* * *
Мога да кажа, че когато се измъкнах в коридора, атмосферата на всеобщо неодобрение стана още по-осезаема, но аз бях толкова потисната, че изобщо не вдигнах очи от пода.
Забързах се по стълбите и почти тичайки по коридора на първия етаж, нахлух в кабинета на старшия следовател, без дори да почукам, и затръшнах вратата след себе си с трясък, като притиснах гърба си към нея.
Атмосферата тук беше не по-малко напрегната от тази в останалата част на полицейския участък, но степента на осъждане определено се беше прехвърлила от мен към лорд Гордън.
Младшият следовател беше застанал в средата на кабинета преди появата ми със стоицизма на скала, безстрастна и твърда, посрещаща ударите на вълните в бурен океан. Лорд Давернети седеше и допиваше бутилката си бърбън, без да използва елегантно чаша, лорд Арнел стоеше до прозореца със скръстени ръце и представляваше далеч по-голяма заплаха от лорд Давернети, който явно изпадаше в язвителност. И със сигурност имаше какво да се каже, защото лицето на лорд Гордън бе придобило блед цвят, но това показваше решимостта на полицая да отстоява позицията си.
Не биваше да му обръщам внимание, защото бях твърдо решена да върна пръстена на младия дракон възможно най-скоро, но… един поглед към лорд Давернети беше достатъчен, за да разбера, че да откажа в присъствието на началника на полицията не е най-доброто нещо, което бих могла да направя в живота си. Затова реших да поговоря с лорд Гордън по-късно, без присъствието на двамата.
Сега, когато в кабинета на Давернети все още се чуваше трясъкът на затварящата се от мен врата, аз нервно възкликнах:
– „Нула!“ – изолирайки стаята от възможността да бъде подслушвана от някой отвън.
След това сгънах ръце на гърдите си, поех си дълбоко въздух и казах:
– В Града на драконите има уайверна. Мъжка уайверна. Иска ми се да вярвам, че е само една, но уви – има основания да смятам, че в момента в Уестърнадан има два… звяра. Първият е бил събуден преди четири години и използван от Лаура Енсан, за да убива. Съжалявам, но не е имало „единият отвлича вниманието, другият убива“. Звярът беше този, който убиваше. Вторият, събуден от Елизабет в нощта на смъртта ѝ, вероятно е бил изключително привързан към вас, лорд Давернети, или към вас, лорд Арнел.
Застанах под изненаданите и мрачни погледи на трите дракона, вдишах и издишах, и също толкова прибързано изръмжах:
– Звярът или Зверовете не се осъзнават в моментите на превъплъщение, тоест техните „носители“ не са наясно на какво са способни и какво правят. Механизмът на трансформацията е приблизително същият като при пробуждането на дракона, но с една съществена разлика – драконът се трансформира постепенно, а последният удар е загубата на най-близкия човек… някой много близък. – време е да спра да оценявам драконите от гледна точка на хората, защото те не са хора – При уайверна е различно – първият удар е загубата на някой изключително близък човек, което причинява психологическа травма и раздвоение на личността. Така се появява Звярът. Той е по-силен от гостоприемника, по-силен дори по отношение на магията, т.е. един стандартен дракон – опитах се да не погледна лорд Гордън – в състояние „Звяр“ има магически потенциал до сто единици.
– Това е оригинално. – каза лорд Давернети.
Без да реагирам на забележката му, аз продължих:
– Мъжките уайверни обикновено не доживяват тринадесетата си луна. Но ако го направят, те имат определени характеристики – стройно телосложение с впечатляваща физическа сила, високо ниво на емпатия, съпричастност, съчувствие.
След миг мълчание сведох поглед и добавих тихо:
– А също и зачервяване на кожата при контакт със злато.
И се принудих да погледна в очите на лорд Гордън.
Младшият следовател не беше идиот. А аз не бях достатъчно издръжлива, за да издържа на погледа на дракона, на когото току-що бях… разбила сърцето. В края на краищата, ако лорд Едингтън беше прав, лорд Гордън се отнасяше така с мен, защото беше влюбен… а не защото беше уайверна.
Не мисля, че някога съм се чувствала толкова отвратително.
