Глава 24
Гравираният с руни диск в краката ми се отвори в разяждаща яма от мрак и Лиена се изстреля от нея като от оръдие. За миг горната половина на тялото ѝ се появи от изхода на портала, докато долната половина на тялото ѝ все още отиваше във входа на трийсетина метра.
Тя изчисти вихъра, приземи се с леко препъване и запрати кубчето на Рубик към демона, който ме държеше.
– „Ori te formo cuspides!“
Вместо обичайния ѝ воден щит, от куба изригна бараж от сенчести черни шипове, които се забиха право в демона. Хватката му за якето ми се разхлаби и когато паднах на пода, той се свлече назад и падна на едно коляно, а червените му очи потъмняха, сякаш някой беше натиснал копчето на магическото му сияние.
На трийсетина метра от мен крилатият демон се удари в пода, разминавайки се с Лиена само за секунда.
Този път той не посегна към магията след нея; изстреля се през разстоянието между нас, приближавайки се с невъзможна скорост.
Лиена се завъртя и заби кръгов ритник в корема на татуирания, отхвърляйки го, след което хвана ръката ми, докато хвърляше трети диск.
– „Ori spatium aperio!“
Пред нас избухнаха зелени вихри и Лиена ме дръпна напред. Аз се хвърлих с главата напред към сиянието.
Знаете ли онези атракциони с кули в увеселителния парк, в които ви пристягат, издигат ви на стотина метра във въздуха и след това ви пускат, за да получите адреналин при свободно падане? И знаете ли онзи миг, когато тялото ви започва да пада, но органите ви още не са разбрали това, така че имате чувството, че сте вдишали далака си в носната кухина?
Това е ултрадиетичната версия на усещането за падане в портала. Защото аз не просто падах. Беше като вакуумен накрайник, задвижван от черна дупка – или като истинска черна дупка – който ме засмукваше и ме изстискваше в изключително сгъстено петно от молекули на Морис.
Усещането за смачкани до наноскопични размери продължи само миг, след което се изстреляхме от другия край на портала с цялата инерция на всмукателната сила на портала. Обръщането на гравитацията удари бедния ми мозък като космически шамар и нямах възможност да помисля за приземяване на крака.
Сгромолясах се на пода в купчина, хриптейки.
– Кит! – Лиена ме хвана за ръката. – Кит, добре ли си?
– Това… беше… страхотно – изпъшках. – Можем ли да го повторим?
Тя дръпна силно китките ми, разкъсвайки тиксото. Агонията премина през посинялото ми тяло, докато тя ме буташе, а после ръцете ми се освободиха. Вдишах с облекчение, докато седях. Бяхме излезли от портала в тесен коридор, стената от едната страна беше прекъсната от гигантски шахти, които гледаха към празния трюм. Бяхме едно ниво по-нагоре.
– Хайде – изпъшка тя, като ме издърпа на крака. – Трябва да се движим, преди…
Със скърцане на нокти по метал крилатият демон се промуши през шахта на трийсет метра надолу по дългия, слабо осветен коридор.
– Бягай! – Изкрещях.
Нямаше нужда да ѝ казвам два пъти. Тя се втурна, давайки ми ясна представа за гърба си и за оръжията, които носеше, и аз почти забравих да тичам след нея.
Светата ръчна граната. Това обясняваше как Лиена е попаднала тук. Или по-скоро кой беше докарал Лиена тук.
Тръгнахме към далечния край на коридора, където от масивната стена срещу товарния отсек стърчаха стълби. Гръмотевичната шумотевица зад мен предупреди, че демонът започва да ме преследва.
Не можехме да го изпреварим, но трябваше да опитаме. Както предишната ни среща беше станала болезнено ясна, нито Лиена, нито аз бяхме подходящи за незаконно договорен демон.
Тя се подхлъзна, когато стигна до стълбата, и се хвана за едно стъпало. Изстрелях се по нея веднага след нея. Квадратният отвор в тавана едва стигаше за раменете ми. Когато изскочих през него, Лиена ме сграбчи и ме издърпа навън.
