***
Усетих как сърцето ми прескача.
А когато полицаят, след като поръча на разносвачката, се огледа и видя мистър Илнър, сърцето ми прескочи втори удар. А на лицето на чудовището се появи усмивка. Чудовищна чудовищна усмивка, толкова несъответстваща на лицето, толкова ясно показваща, че лицето е само маска.
– Мистър Илнър! Елате тук! Сега! – възкликнах, скачайки от мястото си.
И администраторът на полицейското управление веднага разпозна гласа ми.
Едно бързо, чудовищно бързо завъртане на главата и вертикалната зеница в очите на дракона се завъртя, аленият ирис проблесна, а самият Звяр се промени бързо – раменете му се разшириха, гърбът му се изправи, а усмивката му… тя се разшири подигравателно, разкривайки снежнобели зъби и остри, подобни на вълчи кътници. А във всяка от ръцете на писаря се появиха остри метателни кинжали, неуловимо бързи.
И двамата знаехме към кого ще бъдат насочени и в чия посока ще поемат своя смъртоносен полет.
– „Субординатионес“! – изкрещях аз едновременно с кинжалите, които изсвистяха във въздуха.
Остриетата заблестяха с изкривения от магията метал и полетяха на метър нагоре, удряйки се в колоната, където седеше мистър Илнър, като ни най-малко не засегнаха коняря ми, но това не беше победа за мен. Всъщност бях използвала заклинание за подчинение, което означаваше, че кинжалите би трябвало да се подчинят на волята ми и да потънат в тялото на господаря си, но Звярът беше по-силен, отколкото си мислех.
Едно на едно.
– Мистър Илнър! – изсъсках, като не откъсвах поглед от звяра и се опитвах с всички сили да предвидя следващия му ход.
И в този момент настъпи паника! Не у мен и дори, за съжаление, не у мистър Илнър, който беше зашеметен от ужас и пиене и не помръдна от мястото си, а у посетителите на „Куцата кобила“, които най-сетне осъзнаха, че животът им е в опасност. И то голяма опасност. Но лично аз знаех със сигурност, че единственият, който сега е в смъртна опасност, е мистър Илнър.
– „Ин драг“! – забранено заклинание за послушание, което никога не бих използвала върху близък човек, но в момента нямах друг избор.
Мистър Илнър се дръпна, тялото му го повлече против волята му към стълбите, водещи нагоре, и Звяра без проблем разбра маневрата ми.
– „Ин драг“! – изръмжа той, като протегна ръка към коняря ми.
Магически дуел с жива награда, по дяволите!
Аз се провалях на всички магически дуели в университета. Винаги. Бойната магия не е моето нещо и всеки път всяка магическа битка завършваше с това, че аз оставах на земята, а противникът ми получаваше аплодисменти и победа. Всеки път! Ето защо се гмурнах с главата напред в теорията. Но сега нямах право да губя. Животът на мистър Илнър беше заложен на карта и не ме интересуваше как ще завърши битката за мен, но бях готова да се бия до последно за любимия си човек.
– „Потест“! – вик, който преряза дори слуха ми, като попречи на чудовището да нанесе нов удар, последван веднага от „Куод вера имаго!
Две – две.
Призоваването на истинската му форма изкриви полицейския служител, а хрущенето на преобразяващия му се гръбнак отекна в цялата кръчма, надделявайки дори над писъците на клиентите, устремили се към изходите, и стоновете на онези, които бързаха да избягат.
Но аз не дадох на противника си и секунда да се възстанови – по дяволите с принципите на честния дуел.
Едно дръпване и, поемайки контрола над дестабилизирания от две заклинания за подчинение мистър Илнър, наредих директно на тялото му, принуждавайки го да се издигне към мен и да остане зад мен – уви, това сега беше най-безопасното място за моя коняр.
И щом мистър Илнър, който беше под мой контрол, започна да се изкачва по стълбите, аз съсредоточих цялото си внимание върху Звяра, който се тресеше в агонията на трансформацията. А между другото знаех, че трансформиращите са уязвими в момента на трансформация и колкото и жестоко да звучи, най-лесният начин да ги убиеш е в момента на промяната. Това не беше най-етичното нещо, което някога бях правила, но в битка, в която ставаше дума за живот, моралните принципи отиваха по дяволите.
– „Левитатион“! – и най-близката до Звяра масивна дъбова маса полетя във въздуха – „Перкутиенс“!
И масивната дъбова маса рухна върху променящия формата си звяр с цялата си сила и цялата си маса!
