Глава 17
Елена и Венъм помогнаха на Ранзъм да помете дъждовните улици на Бостън, след като властите им разрешиха да напуснат мястото на склада. Откриха само още един вампир – но той беше толкова потънал в жажда за кръв, че дори не вдигна поглед от осакатената шия на жертвата си, когато Ранзъм се приближи зад него. Миг по-късно главата му се търкулна от врата, като отново опръска Ранзъм с кръв.
– Майната му – измърмори уморено той, докато дъждът попиваше кръвта още по-дълбоко в дрехите му, вече без да е достатъчно силен, за да го измие. – Обади се на ченгетата. – Той ѝ хвърли телефона си и тя набра отново номера, който беше използвал по-рано.
След това седна на стъпалата на една от старите грациозни къщи, които се издигаха на този тих участък. Всички те бяха заключени, а през всеки прозорец светеха лампи. Явно медиите бяха разгласили за вълна от кръвожадни вампири и всеки, който имаше мозък, се беше прибрал, за да изчака насилието.
За нейна изненада Венъм седна до нея, оставяйки достатъчно разстояние помежду им, за да не докосне случайно крилата ѝ. Беше сигурна, че това не е любезност, насочена към нея, а навик, като се има предвид колко време прекарваше около ангелите. И все пак тя му беше благодарна.
От Ранзъм щеше да приеме подобен контакт. Но от Венъм? Можеха да работят заедно и той бе доказал, че има сърце зад тези тревожни очи, когато неотдавна бе заложил живота си, за да защити децата в Убежището, но когато ставаше дума за нея, той не се отнасяше толкова благотворително.
– Жалко за костюма ти – каза тя, като погледна навитите ръкави на окървавената му бяла риза.
– Беше един от любимите ми. – Зелени очи, гледащи директно към нея.
Но тя си беше научила урока. Тя премести поглед напред към Ранзъм. Смехът на Венъм беше мек, подигравателен, но тя не се хвана на стръвта. Ако я омагьоса, щеше да е лесна плячка – и не беше сигурна, че съществото, което живееше във Венъм, щеше да устои да се възползва.
– Мога ли да ти задам един въпрос?
– Можеш да. – Той се облегна назад с лакти на стъпалото зад себе си, докато гледаха как Ранзъм проверява самоличността на жертвата и нейния убиец.
– Тези очи – каза тя – колко време отне да се развият, след като беше направен? – Всеки вампир някога е бил човек, дори и Венъм.
Вълнуващо сви рамене, което я накара да осъзнае флуидната, мускулеста грация, която се криеше под тези модни костюми, които обичаше да носи.
– За това журито не е наясно. Нейха казва, че е започнало в момента на моето Създаване, че е съзряла как зениците започват да променят формата си.
Всеки косъм по тялото на Елена се изправи при звука на това име. Архангелът на Индия никога не е била мис Кон-гениалност, но както свидетелстваха убийствата на Селия и Бетси, сега тя беше един страшен кошмар, който възнамеряваше единствено да отмъсти за смъртта на дъщеря си.
– Не си съгласен? – Попита тя, като се отърси от реакцията.
Венъм погледна към облачното нощно небе, а по миглите му блестяха фини капчици дъжд.
– Забелязах промяна може би една година след моето Създаване. Беше лека, но видях, че ирисите ми вече не бяха истински кафяви в краищата, а преминаваха в тъмно, тъмнозелено.
Елена се зачуди как ли се е отразило това на младия мъж, какъвто трябва да е бил Венъм – искаше да го попита дали се е уплашил, но знаеше, че няма да отговори.
– Колко години е отнел целият процес? – Попита тя вместо това, защото смяташе, че той ще е много по-склонен да отговори на този въпрос.
– Десет – каза той, продължавайки да гледа небето, а дъждът почти беше спрял. – Аз останах единственият от хората на Нейха, който показа такава екстремна промяна – мисля, че тя беше разочарована, че е спряла с очите.
