Глава 19
Смразяващите думи на Дмитрий продължаваха да се въртят в главата на Елена, докато тя се отбиваше в моргата, за да се увери, че мъртвата жена наистина е била тази, която е убила вампира в парка. Беше нужен само един дълбок дъх – сладката отрова на олеандъра беше вградена в кожата на убийцата. След това Елена се промъкна в кулата, за да вземе бърз душ. Не се чувстваше добре да се срещне с Евелин веднага след като беше дошла от къщата на мъртвите.
– Ето, че тръгваме – каза тя двайсет минути по-късно, докато водеше сестра си през солидните стоманени врати на Академията на гилдията, осъзнавайки напрежението в това малко, здраво тяло. – Твърде млада си, за да се присъединиш като пълноправен член, а и никой не очаква да живееш тук, но ще ти бъде изготвен график за извънкласни занимания, които да ти помогнат да усъвършенстваш и контролираш способностите си.
Евелин погледна през рамо към мястото, където Аметист вървеше със скован гърб до Гуендълин.
– Ейми може ли да дойде с мен?
– Да, ако искаш. – Неочаквано, макар че Ева беше роден ловец, именно Ейми с нейния яростно подхранван гняв и остро недоверие напомняше най-много на самата Елена. Ева, помисли си тя, все още беше достатъчно млада, за да види света такъв, какъвто искаше да го види. Ейми отдавна беше свалила розовите си очила, вероятно разбираше болезнената истина за връзката, която изглежда съществуваше между Гуендълин и Джефри.
Призракът на Маргарите преследваше и двамата.
Отърсвайки се от тази мисъл, когато стигнаха до стъклената врата към чакалнята, Елена се провря през нея. За нейна изненада мъжът, който ги посрещна вътре, беше във високотехнологична инвалидна количка. Това обаче не беше изненадата.
– Вивек! – Като скъси разстоянието помежду им, тя обгърна лицето му, целуна го по двете бузи, като до този момент не беше осъзнала колко много ѝ е липсвал.
Той се изчерви, но не отдръпна инвалидната си количка.
– Уау, погледни тези крила. Мислех, че всички ме дърпат за краката, дори след като видях репортажите в новините. – Премествайки стола си с помощта на органа за управление на натиска, той игнорира Евелин, Аметист и Гуендълин, докато разглеждаше перата. – Би ли искала да ми позволиш…
– По-късно – каза тя и постави нежно ръка между лопатките на Ева, принудена от чувство за отговорност да оправи това, да се увери, че най-малката ѝ сестра никога няма да си помисли, че е прокълната, а не надарена.
– Доведох в гилдията нов ученик.
Вниманието на Вивек се премести веднага, кафявите му очи бяха твърди, проницателни.
– Роден ловец – каза той с кратка увереност. – Не е толкова силна като теб, но е достатъчно силна, за да си навлече неприятности, ако не внимава.
Евелин се премести по-близо до Елена при това сурово, почти студено обобщение. Елена дръпна конската си опашка.
– Не му обръщай внимание. Вивек през повечето време говори с компютри – хората са твърде големи неприятности, що се отнася до него. – Беше крайно нетипично да го види далеч от подземните тунели, които бяха обичайното му обкръжение.
Сега, мърморейки, местният компютърен гений на Гилдията кимна към оживената офис зона отвъд.
– Отиди там, те ще се заемат с документите.
Елена влезе заедно с Евелин, но когато стана ясно, че Гуендълин е способна и готова да преведе дъщеря си през процеса, тя излезе да поговори с Вивек.
– Радвам се да те видя, Ви.
– Получи ли онзи пистолет, който изпратих със Сара? – Попита той, а очите му бяха докоснати със следа от завист, когато се спряха на крилата ѝ.
Тя не му завиждаше за това. Той също беше роден ловец, но като дете беше парализиран при инцидент и беше загубил всички чувства под раменете. Инвалидната му количка, конструирана за безжична връзка, беше най-съвременното технологично съоръжение, от което управляваше владенията си – тунелите.
Винаги беше разбирала защо той предпочита да остава в тайното скривалище и информационния център под главната сграда на гилдията – за него трябваше да е кошмар да бъде навън, когато нямаше възможност да разгърне ловните си инстинкти. Фактът, че бе успял не само да запази разсъдъка си в условията на този натиск, но и да се превърне в безценна част от Гилдията, бе доказателство за невероятната му воля.
– Имаш предвид този пистолет? – Тя го извади от вътрешния кобур на бедрото, после го върна обратно, преди да ѝ се скарат, че е показала оръжие.
