***
– Тетрадка? – Предложи услужливо Бетси.
Без да чака отговора ми, тя се хвърли към гоблена, дръпна го настрани, за да разкрие нарисуваната карта на убийствата, извади тетрадката ми и ми я подаде. Мистър Уолън любезно сподели писалката си, а мисис Макстън също толкова любезно сподели мислите си:
– Вече се бяхме досетили, че Звярът е в един от полицейските лечители.
И цялото ми светло настроение беше пометено като едва паднал сняг от силен порив на леден вятър. Ръката ми трепереше, писалката едва не изпадна, а лицето ми… лицето ми, боя се, беше със същия цвят като снега.
Защото за разлика от домашните си, аз осъзнах нещо друго – Звярът все още не беше намерен. Беше очевидно – лорд Арнел беше сложил „Мурум“ на вратата веднага щом напусна дома ми. И не беше взел със себе си нито полицията, нито бойния маг, което означаваше, че …
– Не са го намерили. – Казах аз с приглушен, тревожен глас.
И не можех да вдигна очи, за да погледна към онези, които със сигурност имаха право да знаят всичко. На мен ми беше съвестно, срамувах се и се страхувах. Имах от кого да се страхувам.
– Нападението в полицейското управление е не просто ужасяващо – то по-скоро е съкрушително. И първото нещо, което беше „съкрушено“, беше информацията, която имахме за Звяра.
За момент замълчах, но в разговора се включи мистър Илнър.
– Злато – произнесе той – всички останали в полицейския участък Давернети, по дяволите, провери със злато. Но нападението, според същия този гадняр Давернети, е станало в полицейското управление. Така че звярът е бил един от…
Но тогава мистър Илнър спря да говори.
Уви, той осъзна, както и аз, че ако Звярът беше вътре, сред оставените полицаи, досега щеше да бъде открит.
– Лечител! – Възкликна мисис Макстън – Полицаите можеха да отворят вратата на лечителя, а този, който …
Почетната икономка също спря, като ме погледна напрегнато.
– Да, лечител – потвърдих тихо – и точно за това докладвах на лорд Давернети преди три дни. Предполагам, че в полицейското управление няма много лечители и нямаше да е трудно да се проверят всички, но… Но лорд Арнел зазида вратата, което означава, че Звярът все още не е намерен.
И тревогата, която ме измъчваше, сега витаеше в атмосферата на напрегнатата тишина в кухнята. Не за дълго. Виното, което очевидно е било загрявано за греяно вино, но е било забравено, кипеше и се изливаше на котлона.
Мистър Онър побърза да поправи последствията от своето забравяне и скоро след това се върна при нас, като се присъедини към дългото мълчание.
– Е, да предположим, че има храна за конете. – Каза мистър Илнър с дълбок глас.
– Ако изгоним полицията, запасите от храна ще стигнат за близо месец. – Каза мистър Онър.
– Чаят е в изобилие. – Съобщи мисис Макстън.
– Дали ще им стигне един месец, за да открият Звяра? – Попита ме разтревожено Бетси.
Аз не знаех.
Не знаех какво да мисля. Не знаех какво да правя. Не знаех дали драконите изобщо могат да открият Звяра. Лаура Енсан ги беше водила за носа в продължение на четири години! Не само тях, но и собствения си баща, а херцог Карио не беше от хората, които лесно се подвеждат. Но измамата на Лаура е толкова майсторска, че херцогът все още не знае за отсъствието на Ембер от Града на драконите.
– Мис Вайърти, скъпа – мисис Макстън докосна ръката ми – ако се наложи, ще издържим толкова дълго, колкото трябва, не се тревожете толкова.
Как бих могла да не се тревожа?
– О, тези проклети дракони! – Възкликна Бетси, раздразнена.
Останалите бяха на същото мнение. Другите, но… но не и аз.
– Тези проклети дракони са на ръба на унищожението. – Прошепнах аз едва доловимо.
И това си беше чиста истина.
– Дракони? – Каза мрачно мисис Макстън. И добави раздразнено: – Това не е голяма загуба!
– Мис Вайърти със сигурност не мисли така. – Каза мистър Илнър с дълбок глас – Мис Вайърти прие предложението на лорд Гордън.
И в кухнята се разнесе дълъг, протяжен стон на непоносима мъка. Моят стон.
Пръстенът!
От злато, с невероятно красив син камък, обсипан с малки диаманти, и седеше на пръста ми като идеално прилягащ. Удивително е, че дори не го бях свалила, преди да отида до банята, въпреки че винаги свалях всичките си други пръстени, а този бях оставила по някаква неразбираема за мен причина.
