* * *
Ние напуснахме имението Арнел през задния вход. Каретата ни чакаше и мистър Онър, който седеше на седалката, ме поздрави весело. Той остана доста весел, докато не погледна бледото ми лице. Но нямаше въпроси, такта винаги е бил това, което ни е сближавало, дори когато живеехме в къщата на професор Стантън в столицата. Имаше много неща, които ни свързваха, мен и тези прекрасни, любезни, услужливи и подкрепящи хора. И аз го ценях също толкова, колкото и останалите, така че беше малко изненадващо да открия нечовек в нашите редици.
– Лорд Гордън, вярвам, че мис Вайърти най-много иска да си почине сега. – каза мистър Уолън.
Едва тогава забелязах, че лордът младши следовател ни придружава мълчаливо.
– Мистър Уолън, предполагам, че знаете какво се случи между мен и мис Вайърти, и осъзнавам, че в момента моето присъствие предизвиква у мис Вайърти известно смущение, неудобство и объркване, но във всеки случай няма да ви оставя на мира. Няма да причинявам никакви неудобства и ще яздя до вас на коня си.
Беше толкова благородно, толкова джентълменско и учтиво, но ме накара да се усмихна горчиво. Много горчиво. „Любовницата на Стентън…“ Мисълта ме жегна с желязото на ужасното осъзнаване: бях заклеймена. Ще трябва да живея с това някак си.
– Лорд Гордън, ще ви бъда много благодарна, ако приемете предложението ми и се качите в каретата. – излъгах тактично и се качих в каретата, все още подкрепяна и обгрижвана от скъпата ми мисис Макстън.
– Мис Вайърти… – мисис МакАвърт почти изтича от вратата и спря, когато ме видя уверено да се качвам в каретата – но, мис Вайърти, вие…
– Добър ден и на вас, мисис МакАвърт. Благодаря ви за чая и приятния разговор.
Разменихме погледи и ми се стори, че домоуправителката ме разбра. В края на краищата тя беше повече човек, отколкото дракон.
Някъде високо над защитния купол, покриващ имението Арнел, виелицата започваше отново. Чу се свирене, последвано от цвиленето на коня, който лорд Гордън така безхитростно беше повикал. Беше смешно, защото обикновено, доколкото ми беше известно, господата предпочитаха да наричат конете си по име, но трансформиращите използваха свирка.
Младшият следовател се качи последен в каретата и мистър Онър му извика изненадано:
– Лорд Гордън, не сте вързали коня си за каретата?
– Това не е необходимо, – учтиво му отговори драконът – конят ми ще ме следва, където и да отида.
С това въпросът беше решен и мистър Онър ни откара вкъщи с вик „Напред!“.
Аз останах безмълвна, загледана през прозореца, и забелязах защитната магия, която лорд Гордън използваше: призрачни кучета в повече от една-две бройки. Имаше поне шест такива, които участваха. Охранителни заклинания, сигнални заклинания и няколко дракона, които спазваха дистанция, но и ни пазеха.
– Забавното е – казах аз, усмихвайки се тъжно – че всички мерки, които сте взели, няма да спрат втория Звяр, ако реши да нападне.
– Нашата цел не е да го спрем, а да го забавим. – мигновено отговори лорд Гордън.
– Е, това има смисъл.
И това ме накара да искам да замълча и да си мълча. Дълго, дълго мълчание. Но изведнъж лордът младши следовател заговори:
– Мис Вайърти, може би би било разумно да запишете цялата информация, която сте научили от Звяра?
Погледът, който мисис Макстън му хвърли, щеше да изгори дупка в стоманена стена, но лорд Гордън остана невъзмутим и добави:
– Аз разбирам, че в тази ситуация ви е трудно и изключително тежко, но може би има подробности, които сега са още пресни в паметта ви, но утре ще бъдат заличени от емоциите. И мисля, че е разумно да ги запишете сега, преди да се е загубило нещо.
– А аз мисля, че мис Вайърти има нужда от почивка. – каза настоятелно мистър Уолън.