Вивек се усмихна и това направи лицето му поразително. Беше прекалено слаб, костите му бяха прекалено остри на фона на кожата, която беше с нюанс по-тъмна от тази на Венъм, но беше красив мъж. И все пак никога не правеше нищо от това – откакто го познаваше, той беше асексуален. Нарочно, помисли си тя. – И какво искаш да направиш с крилата ми?
Линии по челото му.
– Щях да те помоля да дойдеш за сканиране, за да получим по-добра представа за вътрешната им структура, но… това може да те направи уязвима. – Премествайки инвалидната си количка с едно малко движение на главата, той се отдалечи от офиса и излезе на верандата, която се простираше по цялата дължина на предната част на сградата.
След него тя се облегна на парапета.
– Да. – Тя сгъна ръце и се замисли за лоялността си. – Той държи сърцето ми, Ви. Никога не бих направила нещо, за да го предам.
Вивек дълго я гледаше.
– Винаги съм се чудил кой ще пробие тази броня – мисля, че ще е някой страшен архангел. – Крива усмивка изкриви лицето му и той наклони глава към офиса. – И така…
– Да. – Вивек знаеше повече за заплетените ѝ отношения със семейството ѝ от всеки друг освен Сара. След като беше отхвърлен от собственото си семейство след злополуката, може би разбираше още по-добре.
Сега той погледна към павираната алея и към масивните железни порти, които пазеха входа на Академията на гилдията.
– Гледах монитора за наблюдение, преди да кацнеш. Баща ти докара сестрите ти тук. Той е отвън, седи в мерцедеса си.
Елена усети как раменете ѝ се схващат и това беше инстинктивна реакция, с която не можеше да се пребори. Тя разбра и без да ѝ се казва, че Гуендълин е причината Джефри да дойде. По някакъв начин красивата жена, която винаги е изглеждала само като декоративно приспособление, беше намерила волята да принуди несговорчивия си съпруг да издържа децата си.
– „Не съм достатъчно силна. Простете ми, мои деца.“
Споменът за гласа на собствената ѝ майка, толкова напрегнат от болка, толкова изгубен, се заплете в съзнанието ѝ, карайки ръката ѝ да се свие в юмрук. За разлика от Гуендълин, Маргарите не беше там, за да се застъпи за дъщерите си срещу Джефри, който бавно се беше превърнал в непознат. Но тогава Гуендълин не беше принудена да слуша как две от дъщерите ѝ са измъчвани до смърт, не беше чупила ръцете и краката си, за да не може да отиде при тях, не беше претърпяла такова унижение, че да крещи дни наред след това.
– Ели.
Примигвайки на острия тон на Вивек, тя се изправи и погледна назад към офиса.
– Ще я пазиш ли, Вивек? – Парализиран или не, той имаше очи навсякъде. – Докато тя е тук, в Академията, ще бдиш ли над нея – над тях?
– Знаеш, че не е нужно да питаш. – Погледът му беше течно-тъмен от болка, когато тя го срещна отново. – Дали тя някога ще изчезне? Болката?
Веднага ѝ хрумна да отрече, но тя се поколеба и се замисли.
– Не – отвърна накрая, като хвана рамото му с ръка. – Но тя може да бъде… заглушена от силата на други емоции. – Като ослепителната ярост, която свързваше един ловец с архангел.
– Страхувала ли си се някога? Че всичко ще бъде отнето? – Отново.
– Да – призна тя, защото той бе имал смелостта да зададе въпроса. – Но вече не съм безпомощно дете. Ако по някаква причина Рафаел иска да ме изостави, ще се боря за него до последния си дъх. – Защото сега той беше неин.
Усмивката на Вивек беше малка, тържествена.
– Надявам се да успееш, Ели. За всички нас.
Телефонът ѝ иззвъня в тишината, която последва тихото, сърдечно пожелание. Тя провери дисплея и каза „Сара“ на Вивек, преди да отговори.
– Здравей, шефе.
– Току-що получих молба за съдействие от полицията. – Тонът на Сара беше ясен, както Ранзъм обичаше да нарича „режисьорски“. Само веднъж беше използвал думата „диктаторски“ – и му бяха възложили лов в дебрите на някакво бундестагово градче, където местните погледнаха косата и коженото му яке и го нарекоха „фантазьор“.
Устните ѝ потрепнаха при спомена за това как трябваше да избяга след края на лова, за да избегне местните красавици и техните бащи с пушки – тя каза:
– Да?
– Знам, че вчера си имала тежък ден, но днес си единствената, която не е в командировка, така че си вдигни задника.