Спомняйки си начина, по който се беше движил, когато се бяха спречкали един с друг, тя поклати глава.
– Но това не се случи, нали?
Мързелива усмивка, която тя долови с ъгълчето на окото си.
– Ели – каза Ранзъм в този момент, като дойде да се облегне на декоративния метален парапет, който минаваше покрай стъпалата. – Имаш ли нужда от място за нощуване тази вечер?
– Не. Венъм ще ни върне с хеликоптера в Ню Йорк. – При нейния архангел. Аргумент или не, тя не можеше да отрече, че той ѝ липсва. За първи път в живота си имаше някой, който беше неин, и донякъде с изненада откри, че е адски притежателна.
Лицето на Ранзъм се озари от злокобно веселие.
– Живееш на високи обороти, Ели. Скоро ще забравиш приятелите си.
– Вече те зачеркнах от списъка с покани за партита.
Той се засмя и отметна глава назад.
– Нямам търпение да те видя като домакинята с най-много хора.
– Ще чакаш цяла вечност. – Идеята да бъде домакиня от какъвто и да е вид я накара да настръхне.
– Ти си съпруга на архангел – каза Венъм и се изправи на крака с чувствена грация, която идваше от същото място, от което и очите му. – Ще трябва да се научиш поне на елементарно цивилизовано поведение.
Хващайки се за мокрото желязо на парапета, тя се издърпа нагоре точно когато две полицейски коли завиха зад ъгъла.
– Да? Това, че си пич, изглежда не ти е попречило да работиш за Рафаел.
Венъм се усмихна, проблясвайки с онези кучешки зъби, по които беше виждала да се стича отрова.
– Мога да бъда очарователен. С теб не си струва усилията.
– О, той просто иска да му набия задника – изрече Ранзъм. – Жалко, че кървавата баня ще трябва да почака. – Обръщайки се, той се насочи към полицаите, а Елена и Венъм го последваха.
Отне им само петнайсет минути, за да уредят формалностите – полицаите бяха готови да им дадат медали след нощта, която градът изживя – и след това си тръгнаха. Ранзъм беше оставил мотора си близо до мястото, където бяха приземили хеликоптера, и тя го прегърна, когато стигнаха до него.
– Как е твоята библиотекарка? – Прошепна тя в ухото му.
Устните му се извиха срещу кожата на шията ѝ.
– Мозъкът ми се топи от нея.
Продължавайки да се удивлява от факта, че Ранзъм има стабилна връзка, тя се отдръпна.
– Кога ще се запозная с нея?
– Не искам още да я плаша. – Шеговити думи, но в тях имаше зрънце истина – ловците често имаха проблеми със задържането на мъжете и жените, които обичаха, по същата причина като полицаите. Безкрайният страх от това да вдигнеш телефона или да отвориш вратата, за да чуеш най-лошата новина, разяждаше емоционалните връзки, докато те не прегоряха.
Елена го прегърна отново.
– Ако се е задържала толкова дълго, мисля, че основата е поставена.
– Да, харесва ми да мисля така. – Ранзъм я притисна силно. – Но не приемам нито нас, нито Найри за даденост.
Никога не го беше чувала да говори толкова сериозно за някоя жена. Надявайки се по дяволите тази Найри да не разбие сърцето му, тя го остави да се качи на мотора и се отправи към хеликоптера, а Венъм беше до нея. С изненада осъзна, че тази вечер двамата с Венъм не само бяха провели доста разумен разговор, но и нито веднъж не се бяха заплашили, че ще се убият. Хм. Вероятно това беше страничен ефект от адреналина, от другарството, което идваше от това да си в кървава баня…
Земята се раздвижи под краката ѝ.
Трудно.
Тя притисна крилата си плътно към гърба си, докато движението я изхвърли настрани върху бетона… от същата страна, от която беше паднала пред склада. От лицето ѝ се отлепи още кожа, а дланите ѝ също получиха допълнителни наранявания.
