***
А лекотата, с която лорд Арнел го направи… беше изумителна. Изведнъж открих, че се възхищавам на този човек. Лицето му, сякаш издялано от най-твърдия гранит, черната му като смола коса, разрошена от ледения вятър, уверената му стойка, силата му.
Сила, ярост, мощ. Истински дракон.
И гняв, изразен само с една дума:
– Убия.
– Звярът, надявам се? – попитах, усещайки как най-лошото от нервното ми напрежение се отпуска.
– Не се надявайте! – отвърна лорд Арнел с откровена заплаха – Впрочем него аз наистина ще го убия.
– А мен не наистина? – на мен дори ми стана малко любопитно.
Убийственият поглед в яростните му очи и плашещо вглъбеният му тон:
– Мис Вайърти, осъзнавате ли изобщо какво щеше да се случи, ако бях закъснял дори с минута?
Можех да излъжа, можех да измамя, можех да избегна отговора, можех да твърдя, че така или иначе щях да се справя, но отговорих честно:
– Да.
Всеки друг на негово място щеше да поиска разкаяна изповед за неспособността ми да защитя себе си и всички останали, но не и той. Когато чу отговора ми, Арнел кимна мълчаливо, приемайки го, и нямаше никакви упреци.
– Благодаря! – казах тихо.
– Нямате за какво да ми благодарите. – хладно каза лорд Арнел, а после добави гневно: – Изглежда, че се интересувам от живота ви повече, отколкото вие.
И в това вече прозвуча упрек. За съжаление, заслужен. Наистина не трябваше да се изпречвам на пътя на Звяра, трябваше да спася мистър Илнър и да избягам, а не геройски да влизам в битка, която нямах никакъв шанс да спечеля. Но ако аз бях виновна пред някой в тази ситуация, то това беше мистър Илнър, така че в тази кръчма нямаше разкаяно „Съжалявам“.
Изведнъж вратата, която беше така старателно повредена от бягството на пияниците, внезапно се отвори и лорд Давернети влезе в порутената зала. Подобно на Арнел, той беше едва облечен, само с риза, панталон и високи черни ботуши, и старшият следовател действаше със същата бързина. Той се огледа бързо, после се спря, като ме погледна, и попита, малко объркан:
– Мис Вайърти, това ефект от кървавата ви магия ли е, или наистина изглеждате малко… странно?
Премахнах илюзионното си заклинание, което накара и двамата дракони да изстенат от досада.
– Върнете обратно лицето си, – поиска Давернети, като се обърна – от него поне не получавам мигрена, когато го видя.
Без дори да се опитвам да се подчиня, си позволих една забележка:
– Мислех, че мигрената е по-характерна за дамите.
– Някога и аз така си мислех. – отвърна гневно Давернети.
И той призова магията на илюзията.
За няколко минути прегледа събитията от сутринта, поклати укорително глава при вида ми като мисис Макстън, после погледна с кого бях принудена да разговарям и се прокле, когато видя истинското лице на Звяра, влязъл в „Куцата кобила“.
– Мистър Агвайден. – съобщи той на градския администратор.
– Администраторът?! – попита лорд Арнел с известна доза недоверие.
– Да. – отвърна недоволно Давернети.
Лорд Арнел извърна глава и погледна изразително към началника на полицейското управление. В този поглед имаше всичко – гняв, ярост и най-вече ням въпрос. Давернети отговори с леко помръдване:
– Старецът не искаше да се пенсионира. Да, усещах магията върху него, всички я усещаха, но това беше просто елементарен опит да изглежда по-млад. Агвайден би направил всичко, за да остане на служба. А аз… го съжалявах.
Арнел не каза нито дума в отговор на всичко това, но погледът му….
Давернети направи опит да избегне темата и, без да ме поглежда, попита:
– Анабел, мистър Агвайден вървеше по улицата, а после направи остър завой към тази съмнителна кръчма. Предполагам, че ви е усетил?