Чу се пукване, после рев, а после със съжаление осъзнах, че изобщо не Звяра се е счупил. Беше масата. Масата се беше напукала и раздробила, а Звяра се беше освободил от оковите на моето заклинание. Беше се освободил от заклинанието ми по най-гнусния възможен начин – просто му се беше подчинил и беше приел истинската си форма. Старец, дракон, много по-стар, отколкото си мислех. И разбрах защо лорд Давернети не беше успял да го разбере – трудно е да обърнеш внимание на нещо, което винаги е било на показ, с което си свикнал като с мебел. Дали полицаите са усещали магията в администратора на отдела? Несъмнено да. Но очевидно всички са смятали, че това е само магията на подмладяването. Опитът на един стар човек да остане на работа. Малка хитрост, която да го предпази от пенсиониране. Магическа маска, която е била пренебрегната просто от съжаление. Най-невероятната маскировка в живота ми!
– Анабел Вайърти! – изръмжа чудовището, чието магическо ниво започна да се покачва, сякаш старецът бе свалил ограничителните си окови – Обещах ти дълга смърт. Спомняш ли си това, момиче?
Единственото, което си спомнях сега, бяха способностите на Лаура Енсан. Четири години да водиш дракони в заблуда, да събудиш Звяра в най-безобидния и жалък служител на полицейското управление, това е нещо, което трябва да се види! Наистина гениален ход! Давернети със сигурност ще го оцени, когато разбере.
Ако разбере… защото ако не оцелея, тогава Давернети… Но това е Давернети и той по магически начин ще възстанови хода на събитията в „Куцата кобила“, независимо дали съм жива, или умряла.
А възможността за моята смърт в тази ситуация ставаше все по-реална.
Основният проблем беше, че бях съвсем наясно с шансовете си в тази битка, а те зависеха до голяма степен от това доколко Лаура Енсан е тренирала своя опитомен Звяр. А за съжаление, ако се съди по случилото се в полицейското управление и по това, което току-що се бе случило тук, много. Наистина много.
Това поражда въпроса: какво да правя сега?! В открита битка не съм равностойна на Звяра. Мога да го задържа за известно време, но какво после? Той нападна лечителите и полицаите в леговището си и се измъкна. Той нападна полицейското управление и избяга въпреки пристигането на два от най-силните дракони в империята. Беше избегнал нападението, когато лорд Арнел беше поставил защитна бариера над центъра на града. И изглеждаше, че отново ще избегне възмездието, вероятно усещайки, че на мястото има таен магически проход. Ако Звяра беше наоколо и разполагаше с магия от старата школа, може би щеше да усети отварянето на магическия тайник така, както го усетих аз. Което означава, че целта му е да се измъкне. Но Звяра също не смяташе да се откаже от отмъщението и намирането на мистър Илнър тук беше подарък от съдбата. Очевидно и моето присъствие.
Беше лесно да се предвиди какво ще се случи след това. Звяра щеше да убие мистър Илнър, а след това да залови мен и избягвайки през един магически таен проход, да подложи на дълги и мъчителни изтезания мен, разрушителката на плановете му.
И Звярът потвърди предположението ми с кръвожадно ръмжене:
– Аз ще те убивам дълго, много дълго време… Но той ще умре пръв. Ти толкова се тревожиш за живота на слугите си, нали, момиче?
Да.
Така че нямах право да загубя тази битка.
Просто нямах право.
Хвърлих поглед към мистър Илнър, който най-сетне вече беше зад гърба ми, и след като разсеях „Ин драг“, създадох „Виа плетеница“, но не я активирах. Мистър Илнър така или иначе няма да умре, в подходящия момент ще освободя плетеницата и ще му отворя проход към следващата сграда. А докато Звяра се опита да избяга, се надявам, че разпръснатите клиенти на „Куцата кобила“ ще са се обадили в полицията. И ако лорд Арнел се появи, аз ще живея, а ако не се появи….
Но това чудовище така или иначе няма да се измъкне!
И по дяволите с принципите, аз бях изправена пред враг, десет пъти по-силен от мен!
Звярът се усмихна и попита подигравателно:
– Най-силният печели, а, мис Вайърти?
– Не се надявайте! – отвърнах мрачно, без да оспорвам факта, че добре осъзнавах силата на Звяра, която далеч надхвърляше моята.
Чудовището се усмихна, то вече очакваше лесна победа и имаше всички основания да вярва, че няма да му е трудно да пробие защитата ми. Но кой е казал, че аз ще се защитавам?
Най-добрата защита е нападението!
Затова вдъхнах част от силата си в едно просто заклинание:
– „Левитатион“!
Ножове, кинжали, медни кокалчета, дори двете пушки, намерени в изоставената кръчма, полетяха във въздуха. Сякаш самият въздух изведнъж бе станал остър и опасен.
А едно пространство, в което има оръжия, определено не беше това, което администраторът на полицейското управление очакваше. Но не беше трудно да се разбере какво щеше да се случи по-нататък.
