„Ако само можех отново да бъда невидима“
ГЛАВА 43
ТАЛУЛА
През целия уикенд никой не се обади. Можеш да знаеш, че нямаш приятели. Но това никога не е по-очевидно, отколкото когато се случи нещо лошо. Няма кой да ти се обади. Няма кой да се отбие при теб, за да те провери. Няма кой да ти повярва.
Вече знаех, че съм без приятели. Трябваше да свикна с това. Но през последните няколко седмици не се чувствах самотна. Имах Неш. Той беше моят приятел. Той ме караше да се чувствам част от нещо. Сякаш се вписвах. Сякаш този свят се интересуваше дали съм жива или мъртва. Сякаш и аз бях важна.
Това беше мимолетно. Отмина твърде скоро. За милионен път си пожелах да не знам какво е усещането. Любов, приятелство, приемане. Преди бях безпомощна. Тогава беше по-лесно. Книгите ми бяха достатъчни.
Неш беше променил всичко за мен. Трябваше да се науча отново да се справям сама. Всеки ден в училище, без никой да ми говори. Те щяха да шепнат и да посочват отново. Нямаше значение какъв размер съм била. Това, че бях слаба, не ме спасяваше от това да бъда изхвърлена. Когато бях ходила цяло лято и използвах стремежа си към отмъщение, за да продължа, искрено вярвах, че това, че съм слаба, ще реши всичките ми проблеми. Колко глупаво беше това?
Тогава не се вписвах, а и сега не се вписвам. И никога нямаше да се впиша. Иска ми се дори да не бях опитвала. Ако бях останала с наднормено тегло, господин Дейс никога нямаше да ме забележи. Той никога нямаше да ме целуне. Училището нямаше да ме мрази.
Седейки в колата си, наблюдавах как другите започнаха да пристигат в училището. Всички бяха развълнувани, че са тук. Имаха групи. Приятели, които ги чакат. И всички те щяха да ме видят и да ме обвинят. Аз щях да бъда отхвърлената. Представях си, че това е по-лошо от това да си невидим. Ако само можех отново да бъда невидима.
Зачаках. Наблюдавах. И си говорех на себе си, но това не беше от полза. През целия уикенд не бях чула нищо за това какво ще направи г-н Дейс. Дали щеше да отрече и да заведе дело в съда, за да изчисти името си, което според мен беше възможно. Знаех обаче, че той няма да е тук. Майка ми се беше погрижила да не се сблъсквам отново с него в училище.
Почти се бях обърнала и се бях върнала в къщата, за да я помоля да ми позволи да се обучавам вкъщи. Но знаех, че тя ще ми позволи. Щеше да иска да ме защити. Нямаше да ме накара да се изправя пред това. Трябваше да се изправя срещу него. Трябваше да се изправя срещу себе си. Ако не се върнех, всички щяха да си помислят, че съм виновна. Че съм била доброволен участник.
Излизайки от колата, усетих как ръцете ми треперят. Стиснах ги здраво отстрани. Нямаше да бъда толкова слаба. Можех да го направя. Не бях направила нищо лошо.
Изправих раменете си. Взех раницата си и я сложих на рамото си, след което се отправих към вратите. Не установих визуален контакт с онези, които все още се задържаха навън. Продължих да вървя. Държах главата си високо. Нямаше от какво да се срамувам.
Те ме гледаха. Усещах ги. Сякаш времето беше спряло и всички бяха насочили вниманието си към мен. Лицето ми се разгорещи. Сърцето ми се разтуптя. Продължих да се движа напред. Те не можеха да ме наранят.
– КУРВА! – Изкрещя някой. Бях се подготвила за това. Беше толкова далеч от истината, че беше почти смешно. Почти.
Не се обърнах, за да видя кое момиче е сметнало, че е приемливо да крещи „курва“ на някого. Не ми пукаше. Продължих да си напомням, че знам истината. Това беше единственото, което имаше значение. Знаех.
Отворих вратата и влязох вътре с едно дръпване. Още хора. Повече очи. Още разговори, които спираха, когато ме забелязваха. Аз не спрях. Продължих да се движа.