Дракони! Светът ще се преобърне с главата надолу, но за драконите, изглежда, винаги ще съм виновна аз.
– Не! – отвърнах му безгрижно, облегната на парапета, като вече дори не се възмущавах от явната несправедливост на драконите – хората свикват с всичко, така че предполагам, че и аз свикнах – Мистър Звяр изобщо не усети мен, а отварянето на магическо скривалище, което вероятно има продължение под формата на таен проход.
И тогава си спомних за точно този вълшебен проход и за това какво се крие в него, и затова попитах кмета на Града на драконите:
– Лорд Арнел, разрешени ли са опиатите в Уестърнадан?
Драконът ме погледна, опита се да задържи този поглед, но се наложи да отклони поглед и отговори сухо:
– В свободна продажба – не. Някои наистина доверени лекари имат лиценз да използват опиум за медицински цели, но само за лечение на дракони. Що се отнася до хората, използването на магии е далеч по-малко вредно. И свалете вече проклетото си заклинание за изкривяване на зрението, то е неописуемо… вбесяващо.
– Ни-ко-га! – отговорих с известна доза наглост, на която имах повече от право.
Арнел вдигна брадичката си и ме погледна. Право в очите ми. Не знам как го е направил, очите ми трябваше да са поне двойни, или дори тройни, изхождайки от времето на заслепяването. Но драконът ме гледаше по начин, от който ме побиха тръпки, и през ума ми премина много лоша мисъл, че ще може да премахне и това заклинание. А това, честно казано, ме плашеше.
– Анабел. – извика старшият следовател, прекъсвайки визуалния двубой.
– Мис Вайърти! – поправих го с тон на ментор, с известно раздразнение.
– Бел, красавице моя, за какъв официализъм можем да говорим, когато успешно сме преминали етапа на отношенията, в които един мъж купува дрехи на една жена. Но това не е важно, важното е следното. Защо попитахте за опиатите?
Давернети не ме погледна, нито пък погледна Арнел, който беше зает да сканира помещенията на „Куцата кобила“. Съдейки по схемата на магическите лъчи, нямаше магически тайни проходи. Но имаше два други, определено контрабандни, но те се отваряха в мазето и се намираха под сградата на таверната, а магическият се отваряше определено в кухнята.
– Тъй като, уважаеми старши следователю, се опитаха да ми продадат артикули, които никога няма да приема, в това заведение на клиентите безцеремонно се сервираше лауданум.
– Няма как! – прохриптя мистър Илнър.
Обърнах се към коняря и едва сега забелязах неестествената му бледност и треперещите му ръце. Изведнъж изглеждаше по-стар от годините си.
– Мистър Илнър, добре ли сте? – попитах разтревожено, като гледах слугата си с нарастваща тревога.
Мистър Илнър не беше добре. Опита се да кимне и дори да изглежда безгрижен, но в крайна сметка се свлече на пейката до стената и сякаш не можеше да се задържи на краката си.
– О, Боже, извикайте лекар! – само това успях да изкрещя, докато се втурвах към мистър Илнър.
Лорд Давернети, втурнал се мълниеносно нагоре по стълбите, светкавично се озова до мен и като отхвърли опита ми да разкопчая яката на задъхания мъж, бързо притисна дланта си към гърдите на коняря.
– Инфаркт. – диагноза, която звучеше като присъда.
Аз се стъписах и го осъзнах едва когато старши следователят се хвана за лакътя ми. Знаех, че първите няколко минути са решаващи за спасяването на човек с подобно нараняване, но не знаех какво да правя, не съм лекар. О, боже, аз не съм и лечител, аз…
– Бел, приложете стазиса и свалете наметалото. – бързо нареди лорд Давернети.
Нямаше време за въпроси, вече бях прекарала твърде много време в разговори с драконите, без дори да забележа състоянието на мистър Илнър.
