***
Магът стисна челюсти.
Тя знаеше всичко. И не можеше да не се страхува от факта, че дългата вечер щеше да свърши някой ден. Някъде тук. С него. Тази вечер. Почти сега…
По дяволите! Сърцето ѝ биеше толкова силно! Червената струна, която щеше да я намери навсякъде, във всяка пукнатина, във всяка дупка, където щеше да се опита да се скрие, за да избегне неизбежния срам.
Всемогъщи… Защо ни причиняваш това?! Защо измъчваш мен и нея?!
Той стисна очи, като отчаяно се опитваше да не види магическия индикатор, но той беше извън него. И със сигурност над силата на отдалечаващото се от него момиче.
Ето я в парка, привидно разхождаща се безразлично. Тук тя се разхождаше безгрижно по пътеката, вдишваше омайните аромати на нощта и се оглеждаше разсеяно. Кимва на някого, който вече се разхожда в прегръдките на новооткрития си приятел. Отпива глътка от виното, към което предварително е добавена Саранела.
Малко хора могат да устоят да не се хвърлят в обятията на грижовен кавалер. Рядко някой осъзнава, че това привличане не е възникнало от само себе си. Ето че и сърцето ѝ започва да бие по-бързо, а по бузите ѝ с нова сила се появяват руменини.
Но това не ѝ носи радост.
Нито на нея, нито на него.
Тя гали игликата от стената, притиска бузата си към нея, надявайки се на защита и помощ. После с въздишка се отдръпва, осъзнавайки, че Шипи няма власт над тази съдба, след което бавно се отдръпва в сенките и се промъква под пълзящия храст в оранжерията.
Тук отново отива някъде, бавно оглеждайки високите стени. Връща се за кратко в сградата на първи курс, сякаш иска да види в какво се е превърнала, откакто я е напуснала. Слиза в мазето за нещо, но лер Вайлон го няма – днес си е взел почивен ден и е отишъл при жена си в селото за няколко дни.
После тя тръгва по същия път, а след това от подземието идва странно смущение… Магът усеща колебанията на източника и с нова въздишка разбира, че Марсо, който е приел молбата му изненадващо сериозно, е приспал за дълго зрелия и по-силен метаморф.
Защото не може да направи друго. Защото в противен случай няма да му позволи да докосне господарката му. А да го унищожи сега… Не. Алварис нямаше да прости, така че трябваше да намерят друг изход.
Странно е, че Марсо се съгласи толкова лесно. Добре, че се беше сетил за източника веднага и го беше предупредил, че иначе няма да може да се справи. Добре беше, че бе научил толкова много през тежкия си век, и просто невероятен късмет, че намръщения дух все още се отнасяше към обеднелия полукръвен дори малко доброжелателно.
Пред вътрешния поглед на мага отново се появи тънката нишка на Айра – сега тя бавно се отдалечаваше от корпусите, насочвайки се безпогрешно към портала, който той наскоро ѝ бе показал.
Тя спря за кратко и на една позната поляна, сякаш с надеждата да открие приятелите си. Но в академията не бяха останали повече виари – всички бяха изпратени в Солвиар. Същото беше и във владенията на вампирите – пусто, тихо и самотно, без никой да го наруши.
Тя бързо осъзна, че няма да дочака никого. Въздъхна тъжно и докосна камъка на Борже, след което бавно се отдалечи, загледана втренчено в гъстите храсти и златолистните дървета.
Тя ги погали с очи, погали ги с ръце, прошепна нещо тихо в тишината, сякаш се сбогуваше. И сякаш предчувстваше, че днес ще умре, тя търпеливо говореше на всяко живо същество, на всеки миг и всеки спомен, където някога ѝ е било топло и уютно.
Сякаш случайно тя излезе на брега, над който вече бяха започнали да се събират буреносни облаци. Тя вървеше бавно по ръба на прибоя, като разсеяно изучаваше потъмнелия в облаци хоризонт.
Скоро ще има гръмотевична буря – и двамата го знаят. Но дори и това беше нищо в сравнение с онова, което се случваше в душите им, свързани против волята им.
Надигащият се вятър я връхлетя внезапно, накара я да се поколебае леко и накара сърцето ѝ да забие тревожно. Почти разкъса подгъва на тънката ѝ рокля, сякаш се опитваше да я предупреди за нещо. Но Айра, без да осъзнава, не забави крачка и упорито вървеше напред, сякаш не осъзнаваше какво прави.
Дъждът, който бе започнал да вали, галеше бледото ѝ лице. Хладните капки блестяха в разпуснатата ѝ коса, проблясвайки на звездната светлина, сякаш бяха истински. Но тя само ускори крачка и се насочи уверено към скалата, която се очертаваше на хоризонта като неподвластен на вятъра човек.
Магът замръзна, вече знаейки за какво е дошла на този бряг.
„Тя знае – прикри той обречено очите си. – Знае всичко и се предава. Обрекъл съм я на това. Убих я и почти я унищожих. “
Айра погледна фасадата на самотното му жилище без изненада.
Тя наклони глава назад и дълго изучаваше тъмния балкон, където студения вятър яростно раздираше завесите. Известно време задържа погледа си върху горящата свещ, която по някакво чудо не беше докосната от поривите му, а после намери безпогрешно входа и влезе много бавно, като на екзекуция.
Той видя с каква трудност правеше всяка нова крачка. Почти усещаше как ръката ѝ се плъзга бавно по парапета. Ясно чуваше трескавия галоп на сърцето ѝ и с отчаяние разбра, че няма изход.