– В града няма нито една втора жена уайвърна. – казах аз, свеждайки поглед – Можете да ме арестувате за подпомагане на бягството на престъпник. Имам предвид престъпница. И… ако Лаура Енсан е все още жива, а ми се иска да вярвам, че е, поговорете с нея по човешки… – отново се обърках, конвулсивна въздишка и: – Говорете с нея откровено. Кажи ѝ, че сестра ѝ Елизабет Карио-Енсан е събудила Звяра. Имам описание на ритуала и ще се опитам да съставя вариант за обратна трансфигурация, но… ако най-лошите ми предположения се потвърдят, убийствата ще продължат. И така нататък. И това е всичко, което мога да ви кажа.
– Защо, – каза язвително лорд Давернети – можеш да ни кажеш и как да премахнем това безумно досадно заклинание, което не ми позволява да те гледам, Анабел. И…
– И вървете по дяволите! – пожелах си го от все сърце, съвсем искрено.
А после, като се съвзех, добавих с достойнство:
– Аз ще чакам решението ви за моя арест в коридора, лорд Давернети. Моля, уведомете ме дали се нуждая от услугите на адвокат. Лорд Гордън… – принудих се да погледна отново бледия, силен, достоен мъж с огромна издръжливост – бих искала да разговарям с вас. Насаме.
И с това се обърнах, за да напусна трите дракона, които не бяха в най-добро настроение.
Вече там, пред вратата на кабинета на лорд Давернети, отидох до прозореца в края на коридора и се спрях, притискайки длани към пламналите си бузи. Мистър Илнър ме последва тактично, без да задава въпроси и държейки наметалото ми, без да се опитва да ми го предложи.
Стоях там, загледана в снега, който покриваше студения Град на Драконите, скривайки всичките му тайни и дори най-лошата от всички възможни тайни – Звяра. Страшно, почти смразяващо ужасяващо.
Но все пак искрено се радвах, че това не беше лорд Гордън. Наистина много се радвах. За съжаление обаче радостта ми не направи предстоящия разговор нито на грам по-лесен за мен.
И когато чух вратата на кабинета на лорд Давернети да се отваря, последвана от звука на мъжки стъпки, които се приближаваха към мен, не се насилих веднага да се обърна и… си платих за това.
– Лорд Гордън, аз…
– Не лорд Гордън! – чу се леденият глас на лорд Арнел.
Аз веднага се обърнах към него.
От внезапното движение полите ми се вдигнаха, преминаха през високите ботуши на дракона и паднаха, а аз едва сдържах желанието си да направя крачка назад, увеличавайки разстоянието между нас. Но бях живяла с дракон твърде дълго. Твърде дълго. И затова знаех, че ако се отдръпна, ще загубя. А като се има предвид, че щях да загубя аз… нямаше къде да отстъпя.
Лорд Арнел ме погледна в очите за първи път, откакто беше прочел писмото ми.
В мое присъствие челюстта му се стискаше толкова силно, че скулите му бяха пожълтели, а очите му блестяха от ярост… но Арнел беше запазил самообладание тази нощ. Сега… едва ли.
Погледнах към дракона с гордо вдигната брадичка и увереност, която не ми липсваше. Какъв беше залогът ми в момента? „Заслепяване“. Едно от малкото заклинания, които са извън контрола на драконите и маговете от старата школа. Но да разчиташ само на едно заклинание? Твърде добре си спомнях лекотата, с която Арнел бе премахнал забраненото ми „Уиоларе ет франгере морсу“. Какво да очаквам от този дракон сега, не знаех.
И ми се струваше, че той сам не знае какво да очаква от себе си.
Аз и той, само една крачка между нас, снежна буря, бушуваща зад прозореца, дракон, готов да побеснее пред мен.
Но погледът в очите ми и яростта беше заменена от опустошение. Какво можех да му кажа?
Нищо.
Какво можеше да ми каже той?
Много, ако се съди по погледа на дракона, но лорд Арнел мълчеше, гледайки над мен към виелицата, към града, чиито светлини бяха помрачени от снеговалежа, към Планината, която беше едновременно негов дом и затвор.
Няколко мига напрегнато мълчание и едно едва чуто:
– Пожелавам ви щастие, мис Вайърти. Вие го заслужавате.