– Пръстена? – Попита шокирано мисис Макстън – Това годежен пръстен ли е? Мис Вайърти, предположих, че това е някакъв артефакт и затова не сте го свалили.
Погледнах пръстена с меланхолия и… и въпреки това не го свалих. Пръстенът трябваше да бъде върнат на собственика, а не… не изгубен, както се случи с предишния годежен символ. Срам ме е и до днес – семеен пръстен на семейството на Жорж, който просто изгубих и не успях да върна на годеника си, след като годежът беше отменен. Чудовищна разсеяност.
– Мисис Макстън, годежът беше грешка и лорд Гордън го знае. – Казах аз. След това, като събрах всичките си вътрешни сили, се постарах да изглеждам колкото се може по-непринудена. Но хладнокръвието ми избледня под скептичните погледи на всичките ми роднини и осъзнах, че бледността постепенно се заменя с ярка руменина по бузите ми.
– Това – прибрах ръка в скута си – това стана случайно.
Мисис Макстън бавно повдигна вежди.
Обърнах се отново към тетрадката си и започнах да чета миналите си записи с най-съсредоточения поглед, който можех да събера.
– И? – Страхувам се, че мисис Макстън беше от хората, които се интересуваха повече от брачни въпроси, отколкото дори от перспективата за масово убийство.
– И това е всичко. – Казах настойчиво, като теглих черта под първите три точки и придобих вид на човек, изцяло потънал в работата си.
Но мисис Макстън не можеше да бъде заблудена.
– А на мен ми харесва лорд Гордън. – Замислено каза икономката ми. – Той е достоен млад мъж, интелигентен, вежлив, добре възпитан и се е отнесъл към вас с искрено внимание.
Е…
Без да вдигам поглед от бележника си, трябваше да се съглася:
– Имате право, лорд Гордън наистина е много почтен човек… лорд. И като знам това, се чувствам изключително гнусно, като се има предвид колко болка съм му причинила. Мога само да се надявам, че лорд Гордън е достатъчно великодушен, за да ми прости за случилото се.
В кухнята отново настъпи мълчание, след което Бетси издиша хипнотизирана:
– А какво се случи?
Боже, какъв срам.
Добавих още един ред под бележките и без да поглеждам никого, сдържано ѝ разказах какво се е случило:
– Лейди Ембър Енсан каза, че Звярът е близък до лорд Давернети човек. Генерал ОрКолин спомена, че мъжките уайверни се различават от трансформиращите и драконите по това, че имат по-крехко телосложение, а освен това втората основна разлика е съпричастността и способността за съчувствие. От полицейските служители, които познавах, само лорд Гордън отговаряше на изискванията.
Без да сдържам тежката си въздишка, продължих:
– Звярът е уайверна. Уайверната по същество е смесица от две раси: трансформиращи и ръждиви дракони. Можеш да разпознаеш ръждив дракон, като използваш злато. Златото оставя леки изгаряния по тялото на ръждивите дракони, така че по кожата на уайверната би трябвало да са останали следи. Бонбоните, които лорд Гордън любезно ми беше дал, бяха в златно фолио и аз… – Говоренето ставаше все по-трудно – помолих лорд Гордън да свали ръкавицата от ръката си и…
Тишината беше толкова силна, че единственият звук в стаята сякаш беше звукът от дишането ми. Но аз се съвзех и довърших разказа си:
– Мис Вайърти – каза тихо мистър Уолън – последните хора, за които трябва да се притеснявате, сме ние.
Уви, това не беше така.
– При нас има два Звяра. – Казах аз, като погледнах единствено към масата пред мен. – И докато единият е само условно опасен за мен и за вас, другият, събуден от Лаура Енсан преди четири години, сега има лична вендета срещу мен.
Преглъщайки конвулсивно, аз продължих, без изобщо да радвам близките си:
– За мое съжаление, когато златният пръстен се появи в ръцете на лорд Гордън, наблюдавах внимателно кожата му, като донякъде пренебрегнах факта, че ми беше направено предложение.
Мълчанието се превърна от потискащо в някак неловко.
– Скъпа моя, знае ли лорд Гордън, че не си приела предложението му? – Попита мисис Макстън.
– Да! – Кимнах аз, потвърждавайки го окончателно.
– Но вие все още носите пръстена. – Каза икономката.
Трябваше отново да кимна, а след това да обясня:
– Аз не успях да го върна своевременно, Звяра установи контакт и след това нападна полицейското управление.
При спомена за надписа, който се появи на стъклото, изтръпнах.
