***
Постепенно живота ѝ навлезе в позната рутина: Сутрин уроци, тестове и тренировки, които не бяха нищо интересно, после кратка почивка за бърза закуска, после отново уроци, работа в оранжерията. Следваше кратко бягане до градината с игликите, поливане, плевене, подхранване и разрохкване. След това тичане до стаята ѝ, посещение на хранилището и кратка дрямка до вечерта. И едва след това за Айра най-накрая започва истинския живот.
Два пъти седмично, както повеляваха правилата, Викран я викаше в тренировъчната зала. Айра, която нямаше търпение да свърши всичките си задължения дотогава, летеше там като на криле. Тя бързаше надолу по познатите стълби, прескачайки две стъпала. Изчервявайки се, тя изтича по късия коридор. На вратата със закъснение забави ход, за да не се блъсне в обкованата с желязо каса, а после, едва си поела дъх, влезе вътре със силно туптящо сърце.
По-често Викран приключваше с мъченията на Бриер и милостиво ѝ позволяваше да остави рапирата си или да се облегне на стената от умора. Понякога Айра трябваше да изчака, докато свършат, и да направи познатата загрявка, като внимателно се преструваше, че не я интересува нищо друго.
Понякога Викран се бавеше, опитвайки се да накара момчето да направи това или онова движение перфектно, и тогава Айра ставаше нетърпелива, без да знае какво да прави или как иначе да прекара времето, което течеше толкова бавно.
И един ден той рискува да ги сдвои отново. Но това не се получи добре, защото Бриер, върху когото погледа на майстора действаше като парализиращо заклинание, се страхуваше да не се спъне или да направи отново нелепа грешка.
Щом вратата се затвори зад Бриер, отрязвайки тренировъчната зала от външния свят, Викран моментално преставаше да бъде студен и безразличен. Сякаш маската му падаше всеки път, когато Айра се приближаваше и поглеждаше в озареното му лице със скрита усмивка. В тези вяли вечери той буквално оживяваше. А очите му се изпълваха със съвсем нова светлина и невероятна, просто изумителна нежност. Тази, която той щедро изливаше върху момичето, което се бе сгушило до него. И която ставаше особено болезнина винаги, когато щастливо усмихнатата Ейтале с готовност предлагаше устните си за целувка.
До Айра той беше толкова внимателен, колкото позволяваше яростно туптящото му сърце. Държеше я така, сякаш нямаше по-скъп човек в този живот. Нежно разплете косата ѝ, оставяйки я да се спуска по гърба ѝ, разсеяно я докосна и дискретно вдиша аромата ѝ. А когато първите страсти утихнаха и разгорещената прегръдка неохотно се отвори, Айра въздъхна мирно и се сгуши в скута му.
Викран живееше истински само когато тя беше наблизо. Той я дишаше. Чуваше всеки неин дъх, усещаше всяко нейно докосване. Затваряйки очи, той можеше да визуализира нейния вдъхващ страхопочитание образ в най-малките подробности. И го правеше всеки ден и всяка безкрайно дълга нощ, която им се налагаше да прекарат разделени.
Айра знаеше това и правеше всичко възможно, за да направи часовете на раздяла по-малко болезнени за тях. Тя попиваше всеки миг от близостта му, когато оставаха сами. Тя неохотно се отдръпна, когато наближи полунощ и дойде време да посетят Вълчата гора. През цялото време оставаше наблизо, докато Викран я водеше към вампирите или щастливо усмихнатите виари. А ако се отклонеше, се връщаше толкова бързо, колкото позволяваше благоприличието. И то колкото се може по-скоро, за да не даде повод на лер Борже да заподозре мага в некоректно отношение към собствената му ученичка.
Викран, помнейки думите на Вотра, не рискуваше. Не си позволяваше и да остава насаме с Айра, тъй като вълчата природа беше много по-податлива на непосредствени желания и инстинкти. Докато на него… Много му се искаше да им се отдаде. Ето защо обаче се бе принудил да се въздържа досега.
Айра също го усещаше. Притесняваше се всеки път, когато чуваше тежкото дишане на голям звяр зад себе си. Въпреки това тя не се страхуваше. Напротив, беше готова да се поддаде на бързо набиращата сила на вълка. И спря едва когато неволно се обърна и улови погледа – горещ, нетърпелив, зовящ… Но и изпълнен с болезнена, упорита вина. Сякаш срамното минало все още го преследваше. Сякаш всеки път Викран се разкъсваше от съмнения. Винаги се обръщаше настрани, за да не вижда тя прекалено много. А когато тя не си тръгваше, той въздишаше мълчаливо, страхувайки се дори да попита дали си спомня за предателството му.
