвам да разкопчавам ризата си, като я оставям да гледа как се разкривам пред нея сантиметър по сантиметър.
Дарлинг изтръпва, когато освобождавам втвърдения си член от панталона, и се подпира на лакти.
– Мога ли… мога ли да го докосна?
Усмихвам се.
– Ще го направиш, но по-късно.
След като изхвърлих дрехите си на пода, притиснах главата ѝ и завладях устата ѝ, докато я слагах да легне по гръб. Краката ѝ се разтварят рефлексно за мен и аз плъзгам ръка между нас, за да погаля копринените ѝ гънки. Тя потрепва и стене при първото докосване на клитора ѝ с възглавничката на пръста ми, но аз не спирам. Разтривам я отново и отново, раздвижвайки това малко снопче нерви, докато путката ѝ не затрепери с надеждата, че нещо ще я запълни. Едва когато оставям устните ѝ, за да оближа зърната ѝ, тя успява да изстене свободно. Тя мърка като коте, изумена и уплашена от реакцията на тялото си, докато аз пърхам и смуча гърдите ѝ и галя клитора ѝ, довеждайки я до ръба на кулминацията. И тъкмо когато тя е на ръба, аз вкарвам един пръст в тясната ѝ дупка.
Тя се разкъсва около пръста ми и го изцежда, докато тялото ѝ се гърчи от вълни на удоволствие. Тя се хваща за завивката и изпъва гръб от леглото, проклинайки и плачейки, докато стените ѝ стават все по-плавни и горещи. Но точно преди да успее да стигне докрай, вкарвам още един пръст и започвам да ги движа навътре и навън в опустошително темпо. Трябва да е толкова мокра, че да напои чаршафите. Толкова мокра, че да може да ме поеме целия докрай.
Без да прекъсвам ритъма си, потапям главата си още по-надолу, докато бедрата ѝ не се озоват на раменете ми, и покривам клитора ѝ с уста. Пръстите ми чукат путката ѝ, докато езикът ми чука клитора ѝ, докато тя не задиша, викайки, че ще дойде отново. Но преди да и позволя да се освободи, се сменям, потапяйки езика си в нея, така че пръстите ми да могат да галят подутината и.
Бях прав. Тя има вкус на слънце и мед. Тя има вкус на младост, красота и блаженство. Тя има вкус на втори шанс.
Когато се връщам към клитора ѝ, добавям трети пръст, за да разтегна дупката ѝ. Дарлинг се гърчи и се извива, но аз я държа на място. Не искам да я наранявам, но и не искам да я разделям на две.
Поне не тази вечер.
– Моля те – моли Дарлинг, а коленете ѝ треперят върху раменете ми. – Не мога да издържа повече. Моля те… просто го направи.
– Не – изръмжавам срещу чувствителната ѝ плът. – Още не.
Сядам и разтварям широко краката ѝ, така че тя да е напълно открита за мен. Един, два, три пръста влизат в капещата ѝ мокра путка. Другата ми ръка редува стискане и търкане на зърната ѝ и на малкият ѝ треперещ клитор, който е толкова набъбнало, че има собствен сърдечен ритъм. Наблюдавам я, докато я чукам с пръсти, наблюдавам нюансите на различен екстаз, които предизвиквам само с ръцете си. Дори и без дарбите ми, тялото ѝ е напълно подвластно на магията ми.
Тя идва още веднъж, докато крещи и ридае името ми, а влагата се излива от нея като гейзер. По дяволите, тя е истински ненаситна. Тази едва осемнайсетгодишна девойка е шибана спринтьорка. По дяволите, Каспър не я заслужава. Никой не я заслужава. Не и след като свърша с нея.
Не мога повече да се въздържам. Ако не вляза в нея точно сега, може да се изпразня на крака ѝ като проклет тийнейджър. Поглеждам надолу, докато измъквам пръстите си от нея, и забелязвам, че те са оцветени в розово.
– Готова си – казвам аз. След това доближавам пръстите до устата си и ги облизвам един по един, наслаждавайки се на вкуса на леко разкъсаната ѝ плът. Може би, ако имам късмет, ще успея да засмуча остатъците от скъсания и химен върху езика си и да се причистя с нейната невинност.
Толкова съм болен. И Дарлинг събуди чудовището, което дремеше в мен.
Дарлинг ме поглежда и кимва, очите ѝ са премрежени и изкрят. Тя прехапва долната си устна.
– Сега страхуваш ли се?
Тя кимва отново и от гърлото ѝ се изтръгва мъничък звук.
– Добре. Би трябвало да се страхуваш.
Ръцете ми хващат страните на дупето ѝ, а краката ѝ са преметнати през предмишниците ми, изравнявам вагината ѝ с пениса ми. Набъбналата ми главичка опипва входа ѝ и плъзгам члена си през гънките ѝ, докато не го напои и смаже. След това натискам напред, бавно, едва-едва преодолявайки бариерата на девствеността ѝ.
