***
…Отворената врата на полицейското управление.
…Летящата походка на лейди Лаура Енсан, която грабна пропуска от администратора, който ѝ се подчини, без да спре, грациозното движение на дланта ѝ, което накара нещо да избухне долу, принуждавайки полицаите да се втурнат натам, и грациозното почти възходящо издигане на стъпалата, докато отиваше да убие лорд Давернети, а не мен.
…Огромен черен дракон, който ми пречеше да следвам преобразената уайверна.
…Опитът ѝ да избяга и моят вик “ Трансформатио“, който унищожи всяка възможност за бягство.
И ярост. Яростта на Звяра, който в един момент разбра, че не може да се мери с дракона. Бяха закъснели, а Лаура беше пресметнала погрешно – беше твърде късно да убие Давернети. Твърде късно. Но там и тогава разярения Звяр не рискуваше да вземе решение, срещу което любимата му беше против. Това решение той взе по-късно, много по-късно… когато откри, че домът му е опустошен, а грижливо събраните му пленници – открити. Тогава, едва тогава яростта му избухна с безмилостното: „Убий“. И бе заменена от шокираното: „Тя беше права“, когато желязната примка на драконовите нокти се затвори около врата на Звяра.
„Тя беше права!“ – Последната мисъл, преди съзнанието му да потъне в опиоиден делириум.
Дръпнах ръката си настрани.
Все още имах въпроси. Много въпроси. Въпросите се рояха в раздразнен пчелен рой, докато пчелното гнездо се срутваше, внезапно оставено без подкрепа. То се разпадна на парчета, сякаш основите му бяха избухнали изпод него. Сякаш основата беше брутално изтръгната, принуждавайки трудолюбивия дом на пчелите да се разпадне по неразбираем и жесток начин.
Изведнъж усетих ясно крайната неопределеност на моето местоположение и също толкова ясно тялото на човека зад мен. И то беше близо, толкова близо, че можех да усетя движението на могъщите му гърди при всяко вдишване и издишване. Твърде близо, твърде вълнуващо, твърде много. Твърде много, но колко пъти професор Стантън е стоял зад мен по този начин? Безброй пъти. Притесняваше ли ме това? Не, изобщо не. Наивна в увлечението си по науката, никога не бях усещала присъствието на професор Стантън като присъствие на мъж. При всяко докосване на лорд Арнел в душата ми се надига тръпка, а в тялото ми възниква странно затаено очакване за нещо, което никога няма да приема. Но лорд Стантън! Прекарвахме нощите в лабораторията, а след това можехме да излезем сутрин и да се разходим заедно до най-близкото кафене, говорейки весело за някой научен експеримент. Професорът винаги умееше да поднесе историята дори на най-ужасния провал на експеримента в такава форма, че аз се смеех почти непрестанно, когато той започваше разказа. И за мен, за наивната мен, нашите разходки из града, в градския парк, до университета – не бяха нищо укоримо. Но сега, поглеждайки назад…
„Любовницата на Стантън“.
Ето в какво съм се превърнала в очите на обществото!
Не знам какво ме сдържа да не се разплача. Може би присъствието на лорд Арнел, а може би защитата на собствения ми ум, който се опитваше да отрече истината в неистов опит да се спаси. И аз щях да направя същото.
Но едва когато се опитах да се отдалеча, лорд Арнел нареди тихо:
– Спри, Анабел.
И да – това беше заповед, изречена тихо, но повече от властно.
– Нямате право да ми заповядвате. – отвърнах му също толкова тихо, усещайки как започвам да се задушавам в тази стая, в това имение, в този… град. Треперех.
Бързо движение и с почти стоманена хватка на кръста ми драконът каза, все така много тихо:
– Мис Вайърти, помните ли как ви похвалих за умението ви да задавате правилните въпроси? Забравете, сгреших.
Е, това беше последният удар и очите ми се присвиха в пелена от сълзи. И не исках никой да ги види.
– Пуснете ме.
