Глава 23
Събудих се от дълбоките вибрации, които разтърсваха мокрия ми мозък, и от отвратителния вкус на мухлясал кориандър, ферментираща трева и ръждива саламура, който покриваше езика ми.
Вратът ми пулсираше ожесточено, гърлото ми гореше още по-силно и когато засмуках треперещ дъх, осъзнах, че вибрациите идват от огромен двигател, а непрекъснатият тътен отекваше по начин, който подсказваше за огромно пространство.
Нищо от това не обясняваше невъобразимо ужасния вкус на – потиснах давенето – кориандър в устата ми. Отдавна вярвам, че кориандърът е бил засаден на Земята от Сатаната, за да накаже човечеството.
Което, като се замисля сега, е логично, за да атакува вкусовите ми рецептори, след като демонът ме е удушил.
Отворих очи.
Е, бях и прав, и грешах за пространството. Беше голямо, да, но около десет пъти по-просторно, отколкото си представях. Осемдесет фута широко, два пъти по-дълго и със стени, които се издигаха на шестдесет фута височина и бяха прекъснати от гигантски квадратни дупки в ръждясалата стомана, образуващи по-голяма от живота решетка, която мозъкът ми не можеше да разбере. От тесните коридори зад решетката грееха тъпи, жълтеникави светлини.
А аз лежах в средата на тази мрежа на студения, влажен под.
Едва когато болезнено извърнах глава, за да погледна в другата посока, и видях купчина контейнери, чиито краища бяха подравнени с мрежата – или по-скоро с докинг скобите, като в центъра на всяка от тях имаше голяма отворена шахта – разбрах къде съм се озовал.
Намирах се в товарния отсек на кораб. Кораба на Червения рум, ако мога да предположа. Според движението на пода, корабът най-вероятно си проправяше път към Тихия океан.
И ако това не беше достатъчно лошо, не бях сам.
Наблизо бездействаха познатите ми престъпници, които бях видял при първото си посещение на техния кораб. Симпатичният мъж с татуировките на кошмарите от мостика, магьосникът Арнолд Шварценегер и сърфистът Гилмор с един от споделените демони на Роко, заедно с още трима членове на екипажа, които не бях виждал преди. Бабата-психопат и Грозното момче видимо отсъстваха. Може би горе на мостика?
Червените румпери бяха напрегнати и тихи – и за щастие не гледаха към мен. Вероятно защото досега бях в безсъзнание. Онзи отвратителен вкус на тревист кориандър все още покриваше езика ми, а когато облизах устните си, вкусът беше още по-силен. Бяха ме натоварили с нещо – вероятно отвара, която да ме държи в безсъзнание, докато преместят отвлечения ми задник на кораба.
Опитах се да изплюя вкуса от устата си. Червеният рум наистина беше зъл, щом използваше такава отвратителна билка в отварите си. Може би един от тези контейнери за превоз е бил натъпкан с вода за уста.
По-късно можех да се тревожа за безопасността на небцето си. В момента трябваше да измисля как да избягам, макар че шансовете да го направя с глава на раменете си изглеждаха направо отрицателни.
Все пак трябваше да предположа, че тук се случва нещо друго, освен заплетен заговор за убийството на новобранеца от полицията с досадните халюцинации. Защо да ме влачиш тук, само за да ме убиеш?
Китките ми бяха вързани с тиксо зад гърба ми, а постоянната отпадналост притъпяваше мислите ми. Преглътнах тежко, от което само още повече ме заболя нараненото гърло.
Изчезването ми се струваше добра отправна точка. Докато никой не ме гледаше, аз се опитах да се разделя с Кит.
Случвало ли ви се е да изкарате цяла нощ, след която очите ви да горят, духът ви да моли за капка кофеин, а способността ви да се съсредоточавате да се сведе до двусекундни проблясъци между безкрайния поток от „Защо си причинявам това?“ и „Ако затворя очи сега, ще бъда ли много по-възрастен човек, докато се събудя“? Точно така се чувствах, опитвайки се да деформирам с тази отвара, наподобяваща хлороформ, в организма си.
Успях да се невиждам в продължение на цели три мисисипи, преди концентрацията ми да се наруши.
Татуираният тип ме погледна и аз набързо затворих очи, като се преструвах на изпаднал в безсъзнание. Когато нищо не се случи, погледнах през процепа на клепачите си. Той отново ме игнорираше.