Ръцете се вкопчиха в глезените ѝ.
Поглеждайки, тя видя, че Венъм я държи в мощна хватка, а собствените му крака са подпрени на основата на хеликоптера.
– Какво… – Следвайки посоката на погледа му, тя усети как въздухът се изтръгва от дробовете ѝ. От другата страна на бетонния стълб просто… нямаше и следа – зейнала дупка в земята с назъбена вътрешност, която можеше да разкъса крилата ѝ – а тя беше на едва два сантиметра от ръба. Кимна на Венъм и го остави да я придърпа към себе си, докато земята продължаваше да се тресе.
Във всяка друга ситуация щеше да се почувства притеснително интимно, че ръцете му са върху прасците, бедрата и ханша ѝ. Той я дърпаше, докато тя не можеше да подпре краката си на техния транспорт, а крилата ѝ да се разперят над двамата.
– Хеликоптерът може да се преобърне! – Каза тя в ухото му, борейки се да я чуе над рева на земетресението.
Косата му се отметна от лицето му.
– Бил съм и при други земетресения! Това е сякаш ще свърши скоро! – Под крилото ѝ ръката му се вкопчи в бедрото ѝ, когато удари поредната вълна.
Заедно с нея се разнесе и шепот на аромат, който беше мрачно познат.
След това, така внезапно, както беше започнало, земетресението свърши, отнасяйки аромата със себе си, преди тя да успее да го разчете. Но тя знаеше, че го е усетила над Хъдсън.
Отскубна се колкото може по-бързо – крилата ѝ крещяха от усещане – и се изправи на крака.
Миг по-късно Венъм се изниза в изправено положение с онази странна рептилска грация, без да коментира скокливото ѝ бягство.
– Трябва да се махнем, преди да е настъпил нов трус. – Той вече посягаше към вратата на пилотската кабина.
– Чакай. – Кръвта ѝ се смрази, тя побягна, дори когато изкрещя инструкции през рамо. – Стартирай двигателя! Трябва да намеря Ранзъм!
Преди да довърши думите си, Венъм беше до нея. Тя не си направи труда да проклина. Следвайки познатата миризма на Ранзъм, която макар и да не беше толкова ясна за нея като вампирска следа, беше по-ясна, отколкото за повечето хора, тя спринтира по тясната алея, по която той беше излязъл на главния път.
– Там!
Мотора лежеше разбит на подпорната стена срещу алеята, а тялото на Ранзъм се бе свлякло на улицата. Тя слезе до него и провери дали има пулс.
– Слава Богу.
Ранзъм въздъхна.
– Ели?
– Можеш ли да се движиш? – Попита тя, като прокара ръце по тялото му. – Има ли счупени кости, проблеми с гърба?
Стиснал ръце, той се изтласка в седнало положение.
– Добре съм, просто съм зашеметен. Не се движех много бързо, когато стана земетресението. – Очите му бяха разширени, огромни на лицето му.
– Ще дойдеш с нас – каза тя и го издърпа на крака, а ръката му се преметна през рамото ѝ.
– Моят мотор. – Все още зашеметен, той погледна назад към своята гордост и радост.
Венъм зае другата страна на Ранзъм.
– Ще се обадя на някой от местните вампири, щом се издигнем във въздуха. Той ще го съхрани за теб.
Нямаше повече думи, докато наполовина тичаха, наполовина влачеха Ранзъм обратно към хеликоптера. Едва бяха влезли вътре, когато земята отново започна да се накланя и преобръща. Без да си прави труда да сложи слушалките си, Венъм само каза:
– Дръжте се! – И вдигна хеликоптера.
Те се разклатиха несигурно под недостатъчното количество роторни движения, но със заключена челюст и стабилни ръце Венъм успя да ги вдигне във въздуха. Елена погледна надолу, докато се издигаха.
