***
Не ми оставаше нищо друго, освен да мълча.
Но се страхувам, че цялото ми лице изгаряше от смущение. Беше много странно, неприлично и все пак някак вълнуващо да стоя толкова близо. Усещах силното му тяло върху гърба си и дори топлината му. А дъхът на Арнел, който докосваше косата ми, това също беше някак… твърде много. Твърде интимно. Прекалено чувствено. Твърде топло, а аз едва сега осъзнавах колко ми е студено, а горещият чай на мисис МакАвърт изобщо не ме беше стоплил, а аз цялата треперех и същевременно се сгрявах… точно сега.
– Свалете ръкавицата от лявата си ръка. – нареди лорд Арнел.
– Какво… какво ще направите? – гласът ми се промени и се задъха.
Навеждайки се така, че дъхът му сега разрошваше косата край слепоочието ми, драконът отговори с подигравателен шепот, толкова тихо, че само аз можех да го чуя:
– За да ви съблазня. Не е ли очевидно? Огледайте се, Анабел, намираме се в тъмна, скрита стая, аз практически ви прегръщам, а вие вече треперите.
– Просто ми е студено! – отвърнах ядосано.
– Да ви стопля ли? – попита иронично лорд Арнел.
– Вие и така вършите добра работа. – отвърнах му със съскане.
Драконът се усмихна и повтори заповедта:
– Свалете ръкавицата си, мис Вайърти.
С приглушено раздразнение разкрих дланта си и в същия миг ръката ми се оказа в прегръдката на невъзмутимата длан на дракона. Изтръпнах, но в следващия миг цялото ми тяло потръпна, когато лорд Арнел притисна ръката ми към тънката кожа на Звяра, точно зад заостреното му ухо, където все още имаше малко коса. И не знаех кое ме напрягаше повече в този момент – Звяра и фактът, че докосвам убиец, който е удавил в кръв полицейско управление и е отнел живота на стотици хора, или лорд Арнел. Имам предвид факта, че той ме докосва с цялото си тяло и голата ми длан е покрита с неговата.
„Между два огъня“…
Не знам кой е измислил този израз, но едва сега осъзнах пълното му значение.
– Задавайте въпроси, мис Вайърти. – драконът учтиво ми напомни за целта на моето… морално падение.
Честно казано, щеше да ми е по-лесно да задавам въпроси, без да усещам физически тялото на лорд Арнел и начина, по който ръката му държеше моята, но аз имах въпроси и за разлика от полицията, която се интересуваше от убийствата и техните подробности, аз исках да знам други неща.
Затова започнах с изясняване на един въпрос:
– Възнамерявате ли да използвате психическо въздействие?
– Да. – сдържано отвърна лорд Арнел – Както казах, опиумът ни даде възможност. Между другото, как ви хрумна идеята да използвате опиум?
– Трансформиращи. – щях да се чувствам по-комфортно да отговоря, ако не бях толкова скована, но нямах избор – За разлика от драконите, трансформиращите се влияят от опиати. Първият етап е непоносима жажда. Тя продължава дори и след като опиумът е отшумял след няколко часа. И може би не знаете това, но трансформиращите се пристрастяват към наркотика още след първия път, когато го вземат.
Лорд Арнел замръзна, усетих как тялото му се напряга и той тихо уточни:
– Мис Вайърти, вие искате да кажете, че наистина сте осъдили това нещо на смърт? Вие? И сте го осъдили на смърт?
Обърнах рязко глава, погледнах в мигновено свитите очи на дракона, заклинанието ми не стигна доникъде, и попитах студено:
– Лорд Арнел, колко дракона в Уестърнадан, освен вас и лорд Давернети, са способни да дадат отпор на Звяра?
Арнел мълчеше, но продължаваше да ме гледа в очите, въпреки че това го караше да се чувства все по-неприятно.