Всяка деформация, която трябваше да продължи повече от няколко секунди, без да заеква, беше изключена. Съсредоточих се върху дишането, опитвайки се да мисля през ударената от алкохола замаяност, която покриваше мозъка ми. Защо изобщо бях тук? Какво искаше Червения рум от мен?
Присвих очи и започнах да се двоумя между сърфиста Гилмор и магьосника Арни, чудейки се кой от двамата би бил по-внушителен. Реших да избера мускулестото мекотело, съсредоточих се върху спомена си за козлестия, обичащ слънчевите очила електромагьосник и прожектирах мига му в периферното зрение на Арни.
Никаква реакция. Опитах отново, като задържах изкривяването за секунда по-дълго.
Арни премести тежестта си, след което се завъртя към татуирания поглед.
– Колко време очаква Ортега да чакаме тук долу?
Успех на подсъзнателните съобщения?
– Докато се появи онзи агент – отвърна мъжът раздразнено.
– Защо просто не можем да убием този човек? Не се нуждаем от него жив.
Гилмор извърна очи.
– Нима мозъкът ти се е превърнал изцяло в мускул? Защото той е нашият заложник. Не можем да го разменим за инфернусите, ако е мъртъв.
– Полицията няма да предаде магията на Демонката заради един агент – възрази Арни, изненадвайки мен и другарите си с логиката си.
Татуираният Гай закрачи към мен и аз отново затворих очи.
– Ортега е оставил бележката за откуп за партньора на този идиот, а не за цялата полиция. – Той прекъсна изказването си, като ме ритна встрани. – Тя ще се покаже. Ако не го направи, това си е проблем на Ортега. Той е този, който не е събрал инфернусите навреме.
Със стиснати зъби се престорих, че съм в безсъзнание, а не че вътрешно вия от последиците от имплозията на левия ми бъбрек.
Пръстите му се сключиха върху шепа от косата ми. Той дръпна главата ми нагоре и ме накара да отворя очи.
– Помислих си, че си буден. Имаш ли представа защо Ортега има претенции към партньора ти, а?
Челюстта ми се сви.
– Нямам представа.
– Жалко. – Той дръпна по-силно косата ми, огъвайки врата ми назад, сякаш бях автомат за презареждане.
– Да приемем ли залози дали малката ти приятелка ще влезе в смъртоносен капан заради теб? Или е прекалено глупава, за да разбере, че ти вече си мъртъв и тя също ще бъде, ако стъпи на този кораб?
– Последно проверих – казах аз, звучейки много по-твърдо, отколкото се чувствах – не бях мъртъв.
– Ще съжаляваш, че не си бил, магьосническо копеле.
Освобождавайки косата ми, той заби ботуша си със стоманено бомбе в корема ми. Останалите се засмяха и изохкаха, когато той ме ритна за трети път, а аз подръпнах колене към гърдите си, за да защитя вътрешните си органи, както мога, с ръце, вързани зад гърба ми.
Вместо това той замахна с крак към лицето ми, като се засмя лайнообразно. Болката експлодира в лявата ми скула и докато главата ми се отмяташе настрани, аз се изтърколих от него. От разцепената буза по кожата ми се стичаше топла влага, а вкусът на кръв изпълваше устата ми. Заглъхнах и се изплюх.
Кръвта и кориандърът бяха отвратителна комбинация.
Той постави ботуша си на рамото ми и ме бутна по гръб. Хвана ме за предната част на якето ми и ме изправи на крака, но между последиците от отварата и удара в лицето краката ми се подкосиха. Свих се на пода.
Смеейки се, той махна на Гилмор.
– Мисля, че нашият гост все още не е достатъчно уплашен. Покажи му големия си приятел.
Усмихвайки се, Сърфистът извади инфернус изпод палтото си. От него бликна червена светлина и демонът му се оформи. Огромната му, гангстерска рамка почти напълно съвпадаше с тази от споделения инфернус, който Лерой беше заложил в Големия гримоар.
Със сковани движения демонът се спусна надолу. Ноктите му разкъсаха якето ми и одраскаха гърдите ми, докато сграбчваше шепа плат. Дебелите мускули на ръката му изпъкнаха и той ме вдигна, сякаш бях малко дете. Със завързани китки висях от хватката му, жалък и омаломощен, едва способен да си спомням собственото си име, камо ли да създам деформация.
– Има малка вероятност да те предадем на твоите приятели от полицията, за да получат тези инфернуси – замисли се татуираният. – Но ще се погрижим, ако се измъкнеш жив от този кораб, да си като инвалид.