– Боже мой. – Градът буквално се люлееше под тях, части от пътя се издигаха в подвижна вълна, сградите се срутваха в новосъздадените каньони. Единствената добра новина беше, че вместо да разтърси Бостън като цяло, земетресението изглеждаше странно локализирано – в радиус от около петдесет метра около мястото, където бяха оставили хеликоптера.
Едва ли е природен феномен.
Тя се събужда.
Ако това можеше да прави, докато спи…
След като изнуди Ранзъм да се регистрира в болницата, Елена отказа да си тръгне, докато не пристигне библиотекарката му. Найри беше изненада – защото Елена нямаше представа какво да очаква. Жената не можеше да надхвърли метър и шейсет и два и имаше толкова смъртоносни извивки, че първичната синя жилетка, която носеше закопчана до врата, вероятно беше опит за камуфлаж. Не се получи, дори съчетана с пола, направо от 50-те години на миналия век, и обикновени равни обувки, и двете в чисто черно.
Когато Найри се приближи до кабината на Ранзъм, Елена видя, че кожата ѝ е светлокафява, чертите ѝ са толкова необичайни, че е трудно да се определи етническата ѝ принадлежност – но очите ѝ бяха тези, които откраднаха шоуто. Огромни, тъмни като шоколад и преливащи от тревога.
Тя дори не видя Елена, която стоеше встрани от вратата, толкова беше съсредоточена върху своя мъж.
– Ранзъм! – Махайки косата на Ранзъм от лицето му, където той седеше на леглото, тя провери раните му с деликатни, нежни докосвания. – Бейби, толкова си наранен.
За изненада на Елена твърдият като нокти Ранзъм не се отърси от ръцете на любимата си, а се наведе към докосването. За пръв път в живота си Елена го виждаше да позволява на някого да се грижи за него – и това я накара да прояви дълбоко любопитство към жената, която беше завладяла сърцето му. Това любопитство обаче щеше да почака до друг ден. Като се придържаше към сенките, тя се измъкна, докато те бяха вглъбени един в друг.
Когато скочи от хеликоптера на мократа зелена трева пред къщата, беше вече доста след полунощ.
– Тази нощ ще нощуваш ли тук? – попита тя Венъм.
Той поклати глава и дръпна вратата пред лицето ѝ.
– Е – промълви тя – лека нощ и на теб. – Влетяла с криле като на изтощено ангелско дете, тя отиде право в ръцете на архангела, който я чакаше. Тези ръце я обгърнаха, докато той се премести на няколко градуса, за да я предпази от вятъра, предизвикан от издигащата се машина.
Вдъхвайки дъждовния му аромат в дробовете си, тя си пое дъх, после повтори действието, докато не усети как нещо в нея въздъхва и сваля оръжията.
– Как мина нощта, Архангеле? Моята беше интересна.
„Носиш следи по кожата си, Елена.“ – Това беше искане за обяснение.
Когато се бяха срещнали за пръв път, тя вероятно щеше да се изхитри на това. Сега… беше приятно да се прибере вкъщи при някой, който си е направил труда да забележи, че се е наранила малко по време на работа.
– Ще ти кажа, ако ме нахраниш и ми позволиш да използвам тази твоя разкошна баня. – Банята, в която за първи път се докоснаха един до друг в една гладна страст, която все още караше дъха ѝ да спира всеки път, когато си помислеше за нея.
– Ела.
Почувствала, че в тази заповед има сексуален привкус, тя вкара ръката си в неговата, докато той я дърпаше навътре в къщата и към тяхната стая. Тогава тя видя кръвта по ризата му.
– Хей! – Тя спря. Или се опита да го направи.
Когато той продължи да върви, тя реши да го заведе в спалнята.
Веднага щом вратата се затвори, тя се откъсна и сложи ръце на хълбоците си, раните по дланите ѝ вече не бяха сурови, макар че не изглеждаха красиви.
– Съблечи си ризата.