– О… о, Боже мой… о, Боже мой – вика тя, докато я разкъсвам, за да направя място за останалата част от мен.
Не спирам, като оставям болката да отшуми съвсем малко.
– Дишай, домашен любимец. Знам, че боли. Трябва да преминеш през болката, за да стигнеш до удоволствието.
Натискам още малко и съпротивата отстъпва място на покорството, когато деликатната тъкан се разкъсва, за да се приспособи към размера ми. И когато най-накрая я напълних до пръсване, а девствеността ѝ се превърна в пурпурна струя, която се стичаше на леглото, се навеждам и целувам сълзите ѝ. След това се премествам.
През първите няколко тласъка тя прави гримаси, но скоро болезнените ѝ хлипове преминават в стонове. Сега, след като усетих миризмата на кръв, се заемам с убийственото удоволствие. Трябва да я чукам толкова добре, че споменът за мен да се запечата върху утробата ѝ и да служи като проклятие за всеки мъж, който някога ще се озове в нея от този ден нататък. Трябва да я чукам толкова добре, че никога да не може да ме забрави, дори и да и кажа. Дори и никога да не разбере кой съм аз, тялото ѝ несъмнено ще знае на кого служи.
Моята тъмна пикла става все по-смела и се накланя напред върху лактите си. Целуваме се дълбоко и бурно, като скърцаме със зъби и смучем езици. Ръцете ми стискат бедрата ѝ толкова здраво, че съм сигурен, че ще има синини в продължение на седмици. Добре. Нека всеки извратен мъж гледа на тези следи като на доказателство, че съм бил тук. Нека се свият от страх, когато видят, че тя носи белега на звяра.
Треперещите ѝ стени се стягат около мен и тя заключва глезените си над дупето ми, за да засмуче още повече члена ми. Дъхът ѝ излиза на кратки издишвания, а очите ѝ се затварят плътно. Тя е толкова близо и макар да не съм далеч, се издърпвам и заменям члена си с уста. Оргазмът ѝ залива задната част на гърлото ми и аз се наслаждавам на всеки грам от розовото ѝ освобождение, докато не се изчисти докрай.
Когато се изправям на колене, тя поглежда надолу по тялото си към все още пулсиращия ми член, хлъзгав и обсипан с червени ивици.
– Искам и аз да опитам – изрича тя и се изправя.
На устните ми се появява лукава усмивка. Тя се учи толкова бързо.
– И ще го направиш.
Облягам се назад и Дарлинг не губи време да покрие члена ми с уста и да ме засмуче дълбоко. Майната му, ако не бях видял и облизал кръвта, щях да се закълна, че не е девствена. И все пак, ето я тук, вкусвайки доказателството за собствената си изгубена девственост.
Огнени игли бодат гърба ми и се налага да се хвана за чаршафите, когато в кръвта ми се изстрелва неистов горещ хероин. Тя се наслаждава на мен, когато свършвам, преглъщайки и смучейки, докато всяка капка лудост не се изчисти от тялото ми. След това се свлича до мен, преситена, изтощена и блажена до краен предел.
– Честит рожден ден, любов – прошепвам в косата ѝ, след което нежно я целувам по челото.
Дарлинг се усмихва и се впива в голите ми гърди.
– Ти сбъдна желанието ми.
– Това направих.
– Предполагам, че ти наистина си моят ангел-хранител. – Тя се прозява и очите ѝ се затварят, като се свива по-близо като сънено коте.
Оставам неподвижен достатъчно дълго, за да чуя как дишането ѝ се забавя и задълбочава. След това вдигам спящото ѝ тяло в горната част на леглото и я завивам в завивките.
Вече знам какво трябва да направя.
Незабелязано тършувам из вещите си, за да извадя купчина банкноти – достатъчно, за да я измъкна далеч оттук и от всеки друг злонамерен ебач. След това ѝ пиша бележка, в която ѝ казвам да остане в апартамента, колкото време иска. Ще минат часове, преди тя да се събуди и да я прочете, а дотогава аз отдавна ще съм изчезнал без следа, освен изцапаните с кръв чаршафи и болката между бедрата ѝ. И споменът за нейния тъжен, мрачен ангел-хранител.
След като се изкъпах и преоблякох, излязох от спалнята си и намерих Михаил да се излежава на дивана. Не съм изненадан. Усетих го, когато пристигна, както усети, че решимостта ми се разбива на милиони парчета, както и планираше.
Той се изправя на крака, а на устните му се появява многозначителна усмивка.
– Това изобщо не отне много време.
Грабвам палтото си и се обръщам към вратата.
– Тръгваме си. Само че първо трябва да се погрижа за нещо.
– О? – започва той, а тонът му е забавен. Той застава до мен. – И къде отиваш?
Пръстът ми натиска бутона на асансьора и вратите се отварят, приветствайки ни за последното ни спускане.
– Да го направя мой шибан проблем.

Назад към част 3                                                                    Напред към част 5