– „Темпус“! – колко много съм вложила в това заклинание.
Давернети на практика изтръгна наметалото ми от мен, светкавично уви мистър Илнър, а после го изхвърли през прозореца по най-немислимия начин!
През прозореца!
От първия етаж!
– Ах… – беше всичко, което успях да кажа.
Но Давернети не слушаше – той се хвърли през същия прозорец, следвайки пакета с много ценното за мен съдържание, превърна се в дракон извън сградата, вдигна мистър Илър с ноктите си, преди да падне, и се издигна нагоре. Драконът, като се има предвид скоростта му, би могъл да премине града за няколко минути, но ако се съди по това колко бързо летеше Давернети, сигурно е възнамерявал да постави рекорд от минута и половина.
А аз… потънах изтощено на пейката, усещайки как сълзите бодат очите ми и осъзнавайки, че мистър Илнър може би е мъртъв. Заради мен. Заради моите действия, заради моите решения, заради моето неудържимо любопитство, заради…
– Мис Вайърти, слезте тук и престанете да се чувствате виновна – вие направихте повече, отколкото можехте, за да го спасите. – чу се властният глас на лорд Арнел.
Да, повече, отколкото можех… Но „Ин драг“! Не биваше да използвам „Ин драг“. Какво съм направила…
– Мис Вайърти, бихте ли ми помогнали със Звяра? – почти попита лорд Арнел – Знаете ли, с него не е толкова лесно да се справиш.
Прикрила лицето си със студени длани, отговорих мрачно:
– Вие сте напълно неспособен да лъжете, лорд Арнел. Видях магическата бариера, която създадохте над центъра на столицата, така че имам ясна представа за силата ви и знам отлично, че сега сте повече от способен лесно да се справите с всичко.
В продължение на няколко секунди в разрушената таверна се чуваше само воят на ледения вятър, след което лорд Арнел каза уморено:
– Анабел, знам, че не си моя и не искаш да ми принадлежиш. Разбирам, че изборът ти на лорд Гордън е оправдан по някакъв начин, но не съм сигурен дали искам да знам какъв е той. И все пак те моля да слезеш долу. Имам издръжливост на дракон, но тя отдавна е пречупена, и ако не слезеш долу, ще счупя гръбнака на това нещо и сам ще се кача при теб!
Уви, изведнъж си дадох сметка, че съм се канела сама да счупя гръбнака на това нещо!
Надигнах се от замръзналата пейка, избърсах сълзите си и с решителност се отправих надолу.
Долу беше много по-студено, отколкото на горния етаж. И докато слизах по стъпалата, имах чувството, че слизам в хладилна камера, мразовитата мъгла ме обгръщаше с всяка стъпка, но в моето състояние се радвах на хладината – тя охлаждаше пламналото ми лице, създаваше безчувственост, безразличие и равнодушие. Все неща, от които се нуждаех толкова неистово сега.
Докато се спусках надолу, вятърът блъсна подгъва на роклята ми и Арнел реагира мигновено, използвайки онази невероятна драконова магия, която имаше уникалната способност да поправя разрушеното. И счупените стъкла, искрящи в светлината на зимния ден, полетяха във въздуха, влитайки в счупените рамки на прозорците, които се възстановяваха пред очите ми, а вратите, отчасти лежащи на счупени дъски, плавно се върнаха на местата си, преграждайки достъпа на смразяващия костите леден вятър. Тогава в стаята избухна огън. Просто огън. Точно във въздуха, няколко пламтящи огъня, и самият този въздух се затопли мигновено.
– Достатъчно, благодаря. – казах аз, без дори да поглеждам към лорд Арнел.
Очите ми бяха вперени в Звяра.
Само в Звяра.
Мисля, че бях готова да го убия, болезнено и жестоко. За мистър Илнър, за онези полицаи, чиято кръв бе пролята в полицейското управление, за всички онези нещастни хора, които нещото бе убило собственоръчно.
