* * *
На вечерята всички ме гледаха. Развълнувани, внимателни, грижовни и… към мен. Мисис Макстън имаше обичай да не говори на масата, докато не се сервира чай, но днес това правило нямаше да се спазва: търпението не е безкрайно нещо.
– Мис Вайърти, разбирам, че сте магьосница и можете да се защитавате, но отсега нататък няма да напускате къщата, ако не сте придружена от някой от нас. – и мистър Уолън посочи себе си, мистър Онър и мистър Илнър.
Мъжете кимнаха в знак на съгласие, потвърждавайки думите му.
– Какво имаха тези Верг? – Бетси се задъхваше от любопитство, очевидно съжаляваше, че е пропуснала подобни събития.
Но никой нямаше време да ѝ отговори, защото на вратата се почука предпазливо, дори плахо.
Мистър Уолън веднага стана и отиде да отвори вратата, като по пътя взе пистолета си. Мистър Онър го последва, като извади арбалет иззад една етажерка, мистър Илнър застана до прозореца, скрит зад завесата, и извади револвер.
Усещането за домашен уют и топлина бе разкъсано от прилив на тревога и ние трите – аз, мисис Макстън и Бетси – замръзнахме, ослушвайки се за всяко шумолене.
Мистър Уолън отвори вратата.
И… тишина.
– Мис? – попита накрая камериерът.
Пауза, и едва доловимото:
– Името ми е Шърли. Шърли Акинли. Трябва да се видя с мис Вайърти. Надявам се, че не е твърде късно за посещение?
– „Праезидиум!“ – изкрещях заклинанието, без да осъзнавам напълно защо съм използвал защитна магия.
Подскочих, повтаряйки думите „Надявам се, че не е късно за посещение?“ на себе си, и осъзнах причината за рефлекса си: момичето, което беше дошло, не беше Шърли Акинли. Защото момичетата от работническата класа не говорят по този начин – това правят дамите.
– Мис Вайърти? – обади се разтревожено мисис Макстън.
Но аз поклатих глава, с жест ги помолих да останат, напуснах масата и забързах към входната врата.
Там, на прага на къщата ми, откъсната от входа със защитен балдахин, покриващ русата ѝ коса с тъмна качулка, стоеше лейди Енсан. Огромни, сини като лятното небе очи, красиви черти на лицето, съвършена кожа с млечен цвят и безкрайно разочарование в погледа ѝ.
– Издадох се, нали? – попита ме с тъжна усмивка уайверната, която като всеки магьосник ясно виждаше „Праезидиум“.
Кимнах мълчаливо, прехапвайки устните си.
Тя беше толкова красива. Толкова млада. Толкова жива.
– О, нека пропуснем сълзите! – каза момичето раздразнено, като изведнъж сгъна по мъжки ръце на гърдите си и опря рамо на стената.
– Извинете!
Със закъснение осъзнах, че няма за какво да се извинявам, защото денят беше невероятно труден и нервите ми, както и търпението на домашните ми, бяха на привършване. И може би щях да проговоря, особено когато лейди Енсан се усмихна криво, но… в очите ѝ също имаше сълзи, сълзи, които не можеше да сдържи. С някаква злобна ярост гостенката ги отблъсна и, явно опитвайки се да прикрие собственото си объркване и болка, попита рязко:
– Как е умряла?
Тя дръпна глава, като накара качулката да се изплъзне от косата ѝ, и веднага издиша:
– Напълно нелеп въпрос, знам. Съжалявам! Осъзнавам, че не трябваше да го повдигам, но не можех да не попитам…
Момичето се заинати, осъзнавайки, че определено не казва това, което е планирала, но аз не бях безчувствен събеседник.
– Тя умря без болка! – казах съвсем тихо.
Лейди Енсан ме погледна в очите, по лицето ѝ се стичаха сълзи, които вече не можеше да скрие.
Уви, едва ли бях утешителка, а и утешаването не беше моята стихия, така че… използвах единствения опит, който имах от мисис Макстън:
– Чай? – предложих с неловка усмивка.
И дори лейди Енсан ме погледна като луда, да не говорим за мистър Уолън и мистър Онър.
– Мис Вайърти! – въздъхна сърдито управителя.
Момичето погледна към него, после към мен, а след това, като свали ръкавицата от ръката си, остъргвайки кожата си с пръстена, падна на едно коляно, притисна окървавената си длан до прага и произнесе клетвата на трансформиращия:
– Кълна се в собствената си кръв и в кръвта на моите предци, че няма да навредя на никого от обитателите на тази къща!
Това беше същата клетва, която генерал ОрКолин беше положил, когато за пръв път беше дошъл в дома на професор Стантън, и тя означаваше много за трансформиращите. Много. И така, като направих крачка назад в къщата, премахнах заклинанието за защита и казах:
– „Бъди гост в моята…“ и тогава паметта ми ме провали.
Лейди Енсан, вдигнала глава, все още в коленичила поза, държейки на прага ранената си ръка, ме погледна въпросително и аз…
– Хижата? – уви, напълно бях забравила какво трябваше да кажа в отговор на тази клетва.
Веждите на момичето бавно се повдигнаха.
– Мм… не е хижата? – осъзнах, че бързо се изчервих.
– Колибата? – предложи Бетси, надничайки иззад вратата.
– Имението! – направи не по-малко гордо предложение мисис Макстън.
– Шатрата? – намеси се в разговора мистър Онър.
Лейди Енсан въздъхна тежко и подсказа правилния вариант:
– Дом, мис Вайърти, просто дом.
– Благодаря ви. – бузите и ушите ми горяха – Бъдете гост в дома ми, лейди Енсан.
Тя кимна, стана и пусна още няколко капки на прага, а те се разпространиха като корени на дърво до входа и за миг докоснаха сърцето на уайверната.
Да, това на ОрКолин не беше толкова впечатляващо.
Назад към част 4 Напред към част 6