Айра си спомняше. Но тя не съжаляваше. Би дала всичко, за да може Викран да осъзнае това. Всеки път, когато виждаше ехото от миналото в очите му, тя се приближаваше до него и ако наоколо нямаше виари, мълчаливо слагаше глава на рамото му, ненатрапчиво повтаряйки, че му е простила. Ако това се случеше в човешки облик, тя щеше да обгърне шията му с ръце и да го стопли с горещия си дъх. Помагаше му да оживее отново. Да го накара да повярва отново. И неуморно му повтаряше, че го обича, толкова пъти, колкото беше необходимо, за да може едва пробудилата се вина да бъде победена и срамежливо да се оттегли.
Тя не знаеше колко време ще трябва да мине, преди Викран да се освободи от тази болка. Тя не знаеше колко често той се надигаше, когато беше сам. Но силно се надяваше, че един ден той все пак ще си прости за това. И направи всичко възможно да го накара да забрави за Занд възможно най-скоро.
Имаше само едно нещо, което караше Айра да се тревожи и безпокои: Часовете ѝ с Бриер. И с всеки изминал ден ѝ ставаше все по-трудно да мълчи. Но да говори означаваше отново да го накара да се тревожи. Да го направи уязвим. А Айра не можеше да направи това, затова стисна зъби, учеше до изнемога, преструваше се, че всичко е наред, а после уморено падаше на собственото си легло за кратка почивка, като се опитваше да се върне във Вълчата гора в тялото на Кер колкото се може по-скоро, за да не остане Викран сам дори за час. И тогава тя се промъкна незабелязано на поляната, зарови се в гъстата козина на мишката, прегърна здраво лапите си около мощния си врат и едва чуто прошепна:
– Обичам те…
* * *
Тази сутрин тя не искаше да се събужда. Напоследък имаше толкова малко почивка, че дори днес Айра трябваше да се събуди в ранни зори. При неодобрителното мърморене на Кер тя се канеше да стане, за да измие лицето си, като се прозяваше отчаяно. Едва след няколко минути, когато проклетия гонг навън не удари, тя осъзна, че не трябва да тича за час. После се свлече до хъркащия плъх, притисна бузата си към него и… Отново заспа.
Айра не знаеше колко време са спали. Събуди я един слънчев лъч, който се промъкна през прозореца и гъделичкаше лицето ѝ… Да, да, сега имаше прозорец, истински, който беше създала веднага след като се върна в академията. И сега слънцето грееше ярко през него, листата шумоляха и изведнъж тя усети нечий поглед върху себе си. Топъл, замислен и изненадващо познат.
Айра стисна очи, отпускайки се под този поглед като в прегръдките на любимия си, а после отвори едното си око и… Онемя, когато видя, че телепортационния овал е отворен. А близо до него, седнал на стол и подпрял глава с ръка, седеше, неподвижно гледайки спокойно спящото момиче…
– Викран!
Магьосникът неловко отклони поглед и се изправи, когато тя рязко седна, изпускайки покривката на леглото.
– Откъде си дошъл!
– Съжалявам – каза той хрипливо. – Дойдох да се уверя, че всичко е наред. Не отговаряше на повикването си и си помислих, че…
– Просто бях заспала.
– Съжалявам. Веднага ще изляза.
Айра скочи на пода и по тънката си риза се затича към него, прегръщайки го силно около врата.
– Няма как! – Прошепна тя горещо. – Никога няма да ти простя, ако си тръгнеш!
Викран, обгърнал с ръце кръста ѝ, тихо потрепери. В същия момент възхитения Кер изръмжа и скочи на рамото му. А после изпищя, защото Кеари, усетила объркването на господаря си, се събуди от дългия си сън и също измъкна любопитната си муцуна. Когато разбра, че е в безопасност, тя пъргаво се измъкна изпод ризата му, закрачи към предпазната мрежа на Кер, затича се бързо и накрая изхърка одобрително: Новото място ѝ хареса.
– Не искам да си тръгваш – подсмръкна Айра, като се притисна още по-силно към мага за всеки случай. – Моля те, остани. Тук никой не може да те чуе: Поставила съм защита. Остани с мен, Вик. Само за малко.
Той само въздъхна (знаеше, че не може да си тръгне!), но седна послушно, позволявайки ѝ да се качи в скута му, без да се оплаква. Както винаги, в душата му имаше ликуване, но този път то беше примесено с тъга.
– Изглеждаш уморена – каза тихо Викран, като погледна лицето ѝ. – Аз ли те натоварвам?
Айра стисна устни: Ето го отново! Той се обвинява за всичко! И когато Марсо ни принуди, и когато лер Алварис го принуди, и дори сега!
– Толкова си уморена, че дори не чуваш призива ми.
Всемогъщи! Кога ще разбере?!
– Вик.
– И ръката те боли – добави разсеяно Викран, което я накара да се поколебае рязко. – Точно тук. Усещам го. Вчера не беше там.
Той нежно докосна рамото ѝ, където имаше малка синина, оставена от Бриер предишния ден. Беше малка, вече не беше болезнена, но мага все още я разпознаваше. Нещо повече: Той я погледна, втренчено, макар и без укор. И ако там имаше малко упрек, той не беше за мълчанието ѝ, а само за това, че не можеше да я предпази.