Цяло чудо беше, че гласът ми не трепна, и аз почти незабележимо изтрих сълзите, като се преструвах, че оправям косата си, но с всеки изминал миг ми ставаше все по-трудно да запазя лицето си стабилно.
– Анабел! – каза той с тих глас, от който ми се искаше да се удавя, да се разтворя и… да изчезна?
Просто да изчезна. Бях наранена, когато професор Стантън умря, бях наранена в деня на погребението му, почти бях умряла, когато научих за незавидната си съдба и изгнанието в Града на драконите, но унищожена… унищожена и потъпкана се чувствах сега!
Чувствах се замаяна. Сърцето ме болеше, сякаш беше пронизано от горещ прът. А душата ми умираше в отчаяние и агония. Знаеха ли те? Мисис Макстън, Бетси, мистър Уолън, мистър Илнър и мистър Онър? Знаеха ли?! Какъв ужасен въпрос и също толкова ужасно осъзнаване, че знаех отговора. Те знаеха. Не можеха да не знаят. Те знаеха всичко!
– Това няма да се получи. – изведнъж каза лорд Арнел.
Последва го звукът от затворническата килия:
– „Куавис деформатионе“.
Драконът произнесе заклинанието за деформираща призма по-трудно и по-спокойно от мен, не беше нужно да възкликва – той просто го каза. Единственото, което трябваше да направя, беше да повдигна брадичката си с гордост, която нямаше никакво основание или почва, и да погледна в очите му, които сега можеха да се вгледат в моите.
– Бързо се уча, мис Вайърти. – каза лорд Арнел, сякаш за да се извини донякъде.
– Това е похвално, – гласът ми не се разколеба, но някъде дълбоко в себе си треперех – но се страхувам, че не искам да ми правите комплименти, нито пък искам да ви виждам. Така че имате два избора – или ме пускате веднага, или ме пускате не по своя воля, а аз няма да нося отговорност за последствията!
Лорд Арнел ме гледа няколко секунди, а после каза тихо:
– Ние разговаряхме за перспективите, мис Вайърти, и вие, както си спомням, се съгласихте да ме изслушате.
Боже – мъчех се да сдържа конвулсивно хлипане, но с треперене по тялото успях да замълча. Само кимнах, чувствайки се така, сякаш удрях безнадеждно челото си в студения, твърд гранит, без никакъв шанс да направя вдлъбнатина в него, дори и най-малката пукнатина.
– Още не съм свършил. – продължи лорд Арнел – Това е моя грешка и аз напълно я осъзнавам. Но трябва да се опитате да ме разберете, Анабел, трудно ми е да говоря за чувствата си и почти невъзможно, когато всяка моя дума се посреща със скептицизъм и ирония.
Аз се взирах в него, без да мога да кажа нито дума, нито да намеря сили да я произнеса. Всичко, което исках сега, всичко, за което копнеех, беше да си тръгна. Да изчезна. Да направя нещо, което да сложи край на всичко това. Всичко да свърши точно сега! И никога повече да не започва… Но безупречното лице на дракона, наведено към мен, тъмните стени на подземието, смазващи безнадеждността, и нежното докосване на дланта му върху лицето ми. Внимателно, топло, благоговейно….
– Два месеца и девет дни! – каза лорд Арнел, като ме гледаше в очите – Периодът на траур за годеницата ми трябва да продължи поне три месеца, иначе бракът може да бъде оспорван допълнително, но щом изтече… В същия ден, в същия час, в същата минута ще те нарека своя съпруга.
И стените се разтресоха.
Аз също се олюлявах, шокирана и зашеметена от казаното.
Думите… тези думи… това не можеше да е истина. Просто не можеше! Беше твърде невероятно!
– Защо? – от бледите ми, студени устни се изтръгна шепот с едва доловимо издишване.
Драконът, който все още докосваше лицето ми със силна длан, която ме сгряваше с нежна топлина, отговори тихо:
– Защото за мен няма бъдеще, ако в него не присъстваш ти.
О, бедното ми сърце – то спря в този момент!
