* * *
Беше минал повече от час, когато спряхме край една от таверните по пътя. Мистър Илнър скочи от коня си и ми помогна да сляза. Опитах се да се стабилизирам, като се държах за лоста, за който се връзват конете при хубаво време, но тъй като в Уестърнадан времето почти никога не е хубаво, той рядко се използваше и мистър Илнър отиде да предаде конете в „сигурни ръце“.
Аз пък се огледах и разбрах, че оттук до града ще се стигне за около час пеша, а това никак не ме зарадва. Но за моя голяма радост мистър Илнър се върна с една карета с толкова внушителни размери, че на нея можеха да се поберат трима мистър Илнър. Човекът, който се приближи, докосна шапката си и каза:
– Здравейте, мадам.
След това, след като изгуби всякакъв интерес към мен, той започна да обсъжда новините с мистър Илнър. Новините бяха точно такива, на каквито се надявах: полицията е проверила всеки човек в града през последните три дни. Онези, които не са заслужавали доверие, са били изселени в покрайнините. Три дни бяха необходими, за да се почисти центърът на града и най-уважаваната му част – тази, в която се намираха къщите на почтените семейства. Но никой не спря дотук.
Суотсън, както мистър Илнър наричаше кочияша, и с възмущение, и то не по най-учтивия начин, спомена за драконите, каза също, че на повечето от наетите таксита е забранено да влизат в защитената територия на града, което, без съмнение, силно намалява доходите на таксиметровите шофьори, защото именно заможните хора от Уестърндан плащаха най-добре.
След като изля възмущението си, мистър Суотсън изведнъж избра мен за жертва на вниманието си и попита мистър Илнър:
– Кое е това нещастно същество?
Трябва да съм изглеждала наистина много нещастно, защото мистър Илнър, гледайки ме, не коментира изказването на колегата си и отговори:
– Слугиня, която си търси повече или по-малко прилично място.
– Не-е-е – каза той – няма да го намери тук. Хиляди слуги изгубиха работата си по време на метежа, така че покрайнините са пълни с прислужници, които търсят по-добра работа. А от Желязната планина не може да се избяга. Горките. Можеш да ги вземеш и да отидеш в къщите за утеха.
– Суотсън! – възмутено повиши глас мистър Илнър.
– Това е вярно. – съгласи се той уморено – Публичните домове също са пълни, а парите са малко за господата, които искат топла прегръдка. Къде бихте искали да ви заведа?
– В „Куцата кобила“. – каза мистър Илнър.
Той погледна мрачно мъжа, който беше отишъл да докара каретата, и каза:
– Съжалявам, мис Вайърти, но ми се иска да си бяхте останали вкъщи, уви това не е най-приличното общество и не е редно да…
– Мистър Илнър, аз вече съм тук. – напомних му очевидното.
Конярят кимна мрачно, приемайки неприятната реалност.
Уви, той се оказа напълно прав – обществото, в което бяхме попаднали, определено не беше от най-приличните.