***
Потръпвайки, аз рязко отдръпнах ръката си и шокирано се вгледах в Давернети. Лордът главен следовател любезно поеше Звяра, който беше в пълна наркотична еуфория, и той ръмжеше от удоволствие.
– Бел – Давернети забеляза погледа ми – и защо така изразително се взирате в мен с всичките си шест хубави очи?
– Шест? – попита с недоумение лорд Бастуа.
– Да. – отвърна лорд Давернети безгрижно – Бел е отмъстително момиче и няма да прости развалянето на заклинанията си, така че сега и аз, и нашият достопочтен губернатор сме лишени от удоволствието да видим прекрасната мис в целия ѝ блясък. От друга страна, има известен чар в това три чифта виолетови очи да те гледат едновременно.
Е, осъзнах за пореден път, че е безсмислено да апелирам към съвестта на лорд главния следовател, но си позволих една тиха забележка:
– Той имаше заповед да те убие. Но не го е направил. От благодарност за тези думи, за решението да остане в полицейското управление.
И ехидното, спокойно изражение на лицето на Давернети отпадна като първия сняг, отвян от порив на леден вятър.
– Има ли още въпроси? – галантно попита лорд Арнел.
Имаше въпроси. Както и осъзнаването, че сега Звяра не изпитва болка, но че когато опиумът отмине… За какво си мисля? Мистър Томас Агвайден отдавна е мъртъв. От това, което ми каза Ембър Ансан, сестра ѝ се справя по същия начин като баща им. Простила ли му е Лаура, че не се е подчинил на заповедите? Съмнявам се. Силно се съмнявам. Повече от силно.
– Да. – глухо отговорих на лорд Арнел.
И протягайки ръка, докоснах същата тънка кожа зад ухото му, ръката на дракона уверено покриваше моята. Психическото нахлуване в чуждото съзнание продължи.
– Изцеление. Как си се научил да лекуваш, Звяр?
Дланта на Арнел стисна моята малко по-силно, но този път гмуркането беше по-силно. Беше по-трудно за Звяра, защото изведнъж поисках отговори на въпроси, които той не искаше да даде, и по-трудно за лорд Арнел, който трябваше да преодолее съпротивата на същество с най-високо ниво на магическа сила.
Но драконът го направи и в съзнанието ми нахлуха образи на русокосата и синеока лейди Енсан, съвършено копие на сестрите си, различаваща се от тях само по упоритата си брадичка, непреклонните си устни и стоманата в сините си очи. Красива, властна, решителна, интелигентна и пресметлива.
„Учи!“ – тя изисква от Звяра и в ръката ѝ се появява острие.
Завързаният мъж на масата изревава при първия удар, но викът му е прикрит от грациозната длан на жената. Прикривайки го, тя принуждава жертвата си да умре тихо.
„Лечебната магия е една от най-трудните, ще трябва да бъдеш усърден и внимателен. Заший раната.“
Звярът изръмжава, недоволен от заповедта. Недоволен от случващото се. Недоволен, че трябва да се подчини. Лапите му са създадени, за да измъчват, опашката му сипе отрова, зъбите му стърчат, за да разкъсат плътта. Но една жена с подобна кръв държи камшика, едно погрешно движение и прозвучава жестокото „Куод вера имаго!“ Звярът пада, треперейки от агония, а на пода лежи Томас Агвайден. „Добре дошъл обратно, малкият.“ – гласът ѝ звучи подигравателно – „Простих ти за първия път. Втора прошка няма да има.“
Не Звяра, а Томас Агвайден тя учи на лечение, държейки го в полусъзнание. Тя го учеше брутално и сурово, използвайки ментална магия и без да се интересува какво ще стане с ученика ѝ накрая. Тя наказа и двамата – Звяра за това, че постави интересите на домакина над заповедта, а Томас Агвайден – за това, че дръзна да не се подчини на заповедта. Последният етап от обучението ѝ беше върховна жестокост – тя нанасяше рана на Томас Агвайден и безразлично го изчакваше да се излекува, независимо от болезнения шок и ужас. Имаше още един кандидат за помощник и лейди Енсан не го криеше.
Не издържах да го гледам повече и дръпнах ръката си настрани.
Арнел наблюдаваше.
Стоях там с ръце на раменете си, треперех и ми се искаше да забравя всичко, което бях видяла.
– Вие задавате всички правилни въпроси, мис Вайърти. – замислено каза лорд Арнел.
Извадих тетрадката от джоба си, отворих я на правилната страница и показах на дракона записките си:
Абсолютно, знам какво:
1. Невъзможно е собственоръчно да се премахне безвредно дългосрочният стазис.
2. При раждане лекарят е в състояние да определи расата на бебето.
3. Лечител. Лечител – дракон. Полицейски служител.
Лорд Давернети се приближи до нас, обиколи Звяра, прочете написаното и докладва:
– Ние стигнахме до абсолютно същите заключения. Проверихме всички полицейски служители. Разпитах ги лично. След това потърсихме лекари, лечители, дори акушерки, и нищо. Това е позорно положение.
Въпреки че това е изключително лоша дума, аз си мислех същото за цялата ситуация.
И ме побиваха тръпки от ужаса на всичко това и от трагедията на едно малко човече, искам да кажа драконче, което първо е загубило всичко, а после повече от всичко.