Струваше ми се, че това е игра на ума. Че всичко това е просто сън или фантазия. Щях да го припиша на умствена магия, но топлата ръка върху бузата ми, палецът, който избърса сълзата, търкулнала се по миглите ми, и откритият, прям поглед на дракона, който можеше да бъде обвинен в много неща, но не и в лъжа или двуличие.
И все пак:
– Защо бихте го направили? – осъзнаването на падението ми в очите на обществото беше ужасно, а думите на лорд Арнел бяха твърде красиви, твърде невероятни, твърде… нереални.
А аз имах нужда от основа. Опора. Основание. Поне сламка за окаяния ми ум, който почти се беше срутил. И се надявах да чуя нещо, което да е това, аргумент на разума, причина за подобно предложение, за предпочитане самоцелно или поне практично и разумно, нещо, което да е характерно за драконите.
Но единственото, което чух, беше едно тихо:
– Искам да видя усмивката ти, отдавна разбрах, че не искам да живея без нея. Искам да съм до теб всеки ден, всеки миг, всяка секунда. Искам да те направя щастлива, ти го заслужаваш повече от всеки друг на света.
Погледнах лорд Арнел с широко отворени очи и все още не можех да повярвам на това, което чувах. Не можех да повярвам, да реагирам, да отвърна.
– Кажи „да“! – на практика поиска драконът.
Изтръпнах от думите му, преглътнах конвулсивно и успях да произнеса само една дума:
– Ще ми дадете ли време да помисля?
Погледът на лорд Арнел стана студен.
– Разбира се. – каза той напрегнато.
Кимнах и тогава лорд губернаторът на Уестърнадан попита рязко:
– Мога ли да очаквам положителен отговор?
– О, разбира се! – отвърнах аз, спазвайки законите на вежливостта, етикета, такта и….
И не осъзнавайки веднага, че това е истински дяволски капан!
– Хванах те! – каза лорд Арнел триумфално.
Това, което се случи след това, ме шокира.
– Мис Вайърти, задръжте за момент….
И призрачно синьото сияние на контрола върху задържането на Звяра беше лесно прехвърлено от дракона върху дясната ми ръка. Хванах магическата хватка по-скоро по рефлекс, отколкото с намерение, и когато отново погледнах към лорд Арнел, единственото, което можех да направя, беше да гледам в шок как той сваля пръстена на лорд Гордън от пръста ми, хвърля го небрежно в джоба ми, а после решително увенчава същия пръст с пръстен със съвсем различна форма и дизайн. Пръстенът на лорд Арнел беше ослепителен, както заради чистотата и шлифовката на камъка, така и заради факта, че беше снабден със златна верижка, която беше прикрепена на две части към гривна, повтаряща шлифовката и формата на пръстена, и която щракна на китката ми с неизбежността и старателността на примка.
– Мисля, че така ще е по-сигурно. – каза лорд Арнел поверително, но в очите му се виждаше победоносен блясък.
– Вие! – издишах възмутено.
Държейки дланта ми с две ръце, драконът я поднесе към устните си, докосна я нежно с целувка, а после каза:
– Спомен на Звяра. Аз исках ти да видиш друго.
И, бързо обръщайки ме отново с гръб към него, Арнел пое контрола над Звяра, постави ръката ми върху беззащитната кожа на беззащитния пред дракона звяр и без гласова команда, само с мисловен импулс, разкри спомена, който Звярът криеше, криеше и сега, под опиумната мъгла.
