***
Приемаше всичко, което се беше случило, за даденост и аз трябваше да стисна по-силно юмруци, буквално да се стегна.
– Вероятно в този момент е абсолютно безсмислено да ви убеждавам да откликнете на чувствата ми и затова този разговор ще отложим и ще преминем към главното. Първо, ще останете в имението ми. Съгласен съм да ви дам длъжността биограф на семейство Арнел, с договор, на заплата. Надявам се, че по този начин гордостта, достойнството и честта ще ви позволят да разберете адекватно заплахата, пред която сте изправена, и да вземете правилното решение.
Внимателният поглед го последва веднага щом довърши думите си. Но лорд Арнел не можеше да ме гледа достатъчно дълго – „Заслепяване“ е отлично заклинание. Би трябвало да намеря още дузина заклинания, които са също толкова прости и ефективни.
– Това ли е всичко? – попитах с ледена любезност.
– Не. – последва честен отговор.
Е, сгънах ръце на гърдите си и се приготвих да изслушам продължението.
– Нещо ми подсказва, че няма смисъл да продължавам. – мрачно каза лорд Арнел.
– Е, упоритостта е силна черта от характера ви. – изсъсках аз.
Драконът въздъхна тежко и поиска:
– Свалете заклинанието.
Престорих се, че се взирам в тавана. Не можех да го видя, защото светлината от факлите беше блокирана от Звяра, който напяваше някаква мелодия, някаква приспивна песен, така че нямаше какво да гледам. Нито пък имах какво да кажа.
– Мис Вайърти! – в гласа на лорд Арнел се чу приглушено ръмжене.
Е, предполагам, че съм чула достатъчно.
– „Куавис деформатионе“!
Пред лицето ми се появи деформираща призма с диаметър около метър, което позволи на дракона да види изцяло изражението ми. В затворническата килия се чу едва доловимо издишване и лорд Арнел примигна няколко пъти, тъй като очите му най-накрая се освободиха от постоянното напрежение, но драконът нямаше време да каже нищо. Беше мой ред.
– И така, – казах аз с достойнство, което не очаквах от себе си – вие направихте едно предложение и едно искане. Може би трябва да започна, като кажа нещо за вашето предложение.
Драконът стисна зъби, от което скулите му потрепнаха, но галантно ми даде възможност да говоря и аз се възползвах от нея.
– За опасността за живота ми. – кимнах към Звяра – Той наистина беше опасен за мен. Вторият Звяр едва ли представлява заплаха поради факта, че е емоционално обвързан с лорд Давернети, а лорд Давернети едва ли жадува за моята кръв. Освен това вторият Звяр не много отдавна беше преминал през процес на трансформация и в момента личността на дракона вероятно напълно потиска Звяра и това ще продължи поне още една година. Потискането на личността не е бърз процес. И така стигаме до заключението, че единственият, който представлява опасност за мен, сте вие! Да живея в дома на човек, който представлява заплаха за мен? Нямам никакво желание да го правя!
Бузата на лорд Арнел трепна, но това беше единствената реакция на казаното.
– Освен това, – продължих доста предизвикателно – вие ми предлагате длъжността биограф на семейство Арнел. Извинете, аз много съжалявам, но имам диплома в малко по-различна област – аз съм генетик.
– Да ви предложа секретарска позиция? – попита с ледена ярост лорд Арнел.
– Не, благодаря ви. Опасявам се, че имението ви не е най-надеждното място за работа, а освен това миналия път ме оставихте без препоръчително писмо.
– О, няма да имам проблем да го напиша за вас! – сдържаността на дракона, ако се съди по тона му, започваше да се нарушава.
– Е, – усмихнах се аз – в такъв случай с удоволствие ще разгледам предложението ви след два месеца. А още по-добре – след три. В идеалния случай – никога.
Лорд Арнел изслуша всичко казано и попита учтиво:
– След два месеца „Заслепяване“ ще навлезе в етапа на необратимост?
– Три седмици. – отвърнах аз с най-спокойната си усмивка.
Умението да приемаш удари с принизено достойнство беше възхитително у един Уестърнадански градоначалник. Той кимна, все още гледайки в очите ми, и каза само:
– Ще го имам предвид.
