Глава 18
Неговата съпруга, помисли си Рафаел, докато Елена лежеше трепереща под него, неговата половинка. Отново, ловец. Стиснал зъби срещу желанието да се напъха, той потърка члена си в нея и имаше удоволствието да чуе как тя издиша.
Но тя не се предаде. Очите ѝ се замъглиха, тя целуна челюстта му, шията му, преди да се притисне към гърдите му.
– Мой ред.
Той я остави да смени позициите им, така че да легне по гръб, а крилата му да покрият леглото от двете му страни. С длани, притиснати към гърдите му, тя се издигна върху него – видение на гърди, зачервени с цвят на копринена роза от страстта; бледа, светла като зима коса, разрошена от играта на ръцете му; крила в зашеметяваща полунощ, извиващи се над раменете ѝ; и елегантно мускулести бедра. Останалата част от краката ѝ оставаше покрита – той не искаше да чака достатъчно дълго, за да свали остатъците от дънките ѝ. Що се отнася до стъпалата ѝ…
Ботуши. Тя все още носеше ботушите си.
Консорта му, помисли си той отново. Великолепна и дива, и негова.
Когато тя се наведе да го целуне, а актът беше пищно интимен в клетката, създадена от коприненото падане на косата ѝ, той се предаде, позволи ѝ да го вземе. Тялото ѝ се движеше в ритмичен контрапункт с дразнещите удари на езика ѝ и той знаеше, че ловеца му е на път да го тласне отвъд ръба.
„Не без теб.“
Опита нещо, което никога досега не беше опитвал в любовната им игра, и свали щитовете си. Тя беше млада безсмъртна, не знаеше правилата, не знаеше как да поддържа собствените си щитове в такъв момент. Никога не я е насилвал – това беше интимност, която трябва да се даде, а не да се отнеме. Но той позволи на съзнанието ѝ да се разпростре, да нахлуе в неговото.
Тялото ѝ се разтресе над него, красивите ѝ очи се превърнаха в сребристо, измито от удоволствие, когато извика и го стисна с влажната си същност. Това беше всичко, което му беше необходимо. Той падна, като вдигна щитовете си, само защото ударът на толкова много усещания можеше да я нарани – а дори в тази крайност на страстта той не искаше да я нарани, този ловец със смъртно сърце, който държеше неговото в ръцете си.
Елена не каза нито дума, когато Рафаел я вдигна в тези мощни ръце – след като бе събула ботушите и чорапите си, остатъка от дънките си – и я преведе през банята, а водата бе нагласена на разтапяща костите температура. Потъна в нея с въздишка, усети как дупето ѝ се допира до един от малките первази и реши, че това е достатъчно, и отпусна глава назад, като беше сигурна, че очите ѝ все още са завъртени в главата ѝ.
Водата се разля по кожата ѝ, архангелът ѝ влезе заедно с нея.
Изкушението се надигна и тя отвори очи, прокара поглед по мускулите на краката му, по релефа на корема му. Това беше много лично удоволствие, на което тя възнамеряваше да се отдава колкото се може по-често.
– Как е гърбът ти?
– Оздравял е. – Той потъна във водата, като се подпря с ръце на ръба на ваната. – Грешна преценка от моя страна – прелетях твърде близо до стоманените греди на строящ се обект.
Принуждавайки тялото си да се движи, тя се понесе към него, за да седне до него, като постави главата си на едно от раменете му, а дланта си върху сърцето му. Това беше позиция, която никога не би заела с друг мъж – но Рафаел, въпреки разочарованието, което ѝ причиняваше с постоянните телохранители, разбираше коя е тя, разбираше, че малката капитулация не е равна на по-голяма.
– Ти не правиш такива грешки в изчисленията.
Той сви ръка около нея, а пръстите му рисуваха лениви шарки по кожата ѝ.
– Имаше буря, която ни връхлетя може би час след земетресението, разтърсило част от Бостън. Успях да компенсирам тласъка на вятъра, но не достатъчно бързо.
Това имаше повече смисъл.
– Това земетресение беше наистина странно, Рафаел. Беше толкова локално. – Протегна ръка нагоре и прокара пръсти по дъгата на крилото му с деликатна прецизност.
„Елена.“
Усмихвайки се на предупреждението, тя наклони глава и прокара устни по челюстта му.
– Земетресението?
Безкрайното синьо на най-дълбоката част на океана задържа погледа ѝ, преди да наведе глава и да целуне линията на гърлото му. Пръстите му се вкопчиха в косата ѝ, но голямото, мощно тяло остана отпуснато – архангел, който си почива в ръцете на своята съпруга.
– Казваш, че вампирите са били привлечени от същия район? – Гръдният му кош се издигаше и спускаше в лек ритъм под докосването ѝ, а сърцето му биеше силно и сигурно.
– Да – каза тя, като използва зъбите си върху сухожилията, които току-що беше целунала. – Дори този, когото намерихме по-късно, изглежда се беше насочил в тази посока. – Само за да бъде победен от жаждата за кръв, която не позволяваше друга мисъл. – Но въпросът е, че фокусът на земетресението изглежда беше хеликоптерът.
„Не хеликоптерът, а ти.“
Тя направи физиономия.
– Опитвах се да избегна това заключение.
Дръпване от ръката, свита в косата ѝ, главата ѝ се отметна назад – но този път нямаше целувка.
– Лицето ти е сериозно посинено. – Вдигна свободната си ръка, хвана брадичката ѝ и наклони лицето ѝ настрани, за да може да оцени щетите. – Загубила си повече от горния слой на кожата.
Елена не протестира. В края на краищата тя му беше наредила да се съблече, за да може да разгледа нараняванията му.
– Не се чувствам толкова зле. – Всъщност тя имаше чувството, че кожата вече започва да се възстановява – много по-бързо, отколкото при човек.
Удар в сърцето, това напомняне, това знание, че вече не е смъртна.
– Ще са необходими поне два дни, за да заздравее сама – каза той, като отпусна брадичката ѝ. – Има синини и по ребрата и бедрата ти.
– Кога имаше време да забележиш? – Издигайки се, за да го обгърне, тя обгърна с ръце шията му и заби целувка в пулса му, чувствайки се привързана по начин, който никога не ѝ беше достатъчно удобен, за да изрази с някой друг. – Струваше ми се, че се интересуваш много повече от други части на анатомията ми.
Силни, влажни ръце на кръста ѝ.
– Колко те боли? – Чувствени устни, очи, пълни с тъмно мъжко обещание, но изражението му даваше да се разбере, че няма да правят нищо интересно, докато тя не си признае.
Издишвайки дъх, тя посочи едно ребро.
– Това ме боли, но не толкова, че да ме притеснява, докато се занимавахме с гимнастика в спалнята. – Почти болезнената жажда да докосва, да взема и да бъде вземана беше заличила всяко друго усещане, всяка друга нужда. – Лявото ми крило е нежно – може да съм разтегнала нещо. – Тя вдигна дланите си. – Порезните рани изглежда заздравяват.
Рафаел вдигна ръка, а синият огън облиза дланта му. Стомахът ѝ се стегна при напомнянето за огромната сила, която носеше в себе си. Но този пламък не беше нищо, което би могло да навреди. Когато постави ръката си върху ребрата ѝ, тя усети само топлина, толкова дълбока, че проникна в самите ѝ кости.
– О! – Тихият вик се изтръгна от устните ѝ, когато усещането се разпространи в изблик на електрическа топлина, стрелкайки се към местата, където я болеше най-много – но намек за него пулсираше във всяка вена и артерия… и в него имаше шепот на секс, който нямаше нищо общо с лечението. – Архангеле, ако караш всички да се чувстват така, когато лекуваш – каза тя с хриплив тон – ще имам проблем с това.
Устните му не се изкривиха и все пак в гласа му имаше греховно забавление, което се появи в съзнанието ѝ.
„Това е специална смес, Елена. За теб.“
Последния път, когато ѝ беше казал това, той я беше покрил с ангелски прах. Еротичен, екзотичен и създаден да целува всеки сантиметър от кожата ѝ с блестяща възбуда.
– Добре – отвърна тя и се наведе напред, за да захапе долната му устна. – Тогава можеш да лекуваш другите.
„Оценявам разрешението.“
Устните ѝ се надигнаха при тържественото изявление, съчетано с порочната чувственост, която съзря в погледа му. Този поглед… беше все още нов. Рафаел не позволяваше често на младия ангел, който някога беше – безразсъден, див и самоуверен – да изплува на повърхността. Но когато го правеше…
– Свърши ли? – Промърмори тя срещу устата му.
Отговорът му беше да плъзне ръце към бедрата ѝ и да я издърпа напред, върху стоманения глад на тялото му.
– Ела, ловецо – каза той, като използва зъбите си върху чувствителната извивка, където шията ѝ преминаваше в рамото – вземи ме.
И тя го направи.
На следващата сутрин Елена влезе в трапезарията и откри, че тя е подредена с вкусни ястия, от които можеше да избира. Взе два кроасана и голяма чаша черно кафе, излезе на свежия въздух, следвайки инстинктите си, докато не откри Рафаел, застанал на самия ръб на скалата, която се спускаше в Хъдсън.
– Ето – каза тя, като му подаде един кроасан. – Яж или чувствата на Монтгомъри ще бъдат наранени.
Той пое предложението, но не го поднесе към устните си.
– Погледни водата, Елена. Какво виждаш?
Поглеждайки надолу към реката, която по един или друг начин е била част от живота ѝ, откакто се е родила, тя видя разбутана тиня, мрачни вълни.
– Тя е в лошо настроение днес.
– Да. – Той открадна кафето ѝ, отпи глътка. – Изглежда, че водата е в лошо настроение по целия свят. Току-що по източното крайбрежие на Африка се разрази огромно цунами, без видима връзка със земетресението.
Открадвайки кафето си обратно, тя захапа кроасана си, наслади се на маслената текстура, преди да преглътне.
– Има ли вече някакви сигурни сведения за това къде може да спи?
– Не. Но Леуан може да има нещо – ще видим. – Довършвайки кроасана, който му беше дала, той взе кафето. – Днес отново ще посетиш баща си.
Храната, която беше яла, се свиваше в стомаха ѝ.
– Не, не него. Посещавам сестра си, Ева. Тя има нужда от мен. – Тя нямаше да позволи на Джефри да се отнася с Евелин така, както се бе отнасял с Елена – като с нещо грозно, нещо безполезно. – Все още не мога да повярвам, че ме е лъгал толкова дълго за ловната кръвна линия. – Това беше лъжа на бездействието, но това не я правеше по-малко ужасна.
– Баща ти никога не е бил човек, който цени честността. – Режещо изобличение, преди да се обърне към нея. – След пет дни присъствието ти е необходимо тук. Кажи на гилдията, че няма да можеш да отидеш.
Гръбнакът ѝ се скова от това, което несъмнено беше заповед, и тя грабна кафето си от него, без да се забавлява, когато установи, че всичко е изчезнало.
– Ще науча ли причината за кралската призовка?
Повдигна вежда, а нощната черна коса на архангела ѝ се отметна от лицето му от вятъра, идващ от развълнуваните води на Хъдсън.
– Колибри поиска да се срещне с моята съпруга.
Цялата ѝ свенливост изчезна под вълната на почти болезнена емоция. След Пекин, когато беше принудена да си почива, за да може тялото ѝ да се възстанови, тя често се свиваше в креслото в кабинета на Рафаел в Убежището. Но вместо да чете учебниците по история, които Джесами ѝ беше възложила, тя се беше впуснала в разговори за толкова много неща.
Някъде през този период той ѝ беше разказал части от това, което майката на Илиум беше направила за него, когато беше най-уязвим. В резултат на това Елена изпитваше дълбоко чувство на вярност към ангела, когото никога не беше срещала.
– Чудех се – затова ли си приел Илиум на служба? – Попита тя. – Защото той е неин син?
– Отначало да. – Той сключи пръсти върху тила ѝ, придърпвайки я към себе си. – Колибри ми е вярна и за мен беше дреболия да приема сина ѝ в редиците на моя народ, когато той навърши пълнолетие.
Въпреки всичко, което беше споделил, Елена винаги имаше чувството, че пропуска важна подробност, когато Рафаел говореше за Колибри, и днес не беше по-различно. Имаше нещо в тона му, скрита сянка, която не можеше да различи – добавено към приглушеното присъствие на Илиум довчера, това я накара да се замисли… но някои тайни, както беше научила, принадлежаха на други.
– Илиум обаче скоро се доказа – продължи Рафаел. – Сега връзката ми с Колибри е нещо отделно.
След като бе видяла Илиум в действие, Елена можеше да повярва в това.
– Ще се прибера. Трябва ли да се обличам?
– Да. Колибри е стар ангел.
– Колко стар?
– Тя познава майка ми. Познаваше Калиане.
Вълните в краката им се надигнаха, разбивайки се в дива ярост, сякаш Калиане се опитваше отново да си присвои сина си.
Половин час по-късно Елена наблюдаваше как Рафаел излита над Хъдсън към Архангелската кула, за да започне това, което със сигурност щеше да бъде адски сложен ден.
– На ангелите в моята територия е наредено да изпратят доклади за всички скорошни смущения и загуби – каза ѝ той, преди да се издигне в небето. – Бостън не е нито първата, нито единствената жертва, а просто най-голямата.
– Мога ли да помогна с нещо?
– Не днес, но имам чувството, че скоро отново ще имаме нужда от твоите умения.
Това беше зловещо предсказание, но тъй като тревогите нямаше да я доведат до нищо, а това беше първото истинско затишие – поне за нея – от пристигането ѝ в Ню Йорк, Елена реши да използва част от времето, за да се успокои. Първото място, към което се насочи, беше оранжерията, чиито стъкла искряха под острата слънчева светлина днес.