Докато си тръгваше, аз го гледах, гордия, прав, силен дракон, който нищо не можеше да пречупи, и ме болеше. Не за мен, аз на практика бях спасена, но за него… ме болеше.
Погледнах през прозореца, към снега, който виелицата хвърляше към стъклата, към студа, който можеше да разклати всичко, към планината, която можеше да издържи и на най-силния удар.
И в следващия момент спрях да дишам, защото върху замръзналото стъкло на полицейското управление изведнъж се появиха думи, изписани като с нокът:
„Едно, две, три, четири… без пет.
Аз идвам да те намеря.“
Това е лудост! Абсолютна лудост! Но имаше една подробност, която не можех да пренебрегна – „без пет“.
И като изтръгнах ръкавицата от ръката си, набързо написах разобличението:
„Ти си дракон!“
Леденият вятър удари прозореца, изтри написаното, покри стъклото отново със скреж и върху него се появиха само две думи:
„Аз съм Смъртта.“
О, Боже мой…
Не бях доволна от това. И под учудения поглед на мистър Илнър извадих молив и с тъпия му край написах по-долу:
„Чия? Кога? За какво? Как? На колко сте години?!“
Отново порив на вятъра заличи всички надписи, слана покри празните места, стъклото остана замръзнало и това беше всичко.
И колкото и да чаках, отговор нямаше.
Вратата на кабинета на лорд Давернети се отвори, към мен бавно се приближиха и аз чух думите на лорд Гордън:
– Мис Вайърти, позволете ми да ви заведа у дома.
В момента едва ли бях в състояние да му отговоря. Честно казано, изгубих контрол над собствените си нерви и написах на стъклото:
„Страхливец! Жалък, нищожен, некомпетентен страхливец!“
Зад мен настъпи шокирана тишина, толкова шокирана, че ми се стори, че я усещам физически. Не е изненадващо, че лорд Гордън едва ли можеше да очаква подобно изказване по негов адрес.
Но емоционалният изблик имаше своя ефект и на прозореца се появиха надраскани думи:
„Веригите скоро ще паднат, мила Бел. Ще се наслаждавам на смъртта ти като гастроном… дълго… с наслада.“
Двамата с лорд Гордън се спогледахме. Изненадващо, един поглед беше достатъчен, за да се разберем и да вземем решение.
Драконът пристъпи към мен, с една ръка ме обгърна около кръста, а дясната му ръка покри отворената ми дясна длан.
Ударихме веднага!
– „Куарере“! – най-простото заклинание за търсене.
– „Егисаар“! – не знаех какво използва лорд Гордън, но разчитах на него.
Моето заклинание проблесна със синьо сияние, заклинанието на дракона – със светъл огън, те се преплетоха, за да образуват неясен образ, и със змийска плавност и точност се втурнаха като един по коридора на полицейското управление. Излишно е да казвам, че ние се втурнахме след тях – лорд Гордън начело, аз зад него, придържайки полите си, а мистър Илнър, проклинайки тихо, бързаше след нас.
Спуснахме се по стълбите към първия етаж на полицейското управление и аз се сблъсках с лорд Гордън, който спря пръв, мистър Илнър не се сблъска с никого, внимаваше да стои настрана, а и не беше магьосник, така че… нямаше възможност да види как комбинираното ни заклинание се разпада на блестящи частици, обсипвайки краката ни с магически искри.
А това можеше да означава само едно – Звярът беше тук, в полицейското управление!
– Вие добре ли сте? – попита лорд Гордън с разсеяна любезност, явно също като мен по-скоро озадачен от случилото се, отколкото от правилата на етикета.
– О, не, добре съм. Трябва да призная, че за разлика от лорд Арнел вие сте много по-малко… строг.
Едва когато го казах, осъзнах колко двусмислено звучат думите ми. Но не смеех да се оправдавам, защото човек, който се опитва да се оправдае, често изглежда още по-жалък и по-малко убедителен. Направих крачка назад под зоркия поглед на лорд Гордън, но не поисках повече информация. Младият дракон се огледа наоколо. И бях откровено изумена колко бързо погледът му се трансформира в заобикалящата го среда. Не толкова отдавна, когато го срещнах да слиза по стълбите, той изглеждаше съвсем спокоен – полицейското управление беше за него остров на сигурността, както и за всички полицаи, на практика дом. Сега драконът се оглеждаше не в къщата, а в лагера на враговете, които чакаха да ударят иззад някоя врата… всяка врата.
