Глава 25
Светлините на навигационния мостик заслепяваха контейнерите, подредени на палубата на три височини. Членовете на екипажа се роеха между тях като мравки, чийто хълм е бил ритнат от садистичен петгодишен младеж, който щеше да се превърне в разгневени пчели убийци в момента, в който ни забележеше.
Тези аналогии с насекоми не помагаха на разклатения ми фокус.
Примъкнах се под стоманения люк и го спуснах обратно надолу, заглушавайки виковете на екипажа. Грохотът на корабния двигател се конкурираше с ехото от рева на морската вода, която изпълваше товарния отсек, от който бяхме избягали.
Спуснах се по стълбата и се присъединих към Лиена, като и двамата все още дишахме тежко от стремглавото ни изкачване дотук. За няколкото минути, които ни бяха нужни, за да стигнем до палубата, подът беше придобил ясен наклон.
Не бях сигурен дали корабът наистина ще потъне, но не исках да оставам и да разбера.
– Телефонът ми се намокри. – Лиена почука спешно по черния екран на устройството. – Не мога да се обадя на Вера да ни вземе.
– Вероятно не е отишла далеч. – Подскачах на петите на краката си, за да отблъсна силните тръпки, които разтърсваха тялото ми, и да поддържам адреналина си. – Ако се качим на палубата, можем да се опитаме да ѝ подадем сигнал. Просто трябва да не умрем, докато сме там. Имаш ли някаква магия, която да помогне за това?
Претърсвайки чантата си, тя извади три зашеметяващи топчета, две задържащи заклинания, които разпознах от полевия си тест, и черен пистолет от кобура на колана си.
– Това е всичко? Повече няма да има суперзаклинания за задържане?
– Не, а кубът ми се презарежда. Но можеш да ни направиш невидими, нали?
– Не за дълго. – Комбинацията от отрова от кориандър/травма на главата не ми вършеше никаква работа, а нещото, преметнато през рамо, не представляваше кой знае какво оръжие. Махнах рязко към косата ѝ.
– Ами всичко това?
– Това? – Тя дръпна един от нанизите сребърни мъниста в опашката си, като всяка от тях имаше видими руни. – Нищо от това не работи! Всички те са неуспешни прототипи. Защо иначе щях да ги нося като бижута?
– И какво, просто носиш неуспехите си навсякъде? Защо?
Намръщена, тя запрати пистолета към мен.
– Насочи се към десния борд и ще се опитаме да открием Вера.
– Води ме.
Тя се изкачи по късата стълба и бутна люка, за да го отвори широко. Последвах я и се изстреляхме на палубата. Ръкохватката на пистолета беше позната на ръцете ми – беше същият модел пейнтбол пистолет, с който бях тренирал.
Лиена се стрелна наляво в пролуката между контейнерите. Последвах я, а равновесието ми се оплакваше от странния наклон на палубата.
– Трюмни помпи!
Дрезгавият писък предшестваше пушещата с верига баба, която за последен път бях видял на мостика. Тя профуча покрай пролуката между контейнерите, а двама мъже я следваха по петите.
– Трюмните помпи в трюм две не работят! – Изръмжа тя. – Къде е Ортега?
Те не погледнаха в нашата посока и щом се изгубиха от поглед, Лиена отново се втурна напред.
Пробихме се между още два стека, насочвайки се към парапета. Разбойниците бяха много по-съсредоточени върху кораба си, отколкото да следят за нарушители, и аз започнах да си мисля, че може би ще успеем да се измъкнем живи от тази обречена лодка.
Излязохме от сенчестата пролука – и едва не се сблъскахме с един висок, едър червен румец на нашата възраст.
– Хей! – Изкрещя той.
Замахнах с пистолета си за отвара нагоре.
– Какво трябва да правим? – Промълви той, а в очите му блестеше паника. – Напускаме ли кораба?
– Ех. – Затъкнах пистолета зад гърба си. – Да, човече. Върви към спасителните лодки.
– Точно така. Да, спасителни лодки. – Облекчен, че е получил ясни инструкции, той побърза да се отдалечи – после спря. Погледна към нас и се намръщи. – Кои сте вие?
По дяволите.
Лиена беше по-бърза от мен, замахвайки към него с оглушително топче – което прелетя над дясното му рамо.
Наистина трябваше да поработим върху мерника ѝ.
– Нарушители! – Изръмжа той и измъкна два дълги ножа изпод палтото си. – Агенти на МагиПол! Тук…
Изстрелях пистолета си и над лицето му избухна струя жълта отвара. Той се свлече на земята, но голямата му уста вече беше привлякла вниманието на дузина членове на екипажа. Те се заизкачваха към нас от лявата страна на кораба, точно като моите глупави въображаеми мравки – с изключение на това, че тези убийствени гадни гибони приличаха повече на онези стършели убийци, за които само бях чувал.
