***
Забързахме надолу и щом се озовахме в просторната манастирска зала, видяхме как Давернети препречва пътя на мисис Макстън и изобщо нагло изтръгва чашата с чай от подноса ѝ. Докато драконът пиеше чая, поглеждаше подигравателно към възмутената икономка и майката игуменка, която беше замръзнала в средата на залата.
Осъзнах, че трябва да се направи нещо незабавно.
– Обещахте ми молитвеник. – напомних аз, като пренебрегнах опита на Давернети да ме пресрещне.
Той започна да се движи решително в моята посока и… получи бързо нарастваща илюзия за усмивка на лицето си, толкова впечатляваща, че трябваше да спре – тя блокираше гледката му. С крива усмивка към лорд-главния следовател се приближих до сестра Мариса и заедно изчезнахме по коридора, водещ към жилищните помещения на манастира.
– Молитвеник. – каза сухо жената и ми подаде един изпокъсан том – Беше на майка ми, така че го пази на сигурно място.
– Ще се постарая. – беше всичко, което можех да обещая.
– Не мога да кажа повече – запечатано е. – добави майката игуменка с омраза към правоприлагащите органи.
О, аз напълно споделях чувствата ѝ.
След като извървя още десетина метра, тя зави рязко, отвеждайки ме в една скрита галерия, а след това, отваряйки незабележима врата, направи крачка да влезе…
Тревогата удари сърцето ми, преди да усетя опасността!
– Обструкция! – блокиращото заклинание компресираше избухващите пламъци в стегната пружина, която едва ли щях да задържа дълго.
Това, което последва, се запомни като размазано петно. Бледото обезкървено лице на сестра Мариса, втурването ѝ в стаята, от която бих посъветвала всеки да стои далеч точно сега, хвърлената на пода саксия с цветя и намирането на второ дъно… изпокъсаната тетрадка от лошо изработена волска кожа и нарастващият ми ужас, когато осъзнах, че не мога да задържа „Обструкция“.
Просто не можех… И ревящите пламъци щяха да погълнат всичко, включително и бледата монахиня, която стоеше насред хаоса тук, с пълното осъзнаване на собствената си обреченост.
– Кустос! – чуждо заклинание.
Мощно заклинание, което потуши огъня, който се готвеше да се измъкне от веригите си, и една силна, неограничавана от ръкавица ръка, която за миг успокоително стисна моята…
Лорд Арнел ме пусна в същата секунда, избутвайки ме от пътя към стаята, която имаше всички шансове да се превърне във филиал на ада на земята. Оставаше ми само да стоя там и откровено да се възхищавам колко лесно, уверено и точно действаше той. Магическият капан на пода беше унищожен с едно движение на ръката му, огнената пломба на шкафа беше деактивирана с поглед, сестра Мариса беше леко повдигната с магия и изнесена в коридора, жената гълташе уплашено въздух, опитвайки се да повярва, че тя е тук… че все още е жива… че смъртта я е подминала незасегната.
А аз… аз се възползвах от факта, че лорд Арнел беше зает, а лорд Давернети, който се приближаваше забързано, в този момент имаше поглед, блокиран от зашеметеното лице на сестра Мариса, бързо взех от нея дневника на майка ѝ и го напъхах зад корсета, оставяйки в ръката си само молитвеника.
Назад към част 27 Напред към част 29