Моят добър скъп мистър Уолън, който продължаваше да се държи с достойнството на професията си, но дори при цялата си сдържаност не можеше да скрие тревогата си за мен. Той ме познаваше твърде добре, за да не забележи емоционалното състояние, в което се намирах в момента.
Усмихвайки се окуражително на своя управител, се опитах да обясня ситуацията на младшия следовател:
– Няма нищо за записване, лорд Гордън. Аз не притежавам ментална магия в степен, която да ми позволи да пробия подсъзнателната защита на Звяра – това направи лорд Арнел. И докато аз виждах само някои аспекти, той беше този, който успя да види цялата картина. Така че, както виждате, няма смисъл да записвам каквито и да било мои изявления.
– Е, надявах се да науча нещо, да бъда една крачка пред това… – искрено призна лорд Гордън.
Той не каза думата „същество“ пред мен, а прекъсна речта си и се обърна, загледан през прозореца. Но в погледа му нямаше дистанцираност, нямаше желание да забрави всичко това – имаше яд, имаше гняв, имаше ярост и имаше злоба, и имаше гняв от осъзнаването на пълното му безсилие.
– Лорд Гордън! – обадих се аз тихо.
И когато той ме погледна, казах също толкова тихо:
– Всичко, което се случва сега, не е по ваша вина, нито по вина на някой от драконите, живеещи в този град. Това е просто план, чужд, жесток, кървав план, това е всичко.
Драконът ме погледна в очите и не каза нищо. Нищо.
Ние с мистър Уолън, седнали до полицая, се погледнахме един друг и аз осъзнах нещо, което не бях забелязала, обвита в савана на отчаянието и болката си – не бях забелязала странността в поведението на лорд Гордън. А имаше една странност. Със сигурност имаше. И аз… и аз, за мое съжаление, почувствах, че съм пронизана от ужасно предчувствие.
– Лорд Едингтън? – Помъчих се да си спомня името на партньора му.
Лорд Гордън се обърна мигновено.
Няколко минути яздихме в пълно мълчание, после напуснахме естествения навес, който закриваше имението Арнел от атмосферните влияния, и едва тогава младшият следовател заговори тихо:
– Може би той ще оцелее.
Може би? Той е дракон, при тях рядко, много рядко има това „може би“, защото ако един дракон не е мъртъв, той ще се вкопчи в живота със зъби и нокти и ще остане жив напук на всичко, изпращайки смъртта на всички демони от подземния свят.
Но аз вече познавах един дракон, който не правеше това. Въпреки това… ще помисля за това по-късно. Много по-късно. Когато съм сама. Съвсем сама.
Обърнах се, дръпнах назад ключалката и докладвах на мистър Онър:
– Обърнете към града, към доктор Еньо, ще закараме мистър Илнър до вкъщи.
Мистър Онър само кимна мълчаливо, но после:
– Мистър Уолън, познавате ли града? Тръгвам право на север към нашата къща, а не познавам разположението на града.
Уви, мистър Уолън също не го знаеше. Аз също не го знаех. Удивително е колко безпомощни сме в някои съвсем обикновени ситуации.
– Мога да създам заклинание за път, което ще ви отведе директно до мистър Илнър, но директно през къщи и сгради, така че ще трябва да заобикаляте сградите и да се придържате към правилния път. – казах на мистър Онър.
И в този момент се чу мелодично свистене и конят на лорд Гордън, изпреварил каретата, тръгна отпред, като взе със себе си и нашите коне.
– Шрам знае пътя. – съобщи ни младшият следовател.
– Имате… невероятен кон. – издиша мисис Макстън със смесица от възхищение и известна нервност едновременно.
– Оркски кон? – попита весело мистър Онър. Без да чака отговор, той добави: – Мис Вайърти, ще затворя щората, духа, ще се простудите.
Мистър Уолън не каза нито дума, но ме погледна. Много изразителен поглед.
Назад към част 32 Напред към част 34