* * *
Това продължи доста дълго време. В един момент почти се бях настроила към скоростта, която даваше на конете мистър Илнър, и затова едва не паднах, когато конете рязко спряха.
Причината за спирането изобщо не ми беше ясна; наблизо нямаше никой, а доколкото можех да преценя, нямаше никой и на петдесет крачки от нас. Затова побързах да избърша снега от миглите си и да отворя очи.
Бях шокирана да видя, че над Града на драконите нямаше снежна буря.
От входа до границите на града, характеризиращи се с често стоящи къщи, тротоари и улични лампи, а по-нататък над градските сгради се простираше навес, който виелицата и моят „сапунен мехур“ от заклинания безуспешно блъскаха. И моята магия не просто беше в дисонанс с навеса, защитаващ града от виелицата – тя беше отхвърлена от него. Дотолкова, че „сапуненият мехур“ се огъваше по контурите на самия навес.
– Ние няма да успеем да преминем? – тактично попита мистър Илнър.
– Може и да успеем. – казах аз, оглеждайки магическия контур, покриващ града – Но ще е по-добре да го избегнем.
Мистър Илнър кимна и докладва:
– Изглежда, че центърът и северозападната част на града са затворени. Ние така или иначе ще поемем по заобиколен път към покрайнините.
Кимнах в знак на съгласие, след което извадих ръкавицата от дясната си длан и сякаш докосвайки балдахина, прошепнах заклинание:
– „Верум!“
Истината се разкри пред мен само за миг, и то само защото едно от последствията от намесата на лорд Арнел в моето възстановяване беше, че чрез магията му бях почувствана като част от самия владетел на града. Това, и само това, ми позволи да видя цялата картина на съвършеното. И аз, като затворих очи и докоснах защитния балдахин, видях черен дракон, замрял в небето и бълващ пламъци. Пламъците, по начин, който е напълно неприсъщ за тях, се разпростираха тънки като стъкло в защитния навес, който покриваше града.
– Мис Вайърти. – обади се мистър Илнър.
Отдръпнах ръката си, след това отново нахлузих ръкавицата си и… Какво да кажа? Драконите винаги са ме впечатлявали, а способностите на този дракон бяха плашещи. Защото да създадеш навес над имението на Арнел беше едно, но да създадеш защита над цял град беше нещо съвсем друго. Различно ниво на магия. Различно ниво на мислене. Друго ниво на паметта. В края на краищата, за да поставиш такъв мощен магически навес, трябва да вземеш предвид всички, абсолютно всички, които са вътре. Абсолютно невъзможно е едно човешко същество да оперира с такова количество информация. Ние, несъмнено, бихме могли да направим нещо подобно, но за тази цел е създадена цяла верига от магове, които стоят по контура на бариерата. От външната страна на бариерата. И така нападателите изобщо не се концентрираха върху разрушаването на бариерата – те унищожаваха маговете, които оставаха напълно беззащитни, докато държаха бариерата. По-късно, най-вече поради тази причина, съвременната магия изоставя мащабните магически контури.
Отдалечихме се от входа към центъра на града, върнахме се на околовръстния път, отново ударен от безмилостната снежна буря, и продължихме. Мистър Илнър водеше конете уверено, а аз се концентрирах върху видяното.
Лорд Арнел вече не беше в града. Беше създал магически навес, докато беше над Уестърнадан, и след това си беше тръгнал. Опитах се да си спомня подробностите и разбрах, че е създал балдахина тази сутрин. В този момент небето все още беше сиво, вероятно беше преди зазоряване, а след… След като лорд Арнел се е погрижил за мен? Времето съвпадаше – при непряк контакт на изтощения маг му трябваше повече от ден, за да се възстанови, но на лорд Арнел вероятно му трябваше нещо като час.
– Дръжте се здраво. – извика ми мистър Илнър и конете ускориха ход.
Сега единственото, което можех да направя, беше да се придържам към седлото и да правя всичко възможно да остана на коня. Но въпреки обстоятелствата мислите ми бяха насочени към нещо друго. Вълшебният балдахин. Невероятен в природата. Защото всички, които сега бяха вътре, бяха познати на Арнел. Абсолютно всички. За да поддържа магическата бариера, той трябваше да знае дори броя на плъховете, които се криеха в мазетата. Магическата бариера допуска максимум три грешки, след което се разпада с искри, губейки защитните си свойства.
Така можем да стигнем до следните изводи: първо – полицията е претърсила целия сега защитен град и е установила самоличността на всички в него. А плъховете може би са били прогонени. Дори вълците са избягали от Арнел, а плъховете също са доста умни.
Второ, полицията сигурно е прекарала трите дни, в които бях в безсъзнание, в усилена работа. В края на краищата би било глупаво да остави убийци в район, защитен от всичко.
И заключение трето, Арнел не е в Уестърнадан в момента. Искаше ми се да вярвам, че си почива в имението, след като се е погрижил за мен, но някак си се съмнявах в това. По това време вече бяхме изкачили хълма, пътят криволичеше и като погледнах назад към Уестърнадан, разбрах, че мистър Илнър е бил прав: центърът и северозападната част на града бяха затворени. И като се има предвид ефективността на драконите, можеше да се предположи, че полицията не си почиваше след тежката си работа. Те все още са на работа. Така че има голяма вероятност да се сблъскаме с някоя неприятна компания в покрайнините на града.
– Мистър Илнър – обадих се аз над виещата виелица – очаквам, че в покрайнините ще има много полиция.
Конярят се обърна, кимна и ние продължихме по пътя си в същия бърз тръс.