– „Перкутиенс“! – вложих цялата си сила в заклинанието за атака и всички висящи във въздуха остри предмети се забиха в плътта на жертвата ми.
И полицаят стана като иглена възглавничка, а цялата сграда се разтърси от рев на чудовищна болка. Болка толкова силна, че обръщането започна против волята на собственика, като единствен начин да преживее толкова много рани. И проява на милост щеше да бъде да го оставя да довърши трансформацията, но в мен не беше останало милосърдие.
– „Потест“! – спиране на трансформацията в момента, в който костите и гръбнакът вече се пропукваха, изграждайки костна тъкан.
И после, без да позволя на чудовището да се опомни, светкавично:
– „Куод вераимаго“!
Рев! Ръмжене! Свистенето на полицейския администратор, който пада на пода в локва кръв, и ужасът в душата ми. Наистина изпитах ужас от собствената си безмилостност, от действията си, от факта, че измъчвах възрастен човек….
И тази секунда закъснение беше моята ужасна грешка!
Старецът подскочи на четири крайника като див звяр и се разтърси като куче, излязло от реката. Но вместо капки вода във всички посоки полетяха капки кръв, а после всички остриета, които бяха пронизали тялото му, се сринаха на пода.
Не знам как го направи, но стоманата и желязото, както и всички останали оръжия, паднаха на пода в кръг на няколко крачки от него, а Звярът вдигна сивата си глава и ме погледна в очите.
В този миг разбрах, че всичко е свършило за мен.
– „Виа“. – тихо заклинание и част от стената зад мен се сгромоляса, отваряйки проход за мистър Илнър – Напуснете незабавно! – наредих набързо.
И без да се обръщам назад, изцяло съсредоточена върху битката, казах:
– „Куод вера имаго“!
Звярът изрева в знак на протест, опитвайки се да устои на заклинанието ми и да се преобрази. Но едва очертанията на администратора започнаха да губят яснота, тих звук отекна в разрушената таверна:
– „Потест“!
Той отново рухна в локва собствена кръв, изрева, опита се да скочи, започна трансформация на магическо ниво, почти без външни прояви, но в „Куцата кобила“ отново прозвуча
– „Потест“!
И отново рев, и отново падане в кървава каша.
Но това не беше три – три. Бях претърпяла съкрушително поражение и го осъзнах ясно. Да, бях успяла да го вкарам във възможно най-уязвимата истинска форма, но той бе успял да се отърси от заплахата за живота си и сега набираше сили.
И това беше само началото – той беше по-силен. И по-твърд. И много по-бърз.
Единственият начин да отблъсна атаката на Звяра беше да разсея Темпус, но тогава дъбовите маси щяха да се стоварят върху мен и мистър Илър!
Така че нямаше какво да направя.
Абсолютно нищо!
Единственото, което можех да направя, беше да стоя там и да гледам в очите Звяра, трескаво търсейки изход от смъртния капан, в който така майсторски ме бяха вкарали.
Като в кошмар видях как дъбовите маси се разбиват на трески и счупени парчета, как острата опашка на уайверната блести на зимната слънчева светлина, как усмихнатата уста на Звяра се втурва към мен и… как черна, огромна, полупрозрачна лапа с нокти на дракон внезапно стиска мощната шия на чудовището.
Дивият вик на Звяра!
Дръпване на призрачна ръка.
И Звяра падна, смазан на каменния под.
– „Екзитум“ – заклинание за унищожение, което атомизира частите на дъбовите маси, които висяха във въздуха.
Този глас… разпознах го веднага.
И бях по-щастлива от всякога да го чуя.
С огромно облекчение и нервна тръпка се приближих до парапета и погледнах към дракона долу, който държеше виещия, гърчещ се и борещ се Звяр. Но Арнел държеше. И той държеше здраво.
Беше невероятна гледка – дракон в снежнобяла риза с разкопчана яка, небрежно разпусната черна коса, която не реагираше на ледения вятър, който духаше през разбитите прозорци и счупените врати в разрушената таверна, и напълно превърнат Звяр на двайсетина метра от него, на практика неуязвим както за оръжия, така и за магии, но не и за лорд Арнел. Наистина гледах на главата на Уестърнадан с откровено възхищение. Този дракон беше невероятно силен и също толкова невероятно умен: наистина – защо да използваш магически заклинания, когато можеш да хванеш противника си за гърлото в истинския смисъл на думата?!
Как лорд Арнел бе овладял частичната трансформация, ми беше напълно неизвестно. Но призрачната ръка определено беше резултат от тази трансформация и приличаше на пряко продължение на ръката на Арнел, протегната към Звяра и свита в юмрук, сякаш лордът стискаше нещо… например врата на врага.