* * *
Отне ми около четвърт час да се преоблека, най-вече защото старите ботуши на Бетси, дори и с два чифта чорапи, стърчаха пред мен, а ходенето с такива обувки беше достатъчно опасно, а връзките не помагаха изобщо. След малък експеримент решихме да използваме старите ми ботуши с изрязан вълнен чорап върху тях, както правеха онези нещастници, които не можеха да си позволят по-топли обувки за периода на снеговалеж. За щастие в къщата имаше чифт стари вълнени чорапи. А старинното наметало на мисис Макстън Бетси на практика открадна, макар и с най-добри намерения. То беше изпокъсано, на места лъскаво, но винаги чисто – маститата ми икономка поддържаше дори такава стара вещ в изключителен ред, така че от мен и Бетси зависеше да го изцапаме. Направихме това с малко пръст от една саксия с цветя и малко вода. След това избягах през създадената от мен врата, която водеше към конюшнята, а Бетсалин прикриваше бягството ми, слушайки на вратата как мисис Макстън ругае бойния магьосник. Ако беше счупил императорската перла в короната, щеше да чуе много по-малко тиради.
* * *
Когато с мистър Илнър напуснахме конюшнята на коне, останалите коне, както и кучетата, се втурнаха към светлината и свежия въздух, но коняря изсвири и животните се отдръпнаха, а аз използвах заклинание, за да блокирам отново стената. След това призовах „Куавис деформация“.
– Бих искал да разходя останалите коне, когато се върна. – каза мистър Илнър.
– Добре. – съгласих се аз, като се мъчех да остана на седлото.
Ездата никога не е била силната ми страна. Снежната буря, с нейните пориви на вятъра, не беше много стабилна и трябваше да стискам юздите колкото се може по-силно. В същото време мистър Илнър, който яздеше отзад, държеше един елов клон, който, влачейки се след коня му, заличаваше следите от нашето бягство от къщата. Тази маневра коняря използва чак до пътя, след което хвърли клона в канавката.
И като се приближи до мен, попита:
– Това беше заклинание за невидимост, нали?
– Частично изкривяване. – поправих го.
Мистър Илнър, който придърпа качулката на пелерината си и завърза шал върху нея, уточни:
– Какво прави?
– Изкривява. – бях принудена да вдигна и качулката – Да скрием движенията си от драконите така или иначе би било трудно, особено ако ни наблюдават, но частичното изкривяване създава малко по-изкривено впечатление у наблюдаващите.
Мистър Илнър извади впечатляващите си очила на кочияш, закрепи ги и едва тогава попита:
– Как е това?
Спирайки коня, аз посочих назад. Там, през решетките на портата, можех да видя как излизаме от конюшнята и после се връщаме на заден ход. И пак навън, и пак назад.
– Това вие добре сте го измислили. – каза мистър Илнър.
– Добре сте го измислили вие – аз дори не помислих да прикрия следите си.
– Е, вие сте магьосница, мис Вайърти, вие витаете в облаците, но ние, конярите, винаги сме по-земни. – усмихна се той – Можете ли да се движите по-бързо?
О, Господи, помогни ми.
– Ще направя всичко по силите си. – уверих го аз.
За щастие мистър Илнър знаеше по-добре от всеки друг моите съмнителни способности за езда, затова взе юздите на коня ми и пришпори своя, като ме остави да се придържам към седлото за стабилност.
След това поверихме съдбата си на надигащата се стихия и само защото мистър Илнър водеше коня ми, успях да затворя очи, които бяха заслепени от снега, навяван от вятъра.
Но дори и със затворени очи, аз бях единствената, която отговаряше за живота ни.
– „Сентентия орбис“! – заклинание, което не беше по-забележимо за външни хора от сапунен мехур, надут до степен да загуби цвета си.
Бях разтеглила магическата бариера до двайсет крачки в диаметър и сега можех да пътувам безопасно със затворени очи, знаейки, че ще мога да реагирам навреме в случай на опасност.
– Вие по-рано не сте използвали магията толкова често и толкова отчетливо. – чух гласа на мистър Илнър, прекъснат от вятъра.
Не съм я използвала, това е добра забележка. Никога преди не ми се е налагало да го правя.
– Много от заклинанията, които използвам сега, са забранени в столицата. – казах на висок глас, опитвайки се да крещя над виелицата.
– Ето как. – каза мистър Илнър – Дръжте се, ще се опитаме да вървим по-бързо.
Колко по-бързо може да бъде?!
Но аз се вкопчих в седлото и направих всичко възможно да не падна от него, когато конете потеглиха в бърз тръс.