Усмихвайки се злобно, Гилмор стисна инфернуса си. Държейки ме с едната си ръка, демонът му изтегли другата назад, а масивният му юмрук се насочи към гърдите ми за удар, който щеше да разбие ребрата ми.
– Кит!
Този отчаян вик ме удари по-силно, отколкото ударът на демона. Прониза ме направо в сърцето с ужасяващ страх. Не, тя нямаше да дойде. Това беше самоубийство.
Без да се притеснява от вратата, Лиена изскочи през огромната шахта в докинг рамката, която образуваше стените на товарния отсек. Приземи се в клек на трийсетина метра от мен, после се изправи и се изправи пред жестокото събрание – аз висях в хватката на демон, заобиколена от шестима мистици от Червения рум с достатъчно магия помежду си, за да създадат проблеми на бойна гилдия.
Затаих дъх в очакване отрядът от облечени в черно агенти да се спусне от тавана и да се приземи в драматичен полукръг около нея, всеки с различна епична бойна поза, като Черната вдовица и останалите Отмъстители, миг преди да започне ритането на задници.
Но никой друг не се появи; беше само Лиена.
На рамото ѝ висеше изпокъсана чанта, но това беше единственото познато нещо във външния ѝ вид. Здравите черни дрехи ѝ прилягаха като втора кожа, отгоре бе наметната защитна бойна жилетка, а няколко ремъка кръстосваха гърдите ѝ, вероятно придържайки предметите, които носеше на гърба си, но не можех да видя какви.
Не че бойната екипировка и едно-две допълнителни оръжия биха имали значение.
– Пусни го – нареди тя гръмко, а гласът ѝ отекваше над дълбокото пулсиране на корабния двигател.
Да ме пусне къде? Не ме разбирайте погрешно, харесах тази героична, пишман версия на Лиена.
Но ние се намирахме на кораб на „Червения рум“, който пътуваше към средата на океана. Нямаше къде да избягаме.
Татуираният водач на бандата главорези извади кинжал от скрита ножница на гърба си.
– Как, по дяволите, си се добрала до тук без… ах. – Той погледна нагоре, после отново се съсредоточи върху Лиена с гадна усмивка. – Изглежда, че не си се изплъзнала на Ортега.
Сякаш в отговор в трюма се разнесе метален звън. Погледнах нагоре и веднага съжалих, че не съм го направил, защото не само гаденето ми се утрои с движението, но и зърнах ужасяващия демон, приседнал на ръба на люка в стената на четиридесет фута височина. Гледаше ни, очите му димяха като горещи въглени, а около него се извиваха криле, подобни на прилепови. Лявата му китка завършваше с пън, което го маркираше като същия демон, с когото се бяхме сражавали в гаража на участъка.
Лиена възприе крилатия демон с бързо подръпване на главата, после посегна към чантата си и извади метален диск с размер на чиния.
Хората от Червения рум мигновено се преместиха в отбранителни позиции, като няколко от тях извадиха оръжия. Демонът, който ме държеше, се завъртя бавно.
– Направи едно движение и той ще умре – заплаши Гилмор.
Твърдият ѝ поглед срещна моя, докато въртеше диска в ръката си достатъчно, за да хване светлината.
– Кит.
Очите ми се разшириха, когато разбрах какво искаше тя. Събирайки концентрацията си от дрогата и сътресението, хвърлих халюци-бомба върху шестимата митици, като скрих истинската Лиена и им показах фалшива версия, която държи диска нагоре, но иначе не се движи.
Истинската Лиена едва ми беше дала достатъчно време да създам деформацията, преди да хвърли диска. Той се понесе във въздуха – и крилатият демон изви криле, незасегнат от моята деформация.
Дискът се удари в пода с трясък и се плъзна шумно, за да спре почти точно под краката ми. Опитах се да потисна шума, но ехото в товарния отсек усилваше всеки звук и скриването на гледката на диска вече надхвърляше възможностите ми.
Докато шестимата разбойници се дърпаха, търсейки източника на шума, Лиена извади втори диск от чантата си.
Крилатият демон се изстреля от кацалката си и се гмурна като сокол скитник право към нея.
– „Ori spatium aperio!“ – Изкрещя тя, докато го пускаше на пода в краката си.
От диска изригна силна зелена светлина, която се завъртя в светещ портал. Демонът се спусна надолу, протягайки нокти към нея, а тя се хвърли с главата напред във въртящото се сияние.
Назад към част 23 Напред към част 25
