* * *
– ВОДА!!! Тя ми обеща младост и любовта си. Тялото ѝ, такова сладко тяло… Позволяваше ми всичко, след всяко убийство изпивах младостта ѝ, копнеех синът ми да се роди в утробата ѝ… Вода!
– Ммм… как е здравето на майка ти… Исках да кажа мисис Макстън. – мисис МакАвърт ми се усмихна нервно.
Аз ѝ се усмихнах също толкова нервно, казах:
– Добре! – и отпих глътка чай, като се опитах да се преструвам, че в признанието на Звяра няма абсолютно нищо неморално или осъдително.
Лорд Арнел продължаваше да държи Звяра, като не се доверяваше особено нито на веригите, нито на камъка, в който бяха зазидани опашката и лапите на уайверна, пренасяйки чудовището в подземията на имението Арнел. Където се преместихме и всички ние, придружени от отряд полицаи, повикани в „Куцата кобила“. Лорд Гордън и лорд Бастуа си водеха записки за показанията, а аз се възползвах от възможността да направя същото. Но само в моменти, които бяха в границите на приличието.
– Чух, че сте отсъствали от града в продължение на три дни. – мисис МакАвърт се върна към светския разговор.
Беше достатъчно смела, за да не ме остави насаме с драконите, с мотива, че мисис Макстън няма да ѝ прости подобно нещо.
– Уви, малко се преуморих и в крайна сметка лежах няколко дни и почти не се събуждах.
– Колко ужасно! – възкликна икономката на Арнел.
– ВОДА!!! – изрева Звяра.
Ние се престорихме, че не сме чули нищо.
– Просто леко магическо изтощение. – опитах се да изгладя ефекта от думите си.
А после се престорих, че не виждам погледа на лорд Арнел, който, за мой срам, отлично знаеше, че не е леко.
И мисис МакАвърт го осъзнаваше, но… опитахме се да поддържаме подобие на учтив разговор по време на традиционния чай, дори и да беше в тази сюрреалистична обстановка.
– Лейди Енсан е упорита в… танците и музиката. – икономката премина към разговор за общите ни познати.
Това беше изречено на глас, а неизреченото остана: „Шърли Акинли полага всички усилия да се държи като дама.“
– Сигурна съм, че има напредък. – казах аз.
Казах го на глас, но имах предвид приблизително същото.
Мисис МакАвърт се усмихна и кимна.
Честно казано, двете с нея щяхме да бъдем много по-щастливи да пием чай и да си говорим някъде другаде, а не в затвора на имението Арнел, а аз имах толкова много неща, които исках да попитам мисис МакАвърт, и толкова много неща, които исках да ѝ кажа, но… лорд Арнел каза, че няма да ме изпусне от поглед, докато не пристигне мисис Макстън. И, честно казано, не разбирах причината за това искане.
И въздъхнах с облекчение, когато управителя влезе и каза:
– Мисис Макстън и мистър Уолън пристигнаха.
В същия момент скочих, преместих чашата и чинийката в подноса, оправих роклята си и понечих да избягам, но гласът на лорд Арнел ме спря:
– Мис Вайърти, може би имате някакви въпроси към разпитвания?
И аз спрях.
Хвърлих бърз поглед към изхода, потиснах тежка въздишка, обърнах се, погледнах към дракона и:
– Да, имам въпроси. – признах с изключителна неохота.
И забелязах странната усмивка, която едва проблясна по твърдите устни на лорд Арнел. Дали това беше само миг, или той се усмихваше така, сякаш внезапно бе спечелил нещо? Но колкото и да се взирах в него, вече не виждах никаква емоция.
– Елате тук. – нареди Арнел.
За миг се поколебах, защото когато каза „тук“, той посочваше мястото пред себе си. И ако го бях направила, щях да бъда в много неудобна позиция и на много неприлично разстояние, но… знаех, че Арнел е стиснал дясната си ръка в юмрук, за да държи Звяра, вече повече от два часа и че дланта му вероятно е възпалена, а претоварените мускули го болят. И аз можех да се закълна, че главата на „Уестърнадан“ най-малко иска да продължи разпита в този момент, но въпреки обстоятелствата, въпреки агонията и болката, той ми даваше шанс да получа поне някакви отговори в този безкраен водовъртеж от непрекъснати въпроси.
Отново придърпах роклята си, метнах сплетената си на плитка коса на гърдите си, за да не пречи на лорд Арнел, и се насочих към него въпреки забележимото намръщване на лорд Гордън. Боже, разбирам всичко, и пръстенът му все още е на пръста ми, и предполагам как изглежда всичко това отвън, но просто не мога да направя друго.
Така че прекосих тесния каменен коридор и влязох в килията, където Звярът беше окован във вериги и обуздан и където бяха само Давернети и Арнел, никой друг не допускаха до звяра. И когато влязох, тежките стоманени решетки се спуснаха, отрязвайки ме от един много по-безопасен свят.
Самият лорд Арнел беше на половин крачка от уайверна, от дясната страна, държейки се близо до шията му, която продължаваше да е обхваната от ноктестата, полупрозрачна драконова лапа, която беше пряко продължение на ръката му, а лявата му ръка беше готова всеки момент да пресече бодливата, отровна опашка, ако тя успееше някак да се освободи от зазиданото си състояние. А аз трябваше да застана между Звяра и… дракона. И това беше толкова страшно, че спрях на входа, поглеждайки с копнеж към решетките, и се почувствах като мишка в клетка, хваната в капан дори не с котка, а с тигър или нещо по-лошо. И не Звяра беше този, който предизвикваше страха.
– Мис Вайърти, – каза лорд Арнел, забелязвайки колебанието ми – ако се задоволявате с едносрични отговори, можете да останете там, където сте.
Аз не се задоволих с едносрични отговори.
Потискайки поредната си въздишка, се приближих до лорд Арнел и застанах между него и Звяра. В същия момент драконът обви ръце около кръста ми и ме придърпа към себе си, като ме отдръпна максимално от уайверна.
Изпуснах неволно дъх, но лорд Арнел обясни ситуацията съвсем конкретно:
– Мис Вайърти, не знам на какъв ефект се надявахте от лекарството, което използвахте, но опиумът само повлия на познавателните способности на звяра и го направи жаден, а що се отнася до останалото, това нещо е много по-опасно, отколкото можех да си представя. Затова, ако сте така любезна да останете наблизо. По-близо до мен.