– Има ли още въпроси? – попита лорд Арнел.
Аз кимнах, спомняйки си думите на Ембър: „Той трябва да е местен. Близък до силовите структури и аристократичните семейства. Но не мога да предвидя възрастта, нито дори приблизителните му характеристики. Може би емпатия, съчувствие към жертвите, чувство за вина за смъртта им.“
Е, тя беше права. Права за всичко.
Но имаше и нещо друго, нещо, което тя каза за самото същество: „Звярът ще направи всичко, за да предпази стопанина си от разбиране на ситуацията. Звярът е емоционално много привързан към носителя си. Носителят е любимото му дете, обект на защита и отбрана, любимата му играчка. По тази причина Звярът не докосва обкръжението на носителя и защитава онези, които са скъпи за него.“
И аз разбрах защо Лаура Енсан не беше нападната от Звяра, когато наказваше и него, и мистър Агвайден – Томас я беше обичал, тогава все още я е обичал, и Лаура го знаеше. А какво се е случило след това, ето какво бих искала да разбера. Отново протегнах ръка, а лорд Арнел я покри с широката си длан и чрез този допир, чрез тази непоносима близост, почувствах едновременно две нечовешки силни природни същества. Едното беше обречено да загине, а другото…
– Вие сте уморен. – казах тихо, като отбелязах състоянието на лорд Арнел.
Ако не бях живяла толкова дълго с професор Стантън, нямаше да забележа, но драконът зад мен беше твърде напрегнат, дишането му – твърде тихо.
– Най-малкото, за което трябва да се притеснявате в момента, мис Вайърти, съм аз. – отвърна студено драконът.
Е, той беше прав. В някои отношения и в някои отношения абсолютно не. Дори и с ниво на сила от невероятните четиристотин, сега лорд Арнел трябваше да контролира защитната бариера над Уестърнадан, като едновременно с това държеше в ръцете си Звяр с ниво на сила над сто, което също беше огромно количество. И аз не можех да пренебрегна тази ситуация, защото… не можех, това е всичко.
– Звярът е отчасти трансформиращ, – напомних му тихо – еднократната употреба на опиум прави трансформиращия зависим от наркотика.
– И? – попита студено лорд Арнел.
– И веднага щом приключим с разпита, можете да го пуснете, той вече е достатъчно отслабнал, а освен това е пристрастен.
Драконът бавно наклони глава, почти докосвайки косата ми с устни, и прошепна:
– Вие се тревожите за мен. Това е хубаво.
Това прозвуча като саркастична, естествена насмешка.
Обърнах рязко глава и срещнах студения поглед на проницателните, интелигентни очи, които се замъглиха, докато Арнел гледаше лицето ми, но въпреки неудобството му, аз се стреснах, че дълбоко в очите на дракона виждам нещо опасно, тревожно, плашещо.
– Какво правите? – от гърдите ми се изтръгна уплашен шепот.
Странна усмивка на красивите устни и почти не се чуваше:
– Аз полудявам, Анабел. Тихичко полудявам по вас. Харесва ли ви това?
И ръката, която покриваше моята, се плъзна към кръста ми, прегърна ме силно, придърпа ме към също толкова силното си тяло, сякаш ни отряза от всичко, от всички, от реалността, в която нямаше място за моята нелепа чувственост или за неговата страст.
– Престанете. – поисках аз, като се обърнах.
Той отново се наведе по-близо, неприемливо близо, и прошепна с внезапна ярост:
– Какво да спра, Анабел? Да мисля за теб двадесет и четири часа в денонощието? Да полудявам, да стоя на ледения ръб на планината и да стискам юмруци до болка в опит да се сдържа да не нахлуя в къщата ти и да стисна нежното ти тяло, което отдавна е моя мания? Не мога да спра да мисля за теб. Не мога без теб. Опитах се да те изхвърля от главата си. Опитвах се, при всички богове, но… не мога. Това е по-силно от мен. Това ме убива. Не знам какво си направила с мен, но светът няма смисъл без теб. Да спра? – тих смях и почти безмълвно: – Не искам да спирам. Не желая. И няма да спра.
Той ме придърпа толкова силно към себе си, че усетих сърцебиенето на дракона, твърдите мускули, топлината на тялото му и самата непристойност на случващото се.
– Мислех, че сме стигнали до споразумение. – казах аз, като се мъчех да си поема дъх и усещах странен и определено неуместен копнеж в тялото си.
– Аз също мислех така. – отвърна лорд Арнел също толкова тихо.
Сдържана въздишка, и взискателното:
– Какво мога да направя за теб? Какво мога да направя, за да те направя моя, Анабел?
Порив, само втори порив, в който исках да се обърна отново и да погледна в очите на мъжа, който ме искаше повече, отколкото някой друг някога ме е искал, и по най-невероятния начин ме накара не просто да повярвам в това, накара ме да го почувствам.
– Мълчиш? – усмивка, изпълнена с ярост и издишване, което разроши косата ми. – На твоя пръст, върху нежната ти кожа, има годежен пръстен. Всеки път, когато го докосна, искам да убия Гордън.
Конвулсивна въздишка и свирепо вдишване:
– Пръстенът е явен символ на вашата несправедливост.
– И в какво се състои тази несправедливост? – попитах.
И получих своя отговор:
– В това, че той не е мой.