Водопади от цветове и аромати изпълваха стъклената ограда, толкова много неща за изследване, но тя се насочи към ъгъла, зает от любимите ѝ бегонии. Изпитваше тъга, докато докосваше с пръст един съвършен червенозлатен цвят, мислейки за растенията в предишния си апартамент, които несъмнено бяха загинали, след като тя падна разбита и окървавена в прегръдката на архангел.
– Но растенията растат отново – промълви тя, съсредоточавайки се върху зелената красота около себе си. – Пускат нови корени, създават място за себе си в чуждата почва.
Така и тя щеше да направи.
Чувствайки се добре, че е направила съзнателен избор, тя избра най-малкото, най-слабото растение бегония, не бързаше да го пресажда в по-богата почва, след което внимателно притисна саксията в ръцете си, докато се връщаше към къщата. Монтгомъри ѝ се усмихна, когато влезе през входната врата.
– Третия етаж е най-добре осветен – каза той.
Те имаха солар?
– Благодаря. – Изкачвайки се по стълбите, тя се заразхожда из втория етаж, докато не намери грижливо скритата стълба към третия, и започна да се изкачва.
Дъхът ѝ се изплъзна в затишие от звук в мига, в който влезе в стаята в края на коридора. Светлината нахлуваше през две стъклени стени и огромен покривен прозорец, за да облее стаята със слънчева светлина. Едната от тези стени, разбра тя, като видя прозореца, всъщност не беше заключен.
– Разбира се. – Един ангел не би се тревожил за опасността от падане от такава височина. А и – промърмори ловецът в нея – то щеше да служи и като още един изход, гарантиращ, че никога няма да попадне в капан.
Стаята не беше много обзаведена. Килим в наситен кремав цвят, изпъстрен с малки златни листенца; деликатна дървена масичка, чиито крака бяха издълбани в изящни запетайки; няколко копринени възглавнички в скъпоценни тонове на седалката до прозореца – това беше всичко. Поставяйки растението си на перваза над седалката, тя се спусна към втория етаж.
– Монтгомъри – извика тя през парапета, когато го забеляза долу.
Икономът погледна нагоре, като правеше всичко възможно да не изглежда скандализиран от факта, че тя се държи по най-нецивилизования начин.
– Ловецо?
– Соларът принадлежи ли на някого?
– Смятам, че току-що си го поиска.
Усмихвайки се, тя му подаде целувка и беше почти сигурна, че той се изчерви. Тъкмо се канеше да се върне на горния етаж, когато се намръщи, доловила неочакваната ласка на козина, шоколад и всичко малко лошо.
– Защо Дмитрий е тук?
Вампирът се материализира от дървото при споменаването на името му, облечен в черен костюм, съчетан с наситено изумруденозелена риза, със сноп документи в ръка.
– Днес няма време за игра, Елена. – И все пак около нея се увиха струйки дим и шампанско. – Трябва да се върна в Кулата.
Виждайки, че Монтгомъри си е тръгнал, Елена се пребори с желанието да забие кинжал в стената до главата на Дмитрий, напълно сигурна, че той я провокира нарочно.
– Не позволявай на вратата да те удари на излизане.
Димът прошепна на места, на които не му беше работа да ходи.
– Ако искаш да потвърдиш миризмата на убиеца на Нейха – каза той – държат тялото в този му вид в моргата до единайсет.
Целувката на мускуса върху сетивата ѝ, гъста и упойваща.
– Майната му! – Ароматът се откъсна, когато Дмитрий се вгледа в тънкия сребърен нож, който трепереше в дървената стена на сантиметър от това чувствено лице със славянски скули. После неочаквано започна да се смее и може би за първи път тя чуваше от него истинско нещо.
Беше силен. По-секси от всичките му ароматни трикове.
Погледна нагоре и ѝ направи странен старовремски поклон, а смехът все още бе набраздил бузите му.
– Вече си тръгвам, ловецо. – Но той спря на вратата, а изражението му стана тържествено. – Оставих копие от последния доклад за Холи Чанг в библиотеката.
Елена стисна ръката си на парапета при споменаването на единствената оцеляла жертва на Юръм. Жената – всъщност момичето – беше опетнена от токсичната кръв на мъртвия архангел… невинна, която при най-голямата обида можеше да се превърне в чудовище.
– Как е тя? – Последният път, когато Елена бе видяла Холи, момичето бе голо и покрито с кръвта на другите жертви на Урам, а съзнанието ѝ бе разбито.
Отговорът на Дмитрий се бавеше дълго.
– Изглежда, че е в стабилна връзка, но е… различна. Може да се наложи да я екзекутирам.
Назад към част 18 Напред към част 20
