***
Времето действително се оказа много малко – лорд Арнел се беше появил още в шест.
Той влезе в къщата и без дори да помоли Уолън да ме уведоми за пристигането му, се отправи направо към кухнята, където все още седяхме наоколо и се занимавахме със собствените си неща, а мисис Макстън например преписваше рецепти от това, което се беше превърнало в нейната готварска книга за ябълкови сладкиши. Бетси търкаше сребърните прибори, преди да ги прибере в шкафа; моите служители бяха решили, че след като обстоятелствата са толкова неблагоприятни, за момента ще е по-добре да се използват железни прибори, просто за всеки случай. Мистър Онър поръсваше яхнията с черен пипер, мистър Илнър проверяваше оръжията си, а аз четях и хрупах зелевия пай, изваден направо от фурната.
Това беше идиличната сцена, в която ни намери Арнел.
Той се появи в елегантен черен костюм, лъснати ботуши, с черна коса на ниска опашка, букет алени рози и подарък, опакован с алена панделка.
Разчорлена, в домашна рокля, покрита с трохи от пай, с несресана от сутринта коса и напълно несъответстваща на безупречния му аристократичен блясък, аз не намерих нищо по-добро от това да докладвам:
– Всъщност, ще трябва да се съблечете.
Мисис Макстън захлопна книгата си в шок, Бетси изпусна всичките си ножове, вилици и лъжици и те се строполиха на пода, а яхнията очевидно беше съсипана, защото бившият пират, оказа се, също беше с деликатен нрав и беше изпратил цялата торбичка смлян черен пипер във варивото.
– Ще вечеряте ли? – Продължих, като неловко изтръсквах трохите от роклята си на пода.
Лорд Арнел погледна към мистър Онър, който беше прибрал празната торбичка с пипер, после ме погледна и попита:
– Тук?!
– Чувствайте се като у дома си – казах аз сладко.
Ако съм си мислела, че това ще смути някого, съм се заблудила. Драконът мълчаливо подхвърли последователно букета, подаръка, ръкавиците и палтото на управителя, а после, без дори да се интересува дали мистър Уолън е уловил всичко, седна на масата до мен, плъзна небрежно книгите настрани и нареди на Онър:
– Сложете го, обичам да е пикантно.
Той ме погледна по някаква причина.
Престорих се, че не ми пука, и продължих да чета, докато довършвах пая си. Бетси и мисис Макстън се разбързаха и скоро книгите бяха прибрани на един стол до стената, масата покрита с покривка, после най-добрите чинии от празничния комплект и дори сребърните прибори.
Но аз не позволих да се сервира вино, като уведомих мистър Илнър, който дойде с бутилка скъп южняшки алкохол:
– Никакъв алкохол.
След това, поглеждайки над книгата към дракона, който бавно започваше да се ядосва от явното нарушение на етикета, посъветвах:
– Насладете се на храната си, лорд Арнел, и се опитайте да ядете колкото се може повече, ще ви трябват сили.
– Вие… предполагате ли, мис Вайърти? – Попита той с неприличен тон, който обезсили всички опити на моите хора да придадат някакъв намек за гостоприемство на случващото се.
– Знам – отвърнах му враждебно аз.
И се върнах към четенето.
Лорд Арнел, на когото бяха сервирали яхния с пиперливо месо, пресен хляб, шунка и пушена пъстърва, ме погледна и попита:
– Вие няма ли да ми правите компания, мис Вайърти?
Хвърлих поглед към него над страниците и отговорих язвително:
– Уви, вашата компания едва ли ще допринесе за апетита ми, а и двамата знаем причината за това. А ако имате проблеми с паметта, ще ви напомня за използването на магията за ментален контакт! Вечеряйте, лорд Арнел, това ще бъде дълга и уморителна нощ.
За момент си помислих, че яхнията и чинията ще се окажат върху главата ми, но представителят на фамилията основатели на Уестърнадан започна да яде, бързо и ядосано. И гневът му се разпространи из пространството в задушлива атмосфера, така че скоро мистър Илнър избяга под претекст да нахрани конете и да им даде сено за през нощта, мистър Уолън отиде да нахрани кучетата и да почисти снега от прага, Бетси трябваше да подреди стаите на горния етаж и дори мистър Онър ни напусна, като каза, че трябва веднага да отиде до магазина за хранителни стоки, нищо че отново вали сняг. Мисис Макстън запази самообладание най-дълго време, но в края му и тя не издържа и като попита къде ще прекараме нощта с лорд Арнел, побърза да „внесе малко уют в мазето“.
Така в резултат на това драконът и аз останахме сами и след още няколко удара на лъжицата му въпросът за гостоприемството и обслужването на гостите стигна до своя край.
– На котлона има яхния, а вие можете да отидете и да си сипете още – реших дилемата спокойно.
Градоначалникът ме погледна внимателно и попита:
– Не смятате ли, че цялата тази ситуация е малко унизителна за мен, мис Вайърти?
– Едва ли я намирам за по-унизителна от вашето и на лорд Давернети нахлуване в дома ми предната вечер и безсрамното показване на нощницата ми.
Арнел стана, отдръпна стола си с трясък, отиде до печката, сложи почти три пъти повече яхния, отколкото беше сервирана преди, върна се, седна, отдръпна стола си и вдигайки лъжицата, той каза:
– Не разбирам за какво беше целият този фарс с разсъбличането ви, мис Вайърти, като се има предвид, че може би първоначално сте използвали нещо подобно на заклинанието „Индраг“, което използвахте днес върху Кристиан.
– Не бих могла – отговорих, без да го поглеждам, и обърнах страницата на книгата си. – Първо, защото не знаех със сигурност, че хората, които бяха нахлули в къщата ми, бяха дракони, а менталната ми магия не действа върху хора. Второ, защото бях изтощена от безсънната нощ и бях похарчила твърде много за заклинанието за осветление „Илиумена“, а „Илиумена“ изисква много енергия, за да се използва редовно, и трето – погледнах гневно Арнел – защото бях адски уплашена и се страхувах да не навредят на мистър Уолън, който спеше в коридора! Но на вас не ви пука за другите хора и техните чувства, нали, лорд Арнел?
Драконът започна да яде. Тихо.
Дояде всичко достатъчно бързо, пийна вода, избърса ръцете си и отговори:
– Не ми пука. Но вие явно криете нещо, искахме да знаем какво.
– Черна нощница? – Предложих язвително.
– Точно това не сте крили – напомни ми той също толкова язвително.
Захлопнах шумно книгата, погледнах мрачно в черните очи на дракона и попитах раздразнено:
– Свършихте ли?
– С най-неприятната вечеря в живота ми? Да – отвърна Арнел, също раздразнен.
– Ч-ч-чудесно – изправих се аз – в такъв случай, моля, последвайте ме.
– Това едва ли прозвуча като молба, по-скоро приличаше на заповед! – Но драконът хвърли смачканата салфетка на масата и се изправи.
Без да коментирам изявлението му, наредих на мистър Уолън да придружи лорд Арнел до мазето и изтичах нагоре, за да взема записките си. Без съмнение помнех какво трябва да направя, но нямаше никакъв шанс нещо да се обърка, затова реших да се презастраховам.
Не виждам линк към част 29.
Извиняваме се за неудобството! „Пропуска“ е поправен. Благодарим 🙂