Затворническа килия… Някъде в града, не в имението Арнел… Лаура Енсан седи на пода, увита в топло одеяло, треперещите ръце на Томас Агвайден държат поднос с храна, образът се размива от сълзите и ръмжащото искане от дълбочината на подсъзнанието на приемника: „Разреши да убия! Разреши ми! На мен!“
Но Лаура само поклати отрицателно глава и отговори едва чуто:
„Не можем. Нуждаем се от Арнел, отчаяно се нуждаем от Арнел, а той ще умре без нея.“
Споменът се прекъсна, пренасяйки ме от онази тъмница в тази, смазвайки ме с осъзнаването на видяното, оглушавайки ме с тихите думи на лорд Арнел:
– Аз планирах да те накарам да го видиш и след това, в плодородната почва на твоето съжаление и съчувствие, да посея рационалното семе на истинската необходимост да останеш близо до мен. Но моята възхитителна зимна виолетка отново се оказа твърде умна и унищожи всичките ми разумни аргументи с едно щракване на пръсти. Да, вторият Звяр не е опасен за теб… може би, но не ми се иска да проверявам това. И да, лейди Енсан каза истината – ако загинеш, ще те последвам… Усетих го в момента, в който те усетих в дома си. И можех, наистина можех, изоставяйки благородството и заглушавайки собствената си съвест, да те принудя със сила, но… не можех да ти сторя това. Ти заслужаваш да бъдеш щастлива, Анабел, и аз нямам право да отнемам шанса ти за щастие.
Той обви ръцете си около мен, придърпа ме по-силно към себе си и каза, а дъхът му изгаряше кожата на слепоочието ми:
– Нямам право да ти отнемам нищо, но те моля да ми дадеш шанс да те направя щастлива.
Той замълча и пространството около нас потъна в тишина, изпълнена само от дъха му… аз едва дишах. Думи? Нямаше такива, бях твърде потисната. Чувства? Бяха в смут. Сърцето ми – почти не се чуваше, и аз…
– На теб ти трябва време. – каза лорд Арнел с известна горчивина.
Това не беше въпрос и аз се радвах, че не ми се налага да отговарям.
– Разбирам.. – топлите му устни прокараха нежна целувка по слепоочието ми – предполагам.
И тишината на магическия балдахин бе заменена от звуците на реалността, а аз се смръщих, сякаш се събуждах от сън. Беше Звяра, само че той вече не стоеше там, а с наведена глава, опитвайки се да побере чудовищното си лице на затворническата пейка, и ръмжеше в такт с думите на лорд Давернети, който диктуваше нещо на лорд Гордън. Лорд Бастуа също седеше с готово перо в очакване на инструкции за него.
А аз стоях на три крачки от Звяра и на крачка от лорд Арнел. Никаква двусмисленост или неприлична интимност, никаква прегръдка или изповед. И само пръстенът, който се свързваше с гривната на гърба на ръката ми, студенината на метала, показваща реалността на случилото се.
– Мис Вайърти, има ли още въпроси? – попита учтиво лорд Арнел.
Той погледна галантно сдържано и само с поглед – не повече от отчаяние, а само с леко лукав блясък и топлина на радост, която не се постара да прикрие.
А аз…
Стоях там, зашеметена от управителя на Уестърнадан, и не можех да разбера – той ме обича?! Мен?! Той не ме желае, не ме жадува, не гори от страст, а ме обича?! Това не може да бъде! Просто не може да бъде!
– Мис Вайърти? – лорд Арнел ме върна в реалността.
И аз погледнах към Звяра.
– Нямам повече въпроси към това… същество. – казах студено.
Драконът кимна учтиво и ми напомни взискателно:
– Договорът е в кабинета ми. Вече съм го подписал. Остава само твоят подпис и договорът ще влезе в сила.
Все още нямах сили да отговоря.
Направих лек, бърз, почти конвулсивен реверанс и като нахлузих ръкавицата на лявата си ръка, побързах да изляза от затвора на Арнел.
И бях освободена. Първо лорд губернаторът на Уестърнадан, после лорд Давернети, който ми отвори решетките, и след това лорд Гордън, който ме подкрепи, докато се препъвах навън.
Той ме предаде на грижите на мисис Макстън, която веднага ме уви в шал и ме изведе от ужасното място.
Но когато се канех да си тръгна, ме последва глас:
– Мис Вайърти.
Аз не се обърнах.
В този момент аз не исках да виждам дракони, нито един от драконите, особено лорд Арнел.