Елена беше повече от щастлива да се върне към работния ритъм, но…
– Наистина ли съм единствената, която имаш? – Сара имаше достъп до голяма мрежа от ловци в петте района.
– Искам да дам почивка на Ранзъм след изсипването, което пое – отвърна Сара, когато Вивек прошепна, че е тръгнал. – Още няколко души получиха подобни наранявания в хаоса вчера. Ашуини е наоколо, но се свлече до избите в пет часа тази сутрин, така че е излязла като нищо.
Ловците спяха в Избите по ред причини, но една от най-големите беше, че им трябваше място, където да се скрият.
– Трябва ли да питам? – Тя махна на Вивек, докато той се спускаше по рампата към своя транспорт.
– Става дума за Джанвиер, ръчно написан знак и големи количества мед. Това е всичко, което ми е позволено да кажа.
Като се подхилкваше на образите, които изникваха в съзнанието ѝ при споменаването на вампира Кейджън, за когото Ашуини сякаш прекарваше половината си живот в лов, Елена каза:
– И така, къде съм ти нужна?
– Деланси Стрийт, точно под моста Уилямсбърг. ДБ, може да е бил ухапан от вампир няколко пъти, но полицаите казват, че има толкова много щети, че не могат да кажат. Би трябвало да е лесна задача.
Гръбнакът ѝ се превърна в стоманен прът.
– Нямам нужда да ме глезиш, Сара.
– Не ми прави физиономии. – Скъсани думи. – Не си се върнала към пълните си ловни сили и ако имах някой друг, нямаше да те изпратя в Бостън вчера. Използвай престоя, който имаш, за да влезеш отново във форма, иначе ще те назначавам на задачи за жълти стотинки с участието на идиоти, които си мислят, че могат да развалят договорите си след мизерна година-две.
Елена изсумтя.
– Подло.
– Ето защо печеля големите пари.
Поглеждайки към офиса, Елена видя, че Гуендълин и момичетата изглежда привършват.
– Сигурно ще бъда там след около двайсет и пет минути.
– Полицаите ще задържат мястото на инцидента.
Ченгетата не само бяха задържали мястото на инцидента, но и го бяха поставили под карантина зад толкова много жълта лента за местопрестъплението, че можеше да бъде и ограда.
– Майната му. – Униформеният, който беше най-близо до Елена, отметна шапката си назад и се загледа, докато тя се приземяваше върху тучната зеленина на парковата зона под моста. – Истински ли са?
Тя не можеше да се сдържи.
– Не, купени от магазин за костюми.
Той сведе очи, загледа се още малко, преди между него и Елена да застане един едроплещест детектив в цивилно облекло.
– Добре дошли отново, госпожо Деверо.
– Приятно ми е да се върна, детектив Сантяго. – Тя се усмихна искрено на полицая ветеран и кимна към лентата на местопрестъплението. – Не мислите ли, че е леко пресилено?
Сантяго потърка челюстта си, твърда като на боксьор и покрита със солено-пиперлива брада, която се виждаше още по-ясно на фона на кожата с цвят на сухи тютюневи листа.
– Новобранец. – Той вдигна една част, която имаше достатъчно разстояние, за да може тя да се промъкне под нея дори с крилата си. – Той се изплаши – първата ДБ. Но не е толкова зле, колкото някои, които съм виждал.
Елена трябваше да се бори, за да не позволи на думите на детектива да я изритат в миналото, което отказваше да остане погребано. Тя също се беше изплашила при първия си труп. Единствената разлика е, че е била на десет години, а тялото е било на сестра ѝ Мирабел. Дългокраката Бел, която играеше на топка и танцуваше със същата атлетична грация. Бел, чиито крака Слейтър беше разбил на толкова много парчета, че тя никога повече нямаше да може да прави нито едно от двете, дори и да беше жива.
– Може да е човешки психопат – дълбокият глас на Сантяго я върна в настоящето – но след нещата, които съм виждал в кариерата си, съм се научил да проверявам.
Спускайки се внимателно по лекия склон, Елена проследи миризмата на кръв почти до брега на водата. Тя наполовина очакваше жертвата да е мокра или полупотопена, но тийнейджърката лежеше суха в дългите треви в един сенчест ъгъл под моста. Сухо, с изключение на кръвта. Тя я покриваше от главата до петите, оставяйки голи проблясъци на кожа с толкова блед оттенък, че изглеждаше направена от тъкан.
Сантяго, който се движеше по склона с малко по-малко грация, а черните му мокасини се хлъзгаха по тревата, си пое дъх.
– Просто едно дете.