Изчаках няколко мига да продължи, като гледах дракона с нескрито подозрение, но той не продължи. Не можех да кажа, че спокойствието му ме накара да се почувствам по-добре. Напротив, в душата ми бързо нарастваше безпокойство и имах от какво да се страхувам, затова, използвайки цялата си сдържаност, смекчих отказа си с обяснение:
– Опитайте се да ме разберете, лорд Арнел, едно е да подпиша трудов договор с почтен професор, който уважава достойнството и честта ми, без да претендира за тях, и съвсем друго е да го подпиша с човек, който…
Аз замълчах.
– Продължавай! – изиска студено драконът.
Има ли смисъл да продължавам?
– Мисля, че това е достатъчно. Повече от достатъчно, за да стане позицията ми съвсем ясна. – казах аз.
– Е, права сте, това е повече от достатъчно.
Той ме погледна по начин, който даваше да се разбере, че ако имаше възможност, Арнел щеше да напусне стаята в опит да охлади настроението си и да овладее яростта си. Но капанът за мен се бе превърнал в капан за него.
Драконът обаче не остана дълго време безмълвен.
Няколко продължителни секунди тишина и след това:
– Има една истина, която е била скрита от вас, мис Вайърти. И аз нямам сърце да ви я кажа. Но попитайте Звяра защо е започнал да ви преследва едва след като е било открито леговището му.
Изведнъж осъзнах, че не искам да знам. Наистина не исках. Но лорд Арнел не беше дракон, който хвърля думи наоколо.
– „Екситум“! – заклинанието за унищожение разкъса на парчета заклинанието за изкривяване на призмата, което позволяваше на владетеля на града да ме вижда.
Аз обаче се обърнах към Звяра и протегнах длан, поставяйки я върху тънката кожа зад ухото ми, помръднах, когато топлата силна ръка на дракона покри моята, и зададох предложения въпрос:
– Животът ми. Защо се опита да ми го отнемеш само преди три дни?
И Звяра изръмжа.
Приглушено, омразно ръмжене, което ме накара да потръпна, но не лорд Арнел, който стоеше точно до мен, по никакъв начин не се плашеше от подобни прояви на ярост. Нещо повече, той засили умствения си натиск и съзнанието на Звяра избухна от болка, чието ехо усетих дори аз, а след това…
Сумрачен салон, в който свещите горяха слабо и неравномерно, красивата Лаура Енсан, облечена само в черна рокля от фина коприна, която се суетеше толкова нервно и развълнувано, че пламъците на свещите се размахваха от поривите на полите на роклята ѝ, и думите, които произнасяше:
„Любовницата на Стантън, любовницата на Стантън идва в града. Как не ми харесва това!“
И ръмженето на Звяра:
„Убий?“
Крехката фигура спря рязко, едно завъртане, от което русата ѝ коса полетя нагоре и угаси няколко свещи край стената, един студен поглед към съществото, което беше вдигнала, и едно напрегнато:
„Предполагаш ли, че ще се получи? Не. Стантън определено е обучил опитомената си болонка до нивото на озъбен вълк. Шест години обучение. Баща ми винаги е имал много високо мнение за това драконово отроче, което означава, че имаме от какво да се страхуваме. Гледай! Наблюдавай много внимателно, но не смей да се замесваш в схватка – тази мис Вайърти, сигурна съм, е истинска работа. В противен случай Стантън нямаше да я пусне от леглото си, както прави с всички останали. Не, никаква пряка конфронтация. Имаме старата Арнел, императрицата и нейното куче, имаме и Давернети… дайте му информацията, от която се нуждае. Очакват магьосник-шпионин от баща ми… Е, изфабрикувай фактите, разлей кафе върху един от секретните доклади и после го преразкажи „със свои думи“. Давернети се доверява на Томас Агвайден, използвай това доверие. Вкарай момичето в затвора и го дръж там колкото се може по-дълго“.
Замръзнах. Шокирана, зашеметена, стъписана от всичко, което бях чула.
Но спомените не свършиха дотук. Драконите никога не спират на половин път, а и Арнел не спираше – мисловен импулс, ревът на Звяра, който разтърси стените и пода, а после дойде споменът – ярък, изпълнен с емоции, страх, гняв, объркване.