Като изкрещя заклинание, Лиена хвърли един от двата си артефакта за заклинания в настъпващата орда, след което се скри зад един контейнер.
Вдясно. Битка на живот и смърт. Съсредоточи се, глупако.
Изстрелях няколко сънотворни към тях, после се скрих зад контейнера, успореден на този на Лиена, докато някакъв телекинетичен задник хвърли малка бойна брадва към главата ми. Надникнах зад ъгъла на контейнера и изпразних пълнителя си. Мъжете се сриваха с всеки изстрел. Лиена хвърли остатъка от артефактите си към тях, докато се оттегляше към парапета зад нас.
Пистолетът ми избухна безполезно, пълнителят беше празен и аз го захвърлих, докато се готвех да се изкривя, надявайки се, че имам достатъчно енергия за халюци-бомба. Но преди останалите трима мошеници да успеят да атакуват отново, през кораба премина метален стон. Някъде откъм левия борд реверберационен взрив разтърси корпуса и целият кораб се разтресе. И без това неудобният наклон на палубата се увеличи с няколко градуса.
Членовете на екипажа хвърлиха разтревожени погледи един към друг, след което се обърнаха с опашка и се запътиха към мостика.
Лиена и аз трябваше да се махнем от този индустриален „Титаник“, преди да сме се озовали в ситуацията на Джак/Роуз.
Хванал се за перилата, погледнах към развълнуваната вода, търсейки силуета на лодката на Вера на фона на отражението на светлините на товарния кораб. Обувките ми искаха да се плъзнат по хлъзгавата палуба и не можех да се преструвам, че списъкът на левия борд на кораба не се увеличава с постоянна и изключително тревожна скорост.
До мен Лиена се държеше за парапета, като и тя сканираше тъмния океан, който ни заобикаляше.
– Не виждам Вера! Трябва да сигнализираме…
Всички косъмчета по тялото ми настръхнаха и ми отне твърде много секунди, за да осъзная защо въздухът изведнъж се почувства така, сякаш идваше най-големият статичен удар на света.
Светкавицата избухна по парапета, срещна ръцете ми и всеки мускул в тялото ми се сви и ме прати назад. Ударих се в палубата и се плъзнах няколко метра надолу по наклонената повърхност.
Към нас крачеше пълнежът на гореспоменатия сандвич с говна – козелатият електромагьосник, който беше протегнал двете си ръце от двете си страни. Бели въжета от електричество изскачаха от всяка близка повърхност на кораба, снабдена с електричество – светлини, кабели, антени – и се вливаха в дланите му.
Той изсмукваше енергия от кораба, за да натрупа вътрешния си заряд.
Със силен трясък двигателите на кораба угаснаха. Вечно присъстващите вибрации затихнаха, а ярките светлини на мостика угаснаха, оставяйки само червени аварийни лампи, които осветяваха палубата в мрачно пурпурно сияние. Миг по-късно алармата, подобна на бъкел, засвири предупредително и далечен глас извика:
– Напуснете кораба!
Енергията, която се вливаше в мага, престана да действа, но той продължи да се приближава.
Лиена се изправи на крака, с гръб към парапета, а аз се заизкачвах до нея, подготвяйки се за продължението на битката ни в гаража – „Маниакален маг 2: Електрическо бугало“.
Време беше да разбера колко добре мога да се справя с изкривяването в сегашното си състояние.
Сякаш предусещайки следващия ми ход, електромагьосникът сграбчи инфернуса, който висеше на врата му.
Най-накрая беше захвърлил слънчевите си очила и втренчените му очи се свиха в концентрация. Алармата продължаваше да свири на всеки десет секунди. Той спря да се приближава, след което изръмжа:
– „Деймън, хейсихаз“.
Разпознах това заклинание. Лерой го беше използвал, за да извика един демон в инфернус.
– Какво правиш, Електро? – Извиках. – Опитваш се да призовеш грозния си домашен любимец? – Той се изсмя на подигравката ми, а от оголените му зъби изхвръкнаха искри. – Да, съжалявам за това – казах с фалшиво разкаяние. – Малко го развалих.
Заплашителна усмивка се закачи в ъгълчетата на устата на електромагьосника.
– Не ми е нужен демон, за да убия и двама ви.
– Добре знам това – казах аз, като вдигнах ръцете си без заплаха. – Но също така имам подозрението, че не си ме влачил чак дотук с все още туптящо сърце само за да получиш забавено удовлетворение. Искаш размяна. Животът ми срещу инфернусите на Роко.
Обърнах се към Лиена.
– Ти имаш инфернусите, нали, партньорке? В чантата си?