Елена се опита да не допусне, че младостта на момичето има значение, опита се да не види сестрите си Бел и Ари в лицето на жертвата. Беше трудно. С гъстата си тъмна коса и лятната рокля, изпъстрена с незабравки, тя приличаше на езическо жертвоприношение, което лежеше там, погалено от размахващите се стръкове трева. После вятърът се смени, носейки със себе си аромата на смъртта, и илюзията се разпадна.
– Да.
– Готова ли си да се занимаваш с кръвожадните кучета?
– Да. – Намирайки опора в работата, тя си пое дълбоко дъх. Намръщи се. – Необичаен брой вампирски миризми в района. – Целият участък беше пропит с толкова разнообразни нотки като памучно дърво и липа, до горчив черен чай с поръска от морска сол и лепкави нишки от тафта. Това не бяха единствените неща, които тя долови във въздуха. О. – Ако не знаех по-добре, щях да кажа, че това е място за вземане-даване.
Сантяго вдигна глава.
– Хей, Брент! Дължиш ми десет долара!
– О, копеле.
Елена усети, че устните ѝ потрепват. Заплашваше я чувство за вина. Как смееше да се усмихва, докато едно момиче лежеше мъртво в краката ѝ? Елена се пребори с този глас – факт е, че трябваше да се дистанцираш по някакъв начин от тези сцени, иначе те изяждаха, докато не останеше нищо.
– Сега залагаш на мен?
Сантяго намигна.
– Още един новобранец. Като да вземеш бонбон от бебе. – Сложи ръце на хълбоците си, отметна якето си по онзи начин, по който правеха мъжете, и каза: – Много от младите вампири се мотаят тук, заедно с човешките си партньори. Ние държим нещата под око, но в по-голямата си част те са безобидни – обичат да се забавляват и, да, да се целуват.
– Хм. – Елена осъзна, че не е била сред толкова млади вампири, откакто се е събудила от комата. – Е, това ще създаде проблем, освен ако извършителят – ако е бил вампир – не е оставил достатъчно следи по нея, за да мога категорично да отделя миризмата му.
Нахлузи латексовите ръкавици, които беше взела от комплекта в Академията на гилдията – защото, макар и да беше имунизирана срещу болести, не обичаше да си потапя пръстите в кръв и други телесни течности – и се наведе до тялото. Не беше младо момиче, което обичаше незабравки и носеше красива лятна рокля въпреки студения въздух. Не и някой с дълги крака на танцьорка. Просто тяло.
– Мога ли да я докосна? – Попита тя, борейки се да запази емоционалната дистанция.
– Заповядай. Разбрах се с хората от криминалната полиция.
Тревата, бодеше долната част на крилата ѝ, постави едната си ръка до главата на мъртвото момиче, за да се подпре, и се наведе, за да помирише опустошената ѝ шия.
Желязо. Старо. Сухо.
Сапун.
Синтетичен парфюм.
Сърцето ѝ прескочи един удар.
Пищен, лиричен, чувствен, толкова необикновен аромат, че беше отвъд уникалността.
– Черни орхидеи – прошепна тя под носа си, но имаше нещо … Беше сигурна, че е доловила намеци за едва доловима основна нотка, когато вятърът блъсна нея и Рафаел пред къщата, но този аромат беше чист, толкова, толкова чист. Като се има предвид обаче непостоянният характер на ангелските ѝ способности за усещане, това не беше убедително за нищо.
– Какво? – Сантяго се спусна до нея. – Мислиш ли, че може да е било глутница вампири?
Преглъщайки почти сигурното съзнание, че това е много, много по-лошо, Елена вдигна пръст, след което се наведе на колене достатъчно близо до тялото, за да може да разгледа някои от раните, които не бяха покрити с кръв.
– Не са следи от ухапване – каза тя с изненада. – Резки. Мънички, мънички резки. – По цялото тяло на жертвата. Направени от някой, който е държал острие, но истинският въпрос беше какво или кой е движил тази ръка?
– Да. Измъчвана. – Големият детектив се изправи на крака със стон. – Случай на гилдията или на нас?
– Гилдията. – Това не беше съвсем вярно. – Никой човек не е направил това. – Съблече ръкавиците си и ги държеше в едната ръка, а с другата, която Сантяго протегна, се изправи на крака. – Благодаря.
– Няма проблем. Кошницата за биологични отпадъци е там горе. – Той посочи с палец над рамото си.
Вървейки обратно с него, тя се отърва от ръкавиците, след което използва мобилния си телефон, за да се обади на Рафаел.
– Има нещо, което трябва да видиш.
Назад към част 19 Напред към част 21