Призрачното същество се опита да разхлаби хватката на призрачната драконова лапа, но усилията му бяха напразни. И колкото и да се напрягаха конвулсивно кокалестите мускули на редкия космат гръден кош, силата не беше на страната на Звяра. Острата, отровна опашка, наистина страховито оръжие, се люшкаше и мяташе на пода, но не можеше да направи нищо срещу призрачната хватка на Арнел.
Този път едно – нула в полза на дракона. За пълна и съкрушителна победа на Властелина на Уестърнадан не можеше и дума да става. Аз бях тази, която нямаше с какво да се противопостави на Звяра, а лорд Арнел можеше да направи всичко.
– Сложно е да се разбере изражението на лицето ви. – изведнъж каза драконът.
– По – скоро – невъзможно. – поправих го, като сгънах ръце на гърдите си и си помислих мрачно за Звяра. Така че следващото нещо, което прозвуча в „Куцата кобила“, беше моят въпрос: – Успяхте ли да разпитате Лаура Енсан?
След кратко мълчание драконът отговори:
– Вярвам, че знаете отговора.По-скоро се досещам.
В продължение на още няколко секунди се взирах в Звяра. Звяр със садистични наклонности и фанатично желание да удави града в кръв определено нямаше да е лесно да бъде убит. Лорд Арнел вероятно знаеше това, защото не предприе никакви други действия, освен да го задържи. Напълно възможно беше да чака Давернети да се върне, но… Спомних си за бариерата, издигната над централната част на града, и осъзнах, че драконите също са наясно с възможностите на Звяра и трудността да го унищожат.
А на мен какво ми беше известно?
Че пред мен стои смесица между ръждив дракон и трансформиращ. А трансформиращите нямат абсолютно никакъв имунитет към опиума… Звяр, ти имаш една слабост, една много съществена слабост, и аз ще се възползвам от нея.
– Анабел, къде отиваш? – попита лорд Арнел, докато се насочвах към кухнята.
– Веднага ще се върна. – отговорих му, без да се обръщам.
Кухнята на „Куцата кобила“ вонеше. На печката се печеше развалено говеждо, в буретата имаше кисело зеле, а вратата на пространствения тунел беше отворена, откъдето два чифта очи ме гледаха с ужас. Разносвачките, същите, на които стопанката беше предала шишетата. Не знаех къде е отишла стопанката, а двете дами вероятно не знаеха как да затворят магическия тайник, и следователно изобщо не са в безопасност.
– Опиум.. – поисках аз – на мен ми е нужен опиум. Всичкия.
Жените се спогледаха и понечиха да се изкажат, но аз нямах желание да ги слушам.
– „Ин драг“! – казах с абсолютно никакво съжаление.
Те ми дадоха всичко.
Дванайсет флакона с лауданум, четири пакета с опиум на прах в пакетчета за чай.
Приготвих адската смес, като придърпах кърпа върху лицето си, за да не вдишам дори частица от наркотика. След като изсипах целия опиум на прах в празна кана, изпразних всички флакони с лауданум и добавих ром. Миришеше на ад. Смърдеше до очите ми. Но нищо не можеше да ме спре.
Взех кана, върнах се в разрушената зала и като дръпнах кърпата от лицето си, зададох на лорд Арнел един любезен въпрос:
– Бихте ли имали нещо против да държите опашката му?
Драконът погледна доста скептично каната в ръцете ми, леко се намръщи, като ме погледна, а заклинанието предизвикваше все по-голям дискомфорт, и каза:
– Както желаете.
В следващия миг лорд Арнел направи нещо, което не очаквах от него – приближи се до Звяра, който се бе напрегнал при появата ми с кана, избегна опита на чудовището да го достигне с отровен шип, хвана опашката му с гола ръка, после, падайки на едно коляно, смени хватката на призрачната лапа на дракона, отвори устата на Звяра и каза:
– Действайте, мис Вайърти. Но може би трябва да ви напомня, че наркотиците нямат ефект върху драконите.