Очите ѝ се присвиха, но аз ѝ кимнах уверено и ръката ѝ бавно посегна към чантата.
Когато я извади обратно, от юмрука ѝ висяха четиринайсет психеделични инфернуса.
Погледът се фиксира върху висулките и магът пристъпи напред.
Лиена преметна ръка през ръба на парапета, провесвайки демоничния блясък над водата.
– Убий ме и никога няма да ги получиш.
Вниманието му отново се насочи към нея и от ръцете му изскочиха бели искри.
Този пич беше толкова развълнуван, че наполовина очаквах да му поникне цяла втора глава с побелели руси коси и да ни направи супер сайян.
Нямаше начин да не го сърби всяка възможност да сготви Лиена отвътре.Точно над главата ѝ светкавица привлече вниманието ми. На стотина метра от нея, върху черната вода, бледа светлина отново проблесна, осветявайки за кратко силуета на малка рибарска лодка. Вера.
Слава на Аквамен. Помощта беше на път – но ние бяхме попаднали в слаба патова ситуация с нашия волтаичен враг. Нямахме къде да отидем и нямахме оръжия, а той не можеше да нападне Лиена или мен, без да целуне за сбогом сладките си, споделени инфернуси.Трябваше само да го забавя, докато Вера не се приближи достатъчно, за да можем да се измъкнем.
– Сигурна съм, че си наясно с това, Ортега – това е името ти, нали? Ортега?
Очите му се стрелнаха към мен при споменаването на името му. Щях да приема това като „да“.
– Сигурен съм, че сте наясно с цялата тази история с преобръщането на кораба, която се случва тук. Между другото, благодаря ти, че заглуши двигателите. Сигурен съм, че това помогна на ситуацията. Както и да е. – Махнах с ръка към палубата, която сега беше лишена от роящи се моряци. – Като се има предвид, че вашият екипаж вече се е оттеглил и никой от нас не се казва Моли Браун, това противопоставяне не може да продължи вечно.
Погледнах към водата, наблюдавайки как рибарската лодка се приближава към нас. Давай, Вера, натискай педала на газта. Или кормилото към локвата, или какъвто беше морският еквивалент.
Лиена и Ортега се стрелнаха с мълчаливи смъртоносни погледи един към друг, като последният сякаш бе изпаднал в екзистенциален въпрос: „да убия момичето“ или „да спася плячката“.
– От това, което видях – казах аз, преди той да успее да се реши на първото – тези инфернуси не са единствената ви точка на интерес. Не знам какво е направила Лиена, за да попадне в списъка ви с убити, но ако съдя по колата бомба и онзи каскадьор с камиона за храна…
– Око за око – прекъсна ме Ортега, а от върховете на пръстите му бликна електричество. – Или по-скоро дъщеря за дъщеря.
Лиена се напрегна видимо. О, татко Шен, какво си направил? От ръцете на електромагьосника заваляха искри, които се пръскаха и умираха върху палубата, която се беше наклонила значително повече от преди – като че ли достатъчно, че трябваше да разширя стойката си, за да запазя равновесие.
Достатъчно, за да може купчините контейнери да се опитат да имитират най-страшната наклонена кула в Пиза, която някога съм виждал, държани заедно само от здравите Х-образни ремъци, закрепени за предните им части.
Без да обръща внимание на състоянието на кораба, Ортега прониза Лиена с поглед, изпълнен с омраза.
– Шен уби малкото ми момиче.
– Лъжеш – отвърна тя. – Баща ми не би…
– Той я уби! – Ортега изръмжа. – Така че ще го накарам да страда по същия начин, по който аз страдах през последните тринадесет години.
Ръката на Лиена, която държеше фалшивите инфернуси, се разтрепери, което ме накара да работя по-усилено, за да запазя правдоподобността на деформацията. В съзнанието ми се прокрадна онази позната мъглявина на психическото изтощение и хвърлих поглед към тъмната вода.
– Убийството на Лиена няма да поправи нищо, Ортега – казах аз. – Това няма да върне дъщеря ти и със сигурност няма да ти донесе тези инфернуси.
Той ме игнорира, вперил поглед в Лиена с безсмислената интензивност на тринайсетгодишна обида.
– Но ти знаеш това – промълвих аз. – А на теб не ти пука. – Целият кораб се изтърколи, като повали и тримата на колене. Улових се и се изтласках обратно, но беше твърде късно. Ортега вече ръмжеше, а лицето му беше изкривено от небивала ярост, докато се взираше в Лиена. В празния ѝ юмрук. Бях изгубил деформацията на фалшивите инфернуси.
– Какъвто бащата – изръмжа Ортега и се изправи на крака – такава и дъщерята. – Той протегна ръка и усукана мълния, дебела като питон, се стрелна право към нас.
Назад към част 25 Напред към част 27