И тогава мистър Онър попита тихо:
– Как именно Звярът установи контакт?
С повторна тръпка прошепнах:
– На стъклото се появиха думите:
„Едно, две, три, четири… без пет. Аз идвам да те намеря.“
Шумно мистър Уолън издиша, мистър Илнър дръпна яката си, разхлабвайки вратовръзката си, мистър Онър едва чуто псуваше. Изненадваща за всички беше Бетси, която зададе въпрос:
– Мис Вайърти, сигурна ли сте, че той със сигурност е дракон?
Оу!
– Защо се съмнявате в това? – Попитах изненадано – Да не би да имате съвсем различно мнение.
Но прислужницата с отрицателно поклащане на главата ми напомни:
– Драконите не понасят числото четири. Те го наричат числото на смъртта. А този ваш „Звяр“ – той написал „без пет“, като е оставил само четири числа. Четири е символът на смъртта. А вие, мис Вайърти, дълго време сте живели в една къща с дракон и може би Звяра е решил, че и вие също се опасявате от числото четири?
Вгледах се в Бетси шокирано и със закъснение осъзнах, че е права. Определено беше права! Вероятно Звяра се опитваше да ме уплаши и аз си мислех, че е направил грешка, като е позволил на емоциите си да надделеят, но действията му… Дали надписът върху стъклото наистина имаше за цел да ме изплаши до смърт?
– Но защо му беше да засилва и без това съвсем реалния ми страх? – Въпрос, който остана без отговор.
Ние не знаехме това, за наше колективно съжаление.
– Нека помислим за това. – Предложи мистър Уолън – И така, вие четете съобщение „Аз идвам да те намеря“ от чудовище, което, както всички знаем, има някои много необичайни хобита, като например да удави град в кръв. Какви са действията ви, мис Вайърти?
Моите действия?
За пореден път почуках с върха на писалката си по листа хартия и мрачно се изповядах:
– Опитах се да получа отговори. А когато лорд Гордън се появи от кабинета на лорд Давернети, нервите ми отстъпиха и…..
– И мис Вайърти написа на този нещастник, че той е страхливец и мошеник! – Съобщи мистър Илнър, почти с гордост.
В този момент гордост имаше не само в очите на нашия достопочтен коняр.
– Това е добра тактика. – Каза мистър Илнър – Сработи ли тя?
– Да – усмихнах се неволно, но усмивката далеч не беше щастлива – той ми обеща ужасна смърт, като отговори с красива фраза: „Веригите скоро ще паднат, мила Бел. Ще се наслаждавам на смъртта ти като гастроном… дълго… с наслада“.
– Заплаха! – Заяви уверено Бетси. – Заплаха и сплашване!
Всички очаквахме да каже нещо друго, но под погледите ни прислужницата се смути и се съсредоточи върху чашата си с чай. Не е изненадващо, че всички последвахме примера ѝ и за няколко минути изпаднахме в приятно пиене на чай.
– И все пак – върна се към разговора мистър Уолън, когато чаят вече беше допит – да предположим, че наистина сте се уплашили от заплахата. Какво бихте направили в този случай?
Усмихвайки се нервно на управителя, аз признах тихо:
– Честно казано, мистър Уолън, аз действително се уплаших.
– И какво се случи след това? – Настоя той.
Спомняйки си за онази ужасна нощ, аз съобщих:
– Нас с мистър Илнър лорд Давернети ни затвори в кабинета му.
Всички погледнаха към мистър Илнър, а коняря кимна и го потвърди:
– Така и стана – заключи ни. А мис Вайърти се канеше да се прибере у дома.
А аз, която тъкмо се канех да взема отново перото си, го изпуснах. В този момент осъзнах, че Звяра искаше точно това – да напусна полицейския участък. Той желаеше точно това!
– За щастие лорд Гордън настоя мис Вайърти да отиде в кабинета на онзи мошеник Давернети. – Добави мистър Илнър.
Действително за щастие.
Впрочем.
– Предполагам, че ако бях срещнала Звяра, можех да го спра за известно време. – Казах, обмисляйки възможностите.
Усетих известно недоверие във въздуха, но никой не каза нищо на глас. Но аз чувствах, че е мой дълг да обясня:
– Напомням, че уайверната е смес от кръвта на Ръждив дракон и кръвта на трансформиращ. Бях отлично обучена от професор Стантън да влияя и на двете. Така че предполагам, че мога да измисля нещо.
И след няколко минути мълчание добавих:
– Във всеки случай ще трябва да измисля нещо.
Или да прекарам остатъка от живота си в зазидана стая, което едва ли гарантира стопроцентово оцеляване.