– Тази твар – продължих аз – има магически потенциал до сто единици, докато най-силните дракони имат максимум дванадесет. Маговете в града имат максимум десет. Аз имам шест. И така, какво според вас трябва да направя, за да защитя тези, на които държа? Да мълча и благородно да пусна на свобода звяра, който иска да удави града ви в кръв и не иска да спре? Съжалявам, че ще ви разочаровам, но не съм достатъчно благородна, за да позволя на това нещо да продължи да убива.
И тъй като не исках да разискваме темата повече, се обърнах обратно към Звяра, за да задам първия въпрос:
– Какво е загубил твоят носител, Звяр?
А чудовището, намиращо се в състояние на пълна еуфория, издаде зловещ смях, от който аз почти се отдръпнах от ужас, и изръмжа в отговор:
– Всичко!
Това беше едносричен отговор, без никакви подробности, и то с глас, който ме караше да се слушам повече… За щастие лорд Арнел го беше предвидил. Лек натиск върху дланта ми, синьо сияние, което изтръпна по пръстите ми, и аз попаднах в спомените му като плувец.
Мистър Томас Агвайден. Малко момче, което е избутано настрани в мръсния сняг от тийнейджърски дракон, докато другите избухват в ругатни и обидни прякори… Той ще ги пренесе през живота още дълги двадесет години. Булката. Красиво момиче, сватовницата мисис Агвайден, и ужасен позор – да избяга в нощта преди сватбата с красив младеж. Без да подозира за това, Томас Агвайден застава пред олтара… сам. Гостите си шепнат, свещеникът чака раздразнено началото на церемонията… Сватбата му, личният му позор. Томас изпитва смущение, срам и болка. Скоро всички научават за бягството на годеницата му. В университета най-безобидната дума на бюрото му е била „рогоносец“. Срам и болка. Изпит за влизане в полицията. Томас тича, на предела, започва да тича често след инцидента, когато е нападнат, тичането му помага да забрави, да остави проблемите зад гърба си, да се почувства силен. Но някой подло хвърли клон под краката му, младият дракон не беше известен с бързите си реакции. Падане. С лице надолу в мръсотията. Свирките и виковете на тълпата, събрала се на полигона, подигравките на колегите абитуриенти, които тичаха покрай него. Беше се провалил на изпита. Срам… болка… отново срам. Дълги дни в отчаяние, вече не тича сутрин, седи, загледан в прозореца, и не вижда нищо отвъд него. Родителите му полудяват от притеснение и са готови да направят всичко, за да му помогнат. Мисис Агвайден урежда синът ѝ да бъде нает на работа в полицията. Най-скромната от длъжностите – администратор. Тя се надява, че синът ѝ ще поработи година-две и ще се изкачи по стълбата. Томас също се надява на това. Той се появява на работното място с изгладени до блясък ботуши, копчетата на униформата му също блестят, той се превръща в най-усърдния и най-отговорния служител. Гишето му винаги е чисто и подредено. Той е безупречен и спретнат. Помни всичко, великолепна памет, която е наследил от предците си, но никой не може да разбере защо не е наследил и силата. Нов изпит – провал. Още един – провал. Срам, болка… и тогава се появява смирението. Той решава да стане най-добрият администратор, заемал някога тази длъжност. Идва рано и си тръгва късно. Той знае всичко за всички. Опитва се да помага на новодошлите, по един грижовен и внимателен начин. Стои на поста си десет години, двадесет, тридесет… четиридесет. Болката в гърба му става непоносима, става все по-трудно да става всяка сутрин, налага се да наема карета и това отнема почти цялата му заплата. Баща му си е отишъл, майка му е още жива, не се оплаква, но в къщата не е останала никаква прислуга, само една домашна помощница, а той дори не го забелязва – връщайки се твърде късно, вижда само сготвена вечеря, а събуждайки се – изгладен костюм. Осъзнава, че е време да спре, но полицията е целият му живот, да загуби мястото си, означава да загуби живота си. Разговор с висшия разследващ полицай, лорд Бастуа. Кратък, ясен, по същество. „Пенсиониране по стаж. „Ще се пенсионирате с почести. В очите му се появяват сълзи, това е краят за него. Просто краят. Вратата се отваря, влиза лорд Давернети. Внимателният поглед на кафяво-зелените му очи, интензивен, проницателен, разбиращ, и той казва укорително: „Бастуа, ти ли реши да ме лишиш от най-добрия ми администратор? Този дракон е безценен. И да му вдигнеш заплатата.“ Сълзи на благодарност, и няма срам, има гордост и готовност да служи, просто да служи до последен дъх. На връщане към дома – вик „Майко“… и тишина в отговор. Майка му замълчава завинаги.