– Никой не те иска тук, курво – каза един, докато минавах покрай него.
– Върви си вкъщи, курво – извика друг.
– Лъжкиня! – Извика някой друг.
Направих единственото нещо, което можех. Игнорирах всичко това.
Докато едно непознато момче, което трябваше да е по-младо от мен, не застана на пътя ми и не се усмихна.
– Ще те чукам на бюрото, ако искаш? Или просто си падаш по по-възрастни мъже?
Около него избухна смях.
Тръгнах да го заобиколя, а той се премести, за да ме блокира отново. Този път се вгледах в него.
– Махай се от пътя ми – казах твърдо.
– Ооо, не бъди такава, бейби. Просто искам да опитам какво накара треньора Д да си свали панталоните в класната стая.
Трябваше да очаквам това. Слуховете да прераснат в нелепи лъжи. Тръгнах да се движа около него отново. За пореден път той се увери, че не мога да го направя.
– Не искаш да я заразиш с венерически болести – обади се женски глас. Бях чувала този глас и преди, но не погледнах да видя кой е той.
Момчето се усмихна.
– Не ми се струва толкова лесна. Мисля, че го дава само на по-възрастните мъже.
– Стига толкова, тъпако – каза гневно Неш и този път обърнах глава, за да го видя как си проправя път през тълпата към мен.
Поведението на човека се промени.
– Съжалявам, човече. Просто се забавлявах с уличницата на училището.
Неш беше в лицето му. Той го избута силно назад със здравата си ръка.
– Начукай си го – нареди той.
Момчето преглътна тежко и адамовата му ябълка се раздвижи, след което се обърна и забърза по коридора. Неш се огледа.
– Господи, вървете напред. Живейте си живота – изкрещя той.
Хората започнаха да се отдалечават. Беше като магия. Всички се обърнаха и отново започнаха да говорят. Аз вече не бях развлечението. И всичко това благодарение на Неш. Той ми се беше притекъл на помощ. Той се грижеше.
– Благодаря ти – казах аз, шокирана, че от всички хора именно Неш се е застъпил за мен. Той не ме погледна веднага. Гърбът му все още беше обърнат към мен. Раменете му бяха напрегнати. Когато най-накрая се раздвижи, сърцето ми подскочи. Той щеше да говори с мен.
Очите му бяха лишени от емоции. Не се усмихваше и не изглеждаше загрижен. Нищо. Не ми даде много време да разбера какво означава това.
– Това не означава нищо. Недей да четеш в него. Аз съм приятен човек. Не допускам тормоз, когато го видя. Това е всичко, което е било.
Думите му все още се задържаха, смазвайки душата и надеждите ми, докато си тръгваше. Не го гледах как си отива. Отне ми цялото внимание, за да не се разпадна. За миг се бях отпуснала. И толкова лесно бях съкрушена за пореден път. Когато успях да преместя единия си крак пред другия, се отправих към шкафчето си.
Нямаше да го направя отново. Нямаше да си позволя да повярвам в любовта. Или дори в нещо толкова просто като приятел. Тези неща не бяха мои.
Да взема нещата, които ми трябват, от шкафчето си беше безсмислено. Не ми се налагаше да мисля, за да го направя. Имах нужда от разсейване. Нещо, което да облекчи думите на Неш, които звучаха отново и отново в главата ми.
– Курва – изсъска Пам, докато се приближаваше до шкафчето ми. – Видях те. Ти си курва. Заслужаваш всичко това.
Тя не се задържа, за да продължи. Беше казала каквото трябваше, затова побърза да си тръгне. Пам беше зла, но все пак имаше приятели. Хора, с които можеше да говори. Никога не е била сама. Никога не е била отхвърлена. Не знаех защо и харесваше да ме вижда самотна и мразена. Нищо не и бях направил. Не бях направил нищо на никого. Допреди няколко седмици повечето от тях не знаеха, че съществувам. И все пак цял живот бяхме ходили заедно на училище.
Не разбирах подобна жестокост. Никога не съм го пожелавала на никого. Дори на Пам.
Назад към част 44 Напред към част 46