***
Но не, не отидохме на зъболекар. След като изпратихме Бетси, придружена от мистър Онър и мистър Илнър, до бакалницата, мисис Макстън, мистър Уолън и аз първо отидохме до магазина за вестници и с изненада установихме, че нито в днешното, нито във вчерашното издание няма некролози, научихме също, че императорът продължава да посещава имението Арнел и че херцог Карио е бил задържан на границата на Уестърнадан, но с това новините свършиха.
Мистър Уолън предложи да се приберем вкъщи, но ние с мисис Макстън се почувствахме длъжни да посетим мисис Томпсън и затова, след като купихме малко сладкиши, отидохме в полицейския участък, тъй като нито лорд Давернети, нито лорд Арнел се виждаха.
И какво беше учудването ни, когато строгият офицер на входа на затворническото отделение ни съобщи, че днес не се приемат посетители.
Мисис Макстън се опита да настоява или поне да се помоли да предадът на мисис Томпсън една кошница със сладкиши, но полицаят ни изгледа странно и каза, че мисис Томпсън едва ли някога отново ще има апетит за кифлички и ако целта ни е да посетим мисис Томпсън, сме дошли на грешното място – трябва да отидем на гробището „Сейнт Мартин“, където погребалната меса вероятно вече е започнала.
***
Мисис Томпсън е погребана в затворен ковчег.
Бързахме да стигнем навреме за траурната литургия, но за да не привличаме прекалено много внимание към себе си, бяхме колкото се може по-далеч и затова седяхме в задните редове на малката манастирска църква …
Седях, едва дишайки под черното покривало, което набързо бяхме купили, и отново, отново и отново си спомнях за този ужасен момент – за огромния дракон, надвесен над мен, сякаш искаше да ме защити от целия свят, и за една ужасна полудраконица с нейния писък, който изпочупи прозорците на всички къщи близо до центъра на града…
Писъкът, който отекна в затвора. Женски затвор. Където, освен пленения уайверн, единствената друга затворничка беше мисис Томпсън…
Ще те намеря сред хиляди тела,
Ще те взема от стотици смъртни случаи,
Ще унищожа тези, които се осмеляват
Да превърнат тялото ти в разкъсан чувал.
Дали викът на уайверната, който някога е убил цяла армия трансформиращи, е могъл да направи нещо друго, освен да навреди на бедната затворничка? Не… Едва ли е бил опасен за драконите, те имат съвсем различна структура на ушите, но за хората…
И аз се почувствах като съучастничка в убийство. Защото, ако не се бях намесила, уайверната щеше да избяга, а ако беше избягала, нямаше да се озове в затвора и да убие мисис Томпсън…
– Мис Вайърти, – мисис Макстън стисна треперещата ми ръка – мис Вайърти, може би трябва да си тръгнем?
Поклатих глава отрицателно.
А мистър Уолън, като ме погледна, стана и отиде при една жена, облечена като майка настоятелка на манастира, която седеше с неестествено изправен гръб и наблюдаваше как ковчегът се спуска в дупка, изкопана в замръзналата земя.
Не знам какво е попитал управителя монахинята, но мистър Уолън винаги е умеел да предизвиква благоразположение, така че не бях особено изненадана, когато той се върна със сестра Мариса. Жена на значителни години, удивително красива, макар че цветовете на лицето ѝ отдавна бяха избледнели, ме погледна, докато бързах да се надигна и да сваля воала си, проследи мокрите следи от сълзи, които бяха останали по лицето ми, и каза тихо, но в същото време много студено:
– Мистър Уолън ме информира, че обвинявате себе си за смъртта на сестра ми. Напразно. Не викът, който накара половината град да отиде при стъкларите, я уби. Гърлото ѝ беше разкъсано, мис Вайърти. Това се случи в затвора, след като вие напуснахте. Разбирам, че втората жертва на нападението е трябвало да бъдете вие, но лорд Арнел се е намесил навреме. Добре, че е така.
Аз се олюлях.
Мистър Уолън ме задържа точно навреме, а от другата страна мисис Макстън сложи ръка на кръста ми, показвайки, че ще ме подкрепи, ако отново се почувствам зле.
Сестра Мариса ми даде няколко секунди, за да преодолея слабостта си, и продължи:
– Тя ви е писала, – по устните на монахинята се плъзна горчива усмивка – в този момент тя ви е пишела. Това беше четвъртото, а може би и петото писмо. В кофата за боклук бяха намерени няколко листа, на които заглавието гласеше: „Скъпа мис Вайърти“, „Анабел, трябва да знаете“, „Да се предаде лично в ръцете на мис Анабел Вайърти“.
Пауза, поглед в широко отворените ми от ужас очи и невероятно спокойното, почти безразлично:
– Но ние никога няма да разберем какво тя се е опитвала да ви каже, последните ѝ безкрайни опити да напише писмото бяха пропити с кръв, мастилото размазано. Драконите може и да успеят да разшифроват посланието, но дали ще ви съобщят съдържанието му – това е големия въпрос, не е ли така?
Едва сдържах сълзите си, докато слушах всяка от ужасяващите ѝ думи и… изпитвах само едно желание – да избухна в горчиви сълзи.
Монахинята изведнъж се усмихна и каза:
– Вашата болка, такава чиста емоция, е като глътка свеж въздух. Останете до края на церемонията, смятам, че имате право да научите повече за всичко това.
И тя ни напусна, връщайки се на мястото си.
А аз спуснах воала си и се разплаках като бебе, неспособна да понеса всичко това.
– Може би просто трябва да се приберем у дома. – предложи мисис Макстън.
– Проблемът е, че сега целият Град на драконите е наш дом. – мрачно каза мистър Уолън – Или ще разберем какво се случва тук, или ще останем в неведение, с усещането за смърт около нас.
– Ще останем, – казах твърдо, като избърсах лицето си – сестра Мариса е права, драконите няма да ми кажат нищо.
Назад към част 24 Напред към част 26