Погребението. Казаните през зъби думи на съчувствие от страна на роднините и погледи на неодобрение, той намерил майка си да лежи на пода в кухнята, където тя приготвяла вечерята му. Неговата неизменна топла вечеря, която винаги го чакаше. Жена в толкова тежко положение, че беше принудена да си готви сама. Срам, болка, отчаяние.
И изведнъж едно докосване на ръката му и тихи, хипнотизиращи думи: „Ще ти дам нов живот, ще си върнеш всичко, което си загубил“. Той се обръща – до него стои момиче. Тя е красива. Такива момичета никога не са го поглеждали, той винаги е бил невидим за такива момичета – благородни, възпитани, безупречно красиви. Беше готов да я последва до края на света, само и само да е близо до нея.
Тъмното мазе на изоставената къща, студеният камък в основата, от който го болеше гърбът, горящите свещи и почти голото момиче. Коя е тя? Какво е тя? Защо? Въпросите нямаха значение, важното беше – да види как нейния поглед се спира върху него – за него беше достатъчно.
Болка, адска болка, тялото се пречупва жестоко и чудовищно, но заедно с болката се пробужда и силата, ръцете укрепват, зрението се връща, силата изпълва тялото и то се променя, отхвърляйки умората на изживените години. А наградата е страст. Смачкани чаршафи, стройна фигура в прегръдките му и желание да притежава, отново и отново. Но първо смъртта. Тя се нуждаеше от чужда смърт. Отново камъкът, свещите… прераждане. И гласа на онази, която отсега нататък живееше в него: „Имам нужда от кръв“. Загуба на паметта. Отначало за кратко, после за втори, трети, четвърти… Събуждаше се сутрин, когато трябваше да отиде на работа. И не можеше да си спомни какво се е случило, когато е заспал. А той искаше тя да е наоколо, искаше да живее с нея, но: „Не може, Томи. Ти не искаш да ни забележат, нали?“ Той искаше. Искаше да го забележат. Искаше да се оженят. Искаше да бъде до нея. Но: „Имам нужда от теб там.“ И той беше там, в полицейското управление, усърден, ефикасен, знаещ. Винаги е знаел всичко, но по някаква причина сега искаше да знае повече. Убийствата на момичетата. Още една, и още една, и още една, и още повече смъртни случаи. По някакъв начин се чувстваше виновен. Опитваше се да се грижи за роднините на жертвите, носеше им чай, винаги държеше със себе си някакви успокоителни капки, съчувстваше им искрено.
И тогава нещо се случи, нещо в него, и той осъзна, че стои в снега. Очите му се промениха, виждаха различно, ръцете му – той погледна ръцете си и видя ноктести лапи, нервно сви опашка и разбра – той имаше опашка.
„Убий го“ – чу се глас в главата му – Убий Давернети!“
Той можеше, някак си знаеше със сигурност, че може. Усещаше силата си, знаеше, че може да се справи дори с най-силния дракон, гласът в главата му крещеше „Убий!!!“, но той си спомни онзи друг живот и думите: „Бастуа, ти реши да ме лишиш от най-добрия ми администратор? Този дракон е безценен.“ И той се отдръпна…