– Ще трябва да се качим в кабинета на лорд Давернети. – каза лорд Гордън.
Разбирах мотивите – младшият следовател не искаше да ме пусне сега, след като бях открито заплашена. Но по същия начин не исках да бъда отново в кабинета на лорд Давернети.
– Мога да изчакам във вашия. – възразих плахо.
– Бъдете разумна, мис Вайърти! – каза лорд Гордън студено.
О, как не ми се искаше да бъда разумна! Изобщо не исках да бъда разумна. Но послушно последвах младшия следовател обратно на горния етаж, тръгнах уморено по коридора и скоро се сблъсках с подигравателния поглед на лорд-главния следовател.
– Каква среща! – поздрави ни лорд Давернети, който допиваше втората си бутилка от най-силния бърбън.
Но в същия момент насмешливата усмивка се изплъзна от лицето му и драконът попита напрегнато:
– Какво се е случило?
Не чух отговора.
Мен ме бяха заключили по най-безсрамния начин, но не сама, а с мистър Илнър, и така и двамата имахме неприятната възможност да се насладим на звука от завъртането на ключа в ключалката, което ни отряза от всичко и всички.
След това пред вратата настъпи хаос. Бягане, командите на лорд Давернети, звукът от многобройни стъпки и заклинанието за търсене, което проблясваше отново и отново, превръщайки полицейското управление в светеща коледна елха с разноцветни лампички. Поне отраженията, които виждах от прозореца на покрития със сняг площад, приличаха на блясъка на коледни лампички.
– Разбутахте гнездото на стършелите, мис Вайърти. – каза мистър Илнър, като седна уморено на стола за посетители.
– Не за първи път, мистър Илнър. – признах аз.
– Да, така е. – съгласи се коняря, който все още трябваше да държи наметалото ми.
Възползвах се от факта, че в момента сме сами и че мисис Макстън няма да прекъсне този очевидно неприятен за нея разговор, и реших да попитам:
– Мистър Илнър, вие познавахте добре професор Стантън и затова мисля, че ще разберете причината за моите съмнения, подозрения и… други емоционални състояния, които съпътстват мрачното недоумение. Защо, по каква причина, професор Стантън не се е върнал в Уестърнадан, когато е разбрал, че е болен?
Този въпрос не ми даваше мира, откакто открих възможностите на камъка-охранител в къщата на професора. Знаех обаче, че нито мисис Макстън, нито мистър Онър и мистър Уолън ще ми кажат истината от страх да не наранят чувствата ми, но мистър Илнър беше много по-директен.
И изчисленията ми се оказаха верни.
– Отчасти причината е във вас, мис Вайърти! – каза тихо мистър Илнър и отвърна поглед – Предпочиташе да умре, за да остане във вашите очи достоен човек и учен.
Замръзнах, взирайки се шокирано в мистър Илнър, но коняра продължи, без да ме погледне:
– Има обаче и втора причина. Не знам произхода ѝ, мога само да предполагам, че е на лейди Арнел, но… преди седемнайсет години, след една от срещите им, и аз самият закарах лейди от гарата до хотелската ѝ стая, професорът, след… срещата, на връщане, ме помоли да го заведа не до вкъщи, а до една кръчма, където ми каза, съвсем пиян, че оттук нататък… животът му е приключил.
Минах бавно през кабинета на лорд Давернети, спрях се до втория прозорец, който изобщо не беше замръзнал, и погледнах навън. Гледката от прозореца на коридора беше приблизително същата, но тук прозорецът беше по-широк и панорамата съответно по-обширна, а и целият град не изглеждаше толкова мрачен… Град на нехора и хора в капан.
„Ариана е негова дъщеря“ – спомних си думите на лелята на градския управител, лейди Арнел.
Преди седемнайсет години… Ако вземем предвид думите на мистър Илнър, изглежда, че професор Стантън е научил или за бременността, или за раждането на дъщеря си. Не е ясно защо от този момент нататък е смятал, че животът му е недвусмислено приключил.