***
Погребението винаги е трагедия на опечалените, копнеж по онези, които са си отишли отвъд неизвестното. Докато слушах думите на свещеника и гледах прегърбените фигури в черни траурни одежди, си спомних за професор Стантън.
Драконът, заради когото се бях отказала от всичко – от абсолютното си човешко разбиране за женското щастие, от семейството си, от начина си на живот, от възможността да прегърна родителите си. Не ми беше простено. Не можаха да ми простят този избор, не можаха да ми простят развалянето на годежа, не можаха да ми простят преместването в дома на професора.
Аз много тежко го понесох. Домашно момиче, твърде зависимо от семейството си и тяхното мнение… и изправено пред презрение и обида, едва изразяващо своето. Най-много ни нараняват тези, които обичаме – колко силно усетих истинността на този общоприет израз.
И все пак нямаше ден, в който да съжалявам. Беше трудно и болезнено, но нямаше никакви съжаления, бях пълна с ентусиазъм, смятах, че постъпвам правилно, бях готова да пожертвам „женското си щастие“ в името на науката, аз…
Аз разбрах колко силно съм грешала, едва след погребението на професор Стантън.
Защото неговата смърт беше присъда и за мен.
Неговото мълчание – беше рана, която все още кървеше.
Неговата благодарност – фактически е предателство.
Мис Анабел Вайърти, вас жестоко и цинично са ви използвали. Вас, вашите знания, вашето желание да направите нещо полезно, вашият младежки ентусиазъм …
На погребението на мисис Томпсън не присъстваше никой от роднините ѝ… нито пък на това на професор Стантън. Бившата сватовница от Уестенаден беше погребана от ордена на свети Мартин, като на гроба ѝ беше поставен погребален венец от лилии – същите.
Цветята от мое име до гроба занесе мистър Уолън – аз не можах да го направя.
Мислех си, че не мога да направя и крачка, но щом погребението свърши и сестра Мариса се приближи до нас, тръгнах след нея, не знам как успях, но го направих.