Краката ми едва бяха разчистили люка, когато през него преминаха режещите нокти на демона. Рогатата му глава се появи, а крилата му се закачиха за рамката.
Лиена побягна. Спринтирах точно след нея. Видях следващата стълба, но тя беше твърде далеч. Никога нямаше да успеем да стигнем, преди демонът да ни хване.
– Моля те, кажи ми, че не си дошла сама – изкрещях наполовина аз.
Тя ме погледна с широко отворени очи.
– Е…
Крилатият демон прескочи през друга шахта и се приземи на пътя ни. Устните му се отдръпнаха в злобна усмивка. Втори комплект нокти изскърца по метала, докато демонът на Гилмор се издигаше през още по-близка шахта. Защо стените бяха пълни с дупки, по дяволите!
Изправихме се срещу двойката демони, като между нас имаше две дузини много къси метри. Количеството на ударите на вентилатора току-що се бе удвоило.
– Портал? – Попитах отчаяно.
– Използвах ги всичките.
Безнадеждност оцвети гласа ѝ. И двамата знаехме, че нашият метър за прецакани е достигнал максимума си. Но ако падахме, то щеше да е в пламък на слава – или в буквален пламък от пушек и шрапнели.
Хванах Лиена за ръката, свалих от нея ракетомета на Вера и го качих на рамото си.
– Приготви си щита.
Очите ѝ изхвръкнаха от ужас, после тя измъкна дървеното си кубче и трескаво пренареди руните. Демонът на Гилмор избухна в тромав галоп към нас, а крилатият демон беше точно зад него.
Никога досега не бях стрелял с РПГ, но бях гледал достатъчно филми с Брус Уилис, за да знам как работи.
Паднах на едно коляно за стабилност, хванах дръжките и притиснах окото си към оптическия прицел, като центрирах нападащите демони в кръстосания мерник.
– Готови! – Изкрещя Лиена. – Ори…
– Чакай! – Пръстът ми разклати отпуснатия спусък. Трябваше първо да задействам чукчето. Къде…
Демоните се запътиха към нас, като по-бързият крилат изръмжа от нетърпение към озъбения звяр, изпълнил коридора.
Брус Уилис няма да забрави за глупавия чук.
Там! Палецът ми го намери на задната страна на дръжката на спусъка и го натисна.
– Сега!
– Ори те формо…
Натиснах спусъка, а взривът на гранатата заглуши последната дума на Лиена.
Част от мен очакваше онзи забавен ефект от филмите, при който всъщност можеш да наблюдаваш как гранатата излиза от гранатомета и драматично се стрелва към целта си. Но истинският живот не се движи на забавен каданс.
Ефектът беше почти мигновен.
В секундата, в която пръстът ми натисна спусъка, откатът ме дръпна назад. Пред нас се появи син щит и мощна експлозия едва не разкъса тъпанчетата ми.
Демоните изчезнаха в огненото кълбо, а парчета от разбита стомана бомбардираха щита на Лиена.
Преди да успея да насоча най-съкровения си Джон МакКлейн към остроумна обида за победените ми противници, осъзнах грешката си. Свръхзаредената алхимична експлозия не просто беше изтрила демоните от лицето на земята, но и беше пробила дупка с размерите на автомобил в стоманената стена на коридора.
Която, както се оказа, всъщност беше корпусът на кораба.
И за разлика от дупката, която Вера беше пробила в същия този кораб със същото това РПГ, моята дупка беше под воднаталиния.
Океанът заля с ревящ поток и погълна коридора. Потокът се разбиваше в бариерата на Лиена само за две секунди, преди магията да се откаже. Ледена вълна се стовари върху мен и Лиена, като ни изхвърли от краката ни и ни прати право в огромната шахта.
Писъкът на Лиена се разнесе, докато аз се опитвах да се хвана за нещо. Ръцете ми попаднаха на стоманения ръб и аз се дръпнах, а в дланите ми се разкъса агония. Гранатометът за РПГ профуча покрай мен и се завъртя надолу към дъното на товарния отсек.