– О, – имитирах с ирония изненадата си – но освен опиум и лауданум има и най-хубавия и смрадлив ром.
– Хм. – засмя се лорд Арнел – Изтезания чрез отвратителна миризма, това е нещо ново.
И тогава Звяра се засмя. Беше в лошо състояние и все още не беше осъзнал, че му предстои нещо чудовищно, и затова, въпреки пленничеството си и частично неподвижната си уста дракона, снизходително се присмиваше:
– Това е напитката, която пиех почти всеки ден, мис Вайърти.
Погледнах в жълтите му, с алени ириси и кръгли черни зеници очи и се усмихнах. Да, сигурно е пиел в тази кръчма всеки ден. Напълно допускам това. Само че той е пиел джин или уиски, много по-скъпи напитки от останалите клиенти. Ром и лауданум вероятно не са му сервирали.
Щях да поправя това.
Докоснах пръстите си до потрепването на могъщия врат на Звяра, адската отвара се изля в устата му и зловещо:
– „А сорбендум праебе“!
Той преглътна, преди да успее да потисне командата, насочена към нормалния рефлекс на гърлото му.
Той преглътна, без дори да осъзнава, че е преглътнал.
След това се изправих, изтърсих роклята си и се отдръпнах до стената, очаквайки продължението. Лорд Арнел, щом се увери, че съм на безопасно разстояние, също се отдалечи от Звяра, който замаяно въртеше очи, отваряше и затваряше уста и трепереше, без все още да знае, че треперенето скоро ще се превърне в пълноценна треска, каквато изпитват всички трансформиращи след прием на опиум. Чаках този момент с чувство на омраза, изненадана, че съм способна на такива чувства. Но в момента цялото ми същество предпочиташе омразата. По-скоро омраза, отколкото страх и чувство на нарастващо безпокойство за мистър Илнър – Давернети все още не се беше върнал.
И изведнъж силен порив на вятъра зад стените на кръчмата, властен глас на старшия следовател, който даваше заповеди отвън, вратата се отвори и се разнесе триумфалното:
– Бел, вашия коняр е наред!
И аз избухнах в сълзи.
Като малко момиче. Стоях там с ръце върху лицето си и просто не можех да спра. Давернети сякаш ме успокояваше, най-малкото, не мисля, че някой друг е способен да бутне носна кърпичка на момиче с думите „Избърши си сополите“, но сарказмът му не трая дълго.
– Анабел, скъпа, искате ли малко вода? – попита притеснено старши следователят.
– ДАААА!
Писъкът разтърси сградата, стените, мен, Давернети, който стоеше до мен с чаша вода, той дори вече беше успял да я донесе, но не и лорд Арнел, продължаващ да държи Звяра, който добави също толкова силен вопъл към гръмотевичния писък:
– ВОДА НА МЕН! Вода!
Давернети я взе и мълчаливо насочи чашата към мен. Мълчаливо я взех и отпих глътка.
– Меееен!!! – изкрещя чудовището – Не я изпивай цялата, остави и за мен!!!!
Върнах чашата на старши следователя, щях да върна и кърпичката, но тя беше напълно мокра от сълзите ми, затова реших, че ще е добре първо да я изпера, и мълчаливо пъхнах влажната кърпа в джоба си.
– О, вие приехте подаръка ми. – каза лорд Давернети.
– Взех я назаем, докато я изпера, но мога да я върна мокра, ако желаете. – казах аз.
Давернети мълчаливо протегна ръка, с което показа, че няма нищо против незабавното връщане. Мълчаливо погледнах към следователя. Следователят също се опитваше да фокусира погледа си върху мен, гледайки някъде към носа ми, но определено не успяваше.
– Никога не съм мислил, че жена с три носа може да изглежда привлекателна, – замислено каза Давернети – но нищо няма да те развали, Бел. Носната кърпичка.