Повдигна вежда, издърпа ризата през горната част на главата си, а прорезите за крилата се плъзнаха по славата на крилата му с мек шумолящ звук. Секунда по-късно той захвърли ризата настрани, а изражението му беше мрачно по начин, който я накара да иска да го бутне на леглото и да го язди, докато мозъците и на двамата не се разбъркат. Борейки се с изкушението, тя заобиколи гърба му.
– Ранен си!
По кожата му се появиха три огромни рани.
Примигвайки, тя погледна по-отблизо и усети как устата ѝ се отваря.
– Заздравяват пред очите ми. – Което означаваше, че или нараняването е скорошно, или преди това пораженията са били по-тежки. Тя погледна ризата му, измери кръвта, реши, че нараняването е било по-лошо.
– Аз съм архангел, Елена. Това е само драскотина. – Обърна се и притисна тялото ѝ към своето. – Свали горнището си.
Изведнъж ѝ стана трудно да мисли, но тя си пое дъх, намери воля.
– Как се нарани толкова тежко?
Поставяйки ръка на рамото на черното ѝ горнище с дълги ръкави, той я хвана… и разкъса. Секунда по-късно горнището ѝ беше на парчета около нея, гърдите ѝ бяха голи за погледа му, тъй като сутиенът беше вграден. Коремът, напрегнат от нужда, гърдите, които се издигаха и спускаха в неравномерен ритъм, облизаха устни.
– Чувстваш ли се по-добре?
Отговорът му беше да потопи глава, да я наведе над ръката си и да засмуче в устата си едно стегнато малко зърно.
Потръпвайки, тя вкопчи ръце в косата му и се дръпна. Той използва зъбите си върху нея. Тя изсъска и си пое дъх.
– Рафаел. – Това трябваше да бъде увещание, но се превърна в стон, когато той покри другата ѝ гърда с ръка, стискайки и галейки я с увереност, която превърна коленете ѝ в масло.
Тогава тя…:
– По дяволите с това – и изви тялото си към ненаситния глад на устата му. Не се изненада ни най-малко, когато той премести ръката си върху гърдите ѝ надолу към предната част на дънките ѝ. … и ги разкъса. Следваха бикините ѝ. Секунда по-късно тя бе хвърлена върху огромното море – леглото, крилете ѝ се разпериха върху хладната мекота на завивката, докато Рафаел я хвана за краката в коленете и я избута нагоре и навън, оголвайки я пред себе си.
Когато вдигна поглед, очите ѝ се срещнаха с изгарящо синьо. Тогава крилата му започнаха да светят. Тя не го беше видяла да се отървава от панталоните си и извика, когато ерекцията му започна да разделя най-нежната ѝ плът.
– Рафаел.
Целувка, която изискваше, тялото му, цялото в златисти мускули и топлина над нейното.
– По-бързо – нареди тя и когато той продължи да се впива в нея бавно и дълбоко, тя обви краката си около него, използвайки собствената си сила, за да го повали на леглото.
– Елена! – Той се улови, преди да я смаже, дори когато тя изкрещя от шока на усещането, когато пенисът му се заби докрай.
За миг и двамата лежаха неподвижни, свързани един с друг с интимност, каквато Елена не беше изпитвала преди него.
„Нараних ли те?“
„Никога.“ – Прокара ръцете си по кожата на гърба му, като не пропусна да потърка кокалчетата си по чувствителната долна част на крилата му, и каза:
– Целуни ме, Архангеле. – В същия миг тя стисна мускулите си около стоманената част от него, която се беше загнездила толкова дълбоко в нея.
Увивайки ръка в косата ѝ, той пое устата ѝ, докато премести другата си ръка, за да притисне бедрото ѝ. Първият удар накара тялото ѝ да се извие, а в устата му се изля писък. Вторият я накара да се свие конвулсивно около него, докато удоволствието я разбиваше на хиляди преливащи се парчета.
Назад към част 17 Напред към част 19