Притискащ натиск около средата ми – Лиена се вкопчи в кръста ми, докато водата се изливаше върху нас, опитвайки се да ни повлече. С оголени зъби се държах за живота си.
Лиена се блъскаше в гърба ми и аз се надявах толкова силно, колкото никога не съм се надявал на нищо, че тя ще слезе от мен и ще се озове в относителната безопасност на коридора, защото ръцете ми се изплъзваха и имах още около три секунди хватка в себе си.
Вместо това тя насочи грайферното оръжие на Вера към горните скоби на докинга и го изстреля. Куката полетя нагоре и не се върна обратно да падне.
– Кит! – Изкрещя тя.
Хватката ми се отказа. Докато падах, се хванах за обемистия черен пистолет. Улових го и въжето се опъна.
Когато и двамата висяхме несигурно, тя удари лебедката. Тя завибрира, докато моторът ни издигаше от бушуващия поток вода.
Дишайки тежко, погледнах надолу. Шестимата „Червени румнци“ бягаха към изхода, докато потокът, подобен на Ниагара, заливаше товарния отсек. Нивото на водата беше плитко, но се покачваше с ужасяваща скорост.
Лебедката ни издърпа до горното ниво на трюма, където се провряхме през една шахта и попаднахме в коридор, почти идентичен с този, който бях взривил. Лиена развъртя куката, после пъхна пистолета в ръцете ми, като се наведе напред, дишайки тежко, а крайниците ѝ трепереха.
Преметнах пистолета през рамо и вдишах дълбоко. Ревът на водата, която заливаше кораба, отекна в трюма.
– Какво сега? – Попитах.
Лиена погледна нагоре, все още задъхана.
– Качваме се на палубата и сигнализираме на Вера.
Точно така. Знаех, че Вера помага на Лиена, защото кого другиго познавахме със супер ролетки и оръжия? Всъщност нямаше да се учудя, ако нашият участък имаше няколко такива неща в арсенала си. Което ме накара да се запитам:
– Защо да не вземем МПД…
– Защото екипът не беше готов! – Лиена се изправи, странно отчаяние изостри гласа ѝ. – Дори не казах на Блайт, че идвам. Просто грабнах всичко, което ми хрумна, и…
И се втурна направо в смъртоносен капан, за да ме спаси.
Пренебрегвайки пулсиращите ми наранявания, потъващия кораб и общото състояние на катастрофа, което заплашваше живота ни, придърпах Лиена към гърдите си и я целунах.
Ръцете ѝ се притиснаха около врата ми. Тя притисна устата си към моята, яростна и отчаяна, и все още трепереща. Целунах я също толкова силно, също толкова настоятелно. Нищо не можеше да раздвижи емоциите ми така, както мисълта, че съм загинал, после мисълта, че тя е загинала, после мисълта, че и двамата сме загинали.
Тя се отдръпна, а по миглите ѝ се полепи вода – или може би сълзи.
– Страхувах се, че вече са те убили и че това е моя вина.
С неохота я пуснах.
– Но все още дишаме, а сега трябва да се махнем от този кораб.
Тя кимна.
– Имаш ли в себе си още една деформация на невидимост?
Нямах представа. Бях дрогиран, посинял, вероятно сътресен, залят с ледена вода, треперех като луд и тичах на бързо намаляващ прилив на адреналин. Бяхме заседнали на потъваща стоманена тръба, заобиколена от километри леден океан, и всяко друго живо същество на борда искаше да ни убие.
– За теб? – Попитах леко. – Винаги.
– Тогава да тръгваме.
Хванах я за ръката и за секунда се държахме, твърде наясно, че шансът да се измъкнем живи е едно на милион. После се затичахме към стълбата, която щеше да ни изведе на палубата, където чакаше останалата част от убийствения екипаж.
Назад към част 24 Напред към част 26