Защото, ако беше избягала, ако беше избягала и се беше скрила, дори ако беше рискувала да повтори безумния скок, целейки се в гърлото му, той щеше да разбере.
Щеше да направи всичко, за да не я намери. Щеше да посрещне без страх гневния поглед на наставника си и равномерно да докладва на сутринта, че не е успял да я настигне.
С удоволствие щеше да предаде тази глупава лъжа. Щеше да издържи дори злорадния поглед на Легран и да му позволи да го моли за благоволението да свърши сам с нея. Да… Той щеше да издържи всичко. Щеше да направи всичко. Но не и когато самата тя влезе в спалнята му и като спря на прага, тихо се втренчи в празнотата:
– Това е всичко.
„Време е“ – властният глас на наставника му веднага прозвуча в съзнанието на пазителя и Викран дер Солен най-сетне се премести.
Той излезе от веселата зала също толкова лежерно. С натежало сърце той подмина недвусмислено прегръщащите се двойки. Престори се, че не забелязва, че когато пристигна, прегръдката моментално бе разкъсана и адептите седнаха, сякаш дори не се целуваха с наистина луда страст.
Много пъти бе минавал така, когато тези деца си мислеха, че са се скрили достатъчно добре. Неведнъж бе забелязвал алените аури и бе чувал вялия шепот в храстите, зад които бяха поставени издълбаните пейки за такива важни нощи. Преди не им беше обръщал внимание, защото Адептите бяха достатъчно млади, за да се обичат. Затова винаги ги подминаваше, оставяйки го в щастливо неведение за факта, че тази забрана всъщност беше нарочно създадена, за да бъде нарушена.
От хората се очаква да обичат. Това им е присъщо. Те трябва да мечтаят и да изпитват някаква емоция. Така че нека да обичат. Позволете им да правят луди неща. Поне в тази нощ, когато определено им е позволено. Поне ги оставете да живеят тази нощ.
Останал сам, той дълго слушаше безкрайно самотното трептене на слаб молец в гърдите си. До последния момент се бавеше, молейки се на небесата да се опомнят, но така и не дочака – Айра беше там. Чакаше го. Само че в нейното очакване нямаше нищо друго освен болезнена обреченост и безкраен копнеж. Тя се беше примирила със съдбата си. Усещайки горчивината на поражението, тя не можеше повече да се бори. Най-накрая се бе отказала…
А мага, който с уверена ръка очертаваше портал във въздуха, не можеше да не си помисли, че е виновен за това, че тя не е преживяла нищо хубаво.
С натежало сърце той повтори тежкото пътуване след нея до собствената си кула. Непрекъснато усещайки аромата ѝ, той замислено вървеше бавно нагоре по стълбите. Отвори първата врата, която не беше заключена, после втората, застана за миг пред вратата на студената спалня и затвори за кратко очи, вслушвайки се в яростния тътен в собствените си гърди, озвучен от същия бесен галоп на нейното уплашено сърце.
„Като птица – помисли си той с горчивина. – То бие като птица в клетка.“
После въздъхна кратко и влезе вътре.
Там беше тъмно. Беше хладно и ветровито, защото никой не се беше сетил да затвори вратата към балкона. В гъстия мрак той едва различаваше очертанията на мебелите, не виждаше и пода, който нарочно беше оставил каменен и неудобен. Нямаше никаква светлина, освен тази, която се изливаше от балкона в мъртва жълта ивица. Не се чуваха никакви звуци, освен безумния тътен на две сърца. Нямаше никакво движение и никакви миризми, освен една – тревожния, смразяващ кръвта аромат на развълнувано момиче, което скоро щеше да се превърне в жена.
На Викран дер Солен му бяха необходими няколко секунди, за да свикнат очите му с тъмнината.
Той чуваше сърцето ѝ. Видя падналата на пода панделка, която вече нямаше смисъл, и се обърна с отвращение. Но след това с потрес осъзна, че вижда и роклята, която тя небрежно бе захвърлила, за да остане гола в този плен. Напълно покорна и съкрушена. Спомни си болката от силните му ръце. Беше губила от него вече хиляди пъти, а сега се примиряваше с поредното унижение и вече не усещаше болка. Просто защото мъртвите не изпитват болка. А тя… Тази вечер наистина се готвеше да умре.
Викран се обърна към леглото, като се страхуваше да я види повече от собствената си смърт. Почти изстена, когато сърцето му се откъсна от гърдите по начин, който едва не проби гръдния му кош. Въздъхна, осъзнавайки с ужас, че няма избор, но после се вгледа по-отблизо…
И с внезапен студ осъзна, че стаята е празна.
Магът замръзна за миг, трескаво оглеждайки ъглите и чудейки се дали Марсо не е могъл да не се справи с метаморфа. Почти се втурна към вратата, защото добре знаеше, че не би могъл да се справи с разярена вълчица в тесните помещения на собствената си спалня. Накрая шумно всмукна соления въздух през ноздрите си и дълго стоя неподвижен, анализирайки усещането, но после издиша с облекчение и избърса студената пот от челото си: Не усещаше миризма на вълк. Айра беше дошла тук сама. Човек.
Но тогава къде беше тя!
Майстор Викран отново огледа спалнята и отново установи, че е напълно празна.
Без да разбира защо, той отново се заслуша в себе си, чувайки как сърцето ѝ бие лудо. И тогава улови погледа си върху масата, онемял, буквално се взираше в лентата, която тя беше захвърлила. Същата лилава, която беше оставила там, за да я види. Онази, която все още пулсираше ритмично, дрънчейки в ушите му. А до нея имаше бележка. Кратка, стегната, написана с твърда ръка и с пълното съзнание за това, което се случваше: