***
Междувременно в полицейския участък продължаваха да се случват странни неща – сградата се разтресе, а после чух заповедта на лорд Давернети:
– Охранявайте кабинета ми. Ако от главата ѝ падне и косъм, ще прережа гърлата и на двамата!
И с това началникът на полицейското управление напусна резиденцията си, като само погледна към мен, която стоях объркана на прозореца, докато пришпорваше коня си.
За миг погледите ни се срещнаха.
Това беше достатъчно внезапно, за да осъзнае лорд Давернети своята раса и собствените си новопоявили се способности, и така старшият следовател скочи от коня си и се издигна нагоре като дракон. И, опасявам се, не само аз, но и всички служители на полицейското управление му хвърлиха объркан поглед.
Няколко мига след епичния демонстративен акт на лорд Давернети стоях там, все така шокирана, както винаги, но после… изведнъж осъзнах, че съм останала в кабинета на самия лорд-главен следовател и той няма да се върне скоро. А аз, след като полицая многократно е нарушавал моите лични граници в дома ми, имам повече от право на… напълно безпардонен обиск!
Един поглед към мистър Илнър и веднага ме разбра – коняра, оставяйки наметалото ми на дивана, се придвижи към вратата и остана да стои там, готов да я задържи, в случай че се задейства някоя алармена система и се направи опит вратата да бъде отворена.
Но по някаква причина, щом мистър Илнър застана на поста си, се почувствах неспокойна. Беше странно усещане. Знаех със сигурност, че пред вратата има два дракона. Определено и сигурно двама – Давернети беше казал: „Ще прережа гърлата и на двамата“ – но когато мистър Илнър застана на вратата, с гръб към мен, почувствах смътно безпокойство.
– Отстъпете назад. – помолих аз, като погледнах напрегнато към вратата.
– Но вие ще претърсвате бюрото на главния следовател. – каза мистър Илнър.
– Ще претърся. – казах аз, противоречейки на собственото си твърдение, докато стоях пред бюрото, гледайки напрегнато към вратата – Отстъпете, моля.
Мистър Илнър се подчини, но аз… Не отделих и секунда, за да помисля, не ми харесваше твърде много предчувствието, което обземаше сърцето ми.
Бързо прекосих кабинета, докоснах вратата и възкликнах:
– „Апертио!“
Вълшебният ключ завъртя ключалката и аз отворих вратата.
И точно навреме!
Двама полицаи, дракони на зряла възраст и със значителен ръст, замръзнаха с извадени револвери и се приготвиха да дадат отпор на Звяра.
Звяра…
Природата е капризна и понякога ражда невероятни екземпляри, но гледайки това чудовище, никой не би си помислил за природа – чудовището, ако е създадено от някого, определено е дяволът!
Ужасно лице, нещо, което отдалеч напомняше издължена лъвска муцуна, остри уши, сега притиснати към гъста червена грива, Звярът очевидно се готвеше за атака, лапи – и животински, и драконови, паяжинисти крила, тяло на изправено същество, деформирани задни крака, но най-страшното – опашката! Огромна опашка, понякога покрита с вълна, понякога с люспи, а понякога гладка като на плъх, с огромен извит шип в края и само този шип беше по-голям по размер от тесните мечове на полицаите, вероятно затова полицаите бяха извадили огнестрелни оръжия.
Само че аз се съмнявах, че драконите имат някакъв шанс срещу това чудовище.
– В кабинета! Сега! – заповядах и на двамата.
И напразно – полицаите бяха получили заповед да ме пазят, а не да се крият зад мен.
Но нямаше време за убеждаване:
– „Ин драг!“
Забраненото заклинание за послушание можеше да бъде основание за лишаването ми от свобода, но едва ли съм мислила за това в този момент.
А Звярът едва ли е очаквал драконите да ми се подчиняват, така че когато двамата полицаи влязоха в кабинета, той замръзна за секунда и това ми беше достатъчно.
Захлопвайки вратата, аз възкликнах нервно:
– „Екстрема“! – заключвайки ключалката.
И се отдръпнах бързо, като трепнах, когато един шип се заби в затръшнатата врата – на нивото на лицето ми. И щеше да разцепи черепа ми, ако не бях направила крачка назад.
И трябваше да осъзная това, както и че ударът беше нанесен прецизно – Звярът беше изчислил височината и крачката ми и затова, едва измъкнал опашката си от вратата, нанесе втори удар – бях спасена от един от драконите, който бързо се отметна настрани с нечовешки рязко движение, а ударът на костния израстък беше върху полицейския меч… И той се разцепи. Не костният израстък, а мечът!
Драконите се погледнаха един друг.
Те мълчаливо ми посочиха масата, като ми предложиха да седна там, докато те се подготвят да поддържат отбраната ни. Нямаше никакво съмнение – Звярът беше добър в магията, а нивото му, както беше предупредила Ембър, беше извън класациите, така че лично аз не бях изненадана да чуя това, което току-що бях използвала:
– „Апертио!“
Звярът се изненада, че заклинанието не проработи. Ключалката вече беше отворена, така че нямаше какво да се отключва.
Рев на ярост и още едно заклинание:
– „Патефацио сурсум!“
Това беше неговата грешка. Той буквално поиска вратата да се отвори, но това не беше светкавично действие. Бързо, но не светкавично! И така, веднага щом вратата се отвори, двамата полицаи стреляха!
Попадението беше перфектно – драконите имат отлично зрение – и Звярът беше отхвърлен назад към отсрещната стена, но… не спря. Звярът се надигна, отначало колебливо, и колебливостта му беше разбираема – веднъж ударили, полицаите не спряха да стрелят и двамата вкараха пълен пълнител в Звяра. Презареждането им отне по-малко от секунда и след това започнаха да стрелят отново по чудовището, което не искаше да умре! Звярът се надигна, почти подскочи, отблъсна се от стената като пружина, но аз се намесих.
– „Проксима!“
И вратата се захлопна в лицето на звяра.
И тогава казах нещо, което лорд Арнел ще запомни до края на живота си:
– „Мурум“!
Когато вратата бе заменена от солидна каменна стена, чудовището изръмжа толкова силно, че прозорците издрънчаха. И това беше чудесно, защото ме накара да си спомня, че прозорците също са доста уязвими.
– Мурум! Мурум! Мурум! – и трите прозореца се превърнаха в монолит, който ни затвори в каменна стая.
И тъкмо навреме – едва успях да стигна до последния прозорец, преди ноктите да задраскат външната стена.
– Мъртви предци! – проклинаше един от полицаите.
Другият се обърна към мен и попита:
– Защо именно „Мурум“?
– Защото е нужна концентрация и… време, за да се развали тази магия.
Звярът съзнаваше това и затова се мяташе по стените в безсилен гняв, но имах основание да вярвам, че в това състояние му е трудно да извършва последователни и прецизни действия.
Но освен че се надявах на заклинанието и на това Арнел и Давернети да пристигнат навреме, изпитвах и страх… страх за онези, които можеха да се окажат на пътя на чудовището.
– В полицейското управление.. – започнах аз.
Но и двата дракона се обърнаха, явно не искаха да говорят за това. Мен не ме зарадва мистър Илнър:
– В сградата се усеща мирис на кръв, мис Вайърти, което означава, че вероятно има жертви.
Издържах този удар с достойнство, което не бях очаквала от себе си в такава ситуация, но преди дори да си помисля да помогна на тези долу, един от полицаите каза:
– Няма кого да спасяваме. Нападението беше съобщено от охраната на входа. Те са мъртви. И те, и…
И той не довърши.
Зашеметих се, но удържах позицията си. Бавно отидох до масата, седнах на мястото на старшия следовател, посегнах към чашата и… Дори не осъзнах веднага, че това не е чай. Приликата беше само в цвета, но миризмата на алкохол обезкуражаваше всяко желание да пия.
Поставих чашата обратно, погледнах към масата пред себе си и видях доклада, който Давернети сигурно е чел, когато пристигнах. Но като го прочетох и забелязах, че документът не е завършен, а перото е изоставено на масата, разбрах, че принадлежи на ръката на самия лорд-главен следовател.
И въпреки че четенето на лични документи едва ли е достойно занимание, плъзнах листчето с протокола, хвърлено върху това, и…
– Мис Вайърти, това са личните документи на лорд Давернети. – каза един от драконите.
В този момент Звярът се хвърли към стената от страната на коридора и за миг полицаите загубиха интерес към действията ми, като трябваше отново да презареждат револверите си.
И така, получих пълна свобода на действие и вече безпрепятствено прочетох написаното с остър и зле четлив почерк.
„Деца. Средната цена на едно момче е 6 паунда. Стойността на едно момиче се определя от външните му качества и може да достигне до 20 лири.“
Шокирана, погледнах напрегнато към мистър Илнър. Конярят веднага се приближи, застана до мен и се наведе да прочете какво има. Мистър Илнър имаше много по-голям опит с лошия почерк от мен, тъй като в неспокойното си минало беше работил като наемен келнер и му се беше налагало да разчита обърканите текстове на не особено трезвомислещи работодатели, именно той посочи реда два абзаца по-долу и аз го прочетох с известно затруднение:
„Условието е наличието на драконова кръв.“
– Казват, че мистър Верг е малко… рогоносец. – замислено каза мистър Илнър.
– Мисис Макстън не е тук. – казах възмутено.
Уви, разговорът ни беше привлякъл вниманието на полицията.
– Мис Вайърти, отново ви моля да спрете да четете личните документи на лорд Давернети. – каза един от тях с известна заплаха в гласа.
– И да използвате върху нас заклинания за подчинение. – добави вторият.
В такава ситуация едно порядъчно момиче би трябвало да остави неприличното си занимание, да отиде покорно на дивана и да седне там, послушно чакайки господаря на стаята. Но за щастие с мен беше мистър Илнър и той нямаше нужда да се държи като порядъчно момиче.
– Господа, нека се разберем. – каза той.
– Лордове! – поправи го полицаят и се представи: – Лорд Дартън, на вашите услуги.
– Лорд Бастуа. – представи се на свой ред другият.
Мистър Илнър ни най-малко не се смути от този развой на нещата и с цялата си характерна прямота моят коняр каза:
– Многоуважаеми, благодарение на мис Вайърти не сте трупове, както се казва сред нас, обикновените хора, или помагайте, или се махайте по дяволите. Ясно ли се изразих?
Съдейки по погледите на драконите, никой досега не им беше говорил така.
– Старши следовател Дартън и старши следовател Бастуа. – каза лорд Дартън, като ясно намекна, че те са почти равни по старшинство и положение на Давернети.
Преглътнах и понечих да стана, но мистър Илнър винаги е бил добър човек и не пропусна да го направи.
– Прекрасно, – възкликна той – значи знаете повече от лорд Гордън, младшия разследващ полицай.
Полицаите се спогледаха, а лорд Бастуа се обърна любезно към мен:
– Какво точно искате да знаете, мис Вайърти?
За кратък миг бях объркана от изненадата, но събитията от деня бяха породили хиляди въпроси.
– Деца. – казах аз – Кой е похитил децата?
Лорд Бастуа отиде до масата, завъртя стола си и седна така, че да вижда и мен, и стената, след което каза с видимо нежелание:
– Лейди Белатрикс Стентън-Арнел и някои от нейните приятелки.
Ето така… просто така?
Погледнах шокирано дракона, а той въздъхна и продължи:
– Всички знаем какво се случи днес в дома на Верг и осъзнавам, че виждате случилото се в малко… изкривена светлина.
– Изкривена! – възкликнах иронично, започвайки да кипвам – Лорд Бастуа, знаете ли какво точно предизвика възмущението ми?
Драконът остана безмълвен, гледайки ме въпросително, и аз обясних:
– Фактът, че от три дни не сте се занимавали с докладите за изчезнали деца!
Полицаят издържа на възмутения ми поглед и ме попита рязко:
– А вие замисляли ли сте се, че подобна позиция е напълно основателна?
– Нямам думи! – възмущението ми нямаше граници – Едно дете е изчезнало, лорд Бастуа! Дете!
Въпреки това, без да реагира на думите ми, драконът спокойно каза:
– Да, мис Вайърти, едно дете липсва. Дете от семейство Верг. Момче на име Илиас Верг. Това е факт и аз няма да го оспорвам. Но знаете ли колко пъти преди това Илиас Верг е бил обявяван за изчезнал?
Мълчаливо махнах с ръце, разбира се, не знаех за такова нещо.
– Повече от двадесет. – информира ме хладнокръвно полицаят.
Не разбирах съвсем какво има предвид, затова уточних:
– Откакто е изчезнал?
Лорд Бастуа се усмихна и поклати отрицателно глава:
– През последните три години.
Шокирана, погледнах с ужас към мистър Илнър. Конярят ми кимна и ми напомни:
– Казах ви, че се говори, че татко Верг е рогоносец.
Като погледнах отново бележките на лорд Давернети, прочетох познатото:
„Задължително условие е да имаш драконова кръв“… Значи за това става въпрос….
– И мистър Верг е знаел? – попитах, без да вдигам поглед.
– Навярно е така. – каза безразлично мистър Илнър – Слуховете са такива неща и рано или късно стигат до всички.
– Той е знаел. – любезно ни съобщи лорд Бастуа и на двамата, с което сложи край на спекулациите.
А после добави:
– Мистър Верг има склонност да пие прекалено много уиски и в такива моменти Илиас бягаше от дома си в сиропиталището „Сейнт Мартин“, което вече знаете, и невинаги се съгласяваше да го напусне. В този случай семейство Верг подаваше сигнал в полицията, а след три дни ние изпращахме молба до сиропиталището и отнасяхме въпроса до настоятелката. Трябва да осъзнаете, мис Вайърти, че едно дете на тази възраст не може да взема никакви решения за това къде да остане, така че решението беше на майката настоятелка.