– Тя е мокра. – смущаващо, но вярно.
– Няма страшно, ще я запазя като свидетелство за благодарните ти ридания. Тя ще стопли сърцето ми.
– Мокра кърпа едва ли може да стопли сърцето. – настоях аз.
– ДАЙ МИ НА МЕН МОКРА КЪРПА! – изкрещя Звярът.
Едва го погледнахме, погълнати от препирнята си за кърпата, и тогава Давернети изтъкна неопровержим аргумент:
– Аз спасих вашия коняр.
Мълчаливо извадих мократа носна кърпичка, съвсем предполагайки, че в нея може да има не само сълзи, но и сополи, и я подадох на Давернети. Старши следователят прие с благоговение акта на моето поражение, извади от джоба си стъкления съд, и постави в него носната кърпичка с пинсета, затвори старателно капака и, усмихвайки се коварно, прошепна:
– Чакай ново заклинание, наивна моя красавице.
Погледнах мрачно старшия следовател. Искаше ми се да вярвам, че погледът ми е изразителен и възмутителен, но осъзнах безсмислието му веднага щом Давернети заговори замислено:
– Три чифта преценяващи очи са нещо.
Е, опитах се да бъда мила, но след като се стигна дотук, ще трябва да го направя по трудния начин.
– „Ин драг“!
И докато драконът се опитваше да надвие заклинанието за подчинение, аз взех стъкления съд. Но после стоях и си мислех, спомняйки си как лорд Давернети беше спасил мистър Илнър, дори беше оставил лорд Арнел сам заради него, и…
– Добре, дръжте. – и аз подадох съда на едва изправилия се старши следовател.
– Това беше шега. – каза той сковано, като ме погледна възмутено.
Почувствах се засрамена.
Но Давернети бързо грабна стъкленицата и я пъхна в джоба си, като добави без следа от ирония:
– Но ако вие сте съгласна, защо не? Ще се упражнявам в заклинанията си. Адриан, какво не е наред със Звяра? Защо е толкова жаден, и то дори не за кръв?
Лорд Арнел ме погледна мълчаливо. Давернети ме погледна. Звярът също ме погледна.
Аз погледнах към тавана с най-невинния си поглед. Той се нуждаеше от ретуширане, боядисване, почистване и още нещо.
– ВОДА!!! – изрева Звяра.
– Той ще иска вода през следващите двадесет и четири часа. – информирах драконите – Той ще направи всичко дори за една глътка. Ако не успееш да измъкнеш информацията от него за това време, ще трябва да повториш процедурата.
Помислих си колко е студено навън и колко трудно ще ми е да намеря екипаж, като се има предвид бъркотията, която бяха направили, но единственото, което исках, беше да се прибера вкъщи, а след това при лекаря.
Говорейки за лекар:
– Лорд Давернети, при кой лекар отиде мистър Илнър?
– Доктор Еньо. – главният разследващ офицер не се подиграваше и не правеше иронични забележки, колкото и да е изненадващо, но не го направи.
– Благодаря ви! – благодарих му искрено аз.
Изправих се, неловко нахлузих ръкавиците си, погледнах драконите и им пожелах учтиво:
– Успешен ден.
Но аз дори не бях стигнал до вратата, когато чух студеното:
– Мис Вайърти, не се надявайте. Единственият начин да ви пусна е да ви предам на мисис Макстън.
– М-м-м, на вратата е Гордън, разпоредих се той да отведе мис Вайърти до вкъщи. – каза тихо Давернети.
– Аз казах мисис Макстън! – отвърна лорд Арнел.
– ВОДА!!! – изрева Звяра.
Пътуване в неловко мълчание или още по-неловък разговор с лорд Гордън, аз страхливо предпочетох компанията на Звяра и двата дракона. Пред тях поне не се срамувах от себе си.
Назад към част 25 Напред към част 27