* * *
Трудно ми беше да се кача на коня, далеч не бях идеален ездач, и щом се настаних на седлото, извиках първото просто заклинание за търсене:
– „Куарере!“
Пред мен се появи мъничко същество със сини, прозрачно огнени крила, което накара коня да се премести нервно от крак на крак, и за моя изненада веднага разкри местоположението на лорд Давернети. Обикновено „Куарере“ е само първото от трите заклинания, за да се определи поне приблизително къде е правилният дракон, и това беше всичко за мен. Това, че бях почти безчувствена към магията на драконите, ми даваше много предимства, едно от които беше намирането на правилните представители на расата. Но фактът, че бях открила Давернети още от първото заклинание, ми говореше само едно: драконът беше отворен за мен. Беше малко странно, но това нямаше значение.
– Хайде! – наредих на коня и дръпнах юздите.
Следващият половин час от живота ми не беше от най-приятните.
Аз по принцип не изпитвах нищо приятно в това да се клатушкаш на седлото, да се опитваш да управляваш коня, без да паднеш, и да се опитваш да следиш пътя в този ужасен снеговалеж.
В града беше много по-удобно, уличните лампи светеха, улиците бяха почистени и тъй като беше късно, по пътя към полицейския участък не срещнах почти никого. Но когато стигнах до двуетажната сграда, бях искрено изненадана – всички прозорци светеха ярко, а полицаите тичаха навън или навътре, в очевидна тревога и бързане.
В този миг се уплаших.
Дотолкова, че когато започнах да слизам от коня си, не разбрах, че не съм стигнала до входното стълбище, а и не бях много добра в слизането от коня, за което си спомних, когато кракът ми се заклещи в стремето, а другият не искаше да достигне земята. Беше патова ситуация и мислех да призова магия или да извикам помощ, когато изведнъж чух глас наблизо:
– Мис Вайърти, мога ли да ви помогна?
– О, лорд Гордън. – разпознах гласа, без да се обръщам – Да, моля, ако не е прекалено голям проблем.
Младшият следовател ме вдигна галантно, позволявайки ми да откача крака си от стремето, после ме спусна и задържа коня, докато оправях полите си и изтръсквах снега от качулката си, преди да попита учтиво:
– Случило ли се е нещо?
– Извинете? – не разбрах веднага какъв е въпросът по простата причина, че докато изтръсквах снега, погледнах към прозорците на кабинета на лорд Давернети и….
Не светеше никаква светлина. Сърцето ми беше ужасено…..
– Идвате сама през нощта. Мис Вайърти, става ли нещо? – лорд Гордън повтори въпроса.
Не отговорих.
Свалих трескаво ръкавиците си, прошепнах неколкократно „Куарере“ и заклинание с крилати огньове показа, че главният следовател е в сградата на полицията. Само че по някаква причина на първия етаж. Но доколкото можех да преценя, той беше жив. Аз успях!
– Простете! – извиних се нервно на лорд Гордън и като държах наметалото, се втурнах към входа на полицейския участък.
* * *
Сградата на полицията беше шумна, забързана и неочаквано гореща, или поне така ми се струваше от студа, но аз свалих наметалото си, преметнах го през ръката си и забързах натам, накъдето ме водеше заклинанието.
Полицаят на входа дори не се опита да ме спре, но останалите по някаква причина се разделиха, хвърляйки ми неодобрителни погледи и почти осезаемо раздразнение.
Не се замислих много, водена единствено от загриженост за старшия следовател.
След като преминах през коридорите и се завъртях няколко пъти, следвайки заклинанието за търсене, с изненада стигнах до монументалните врати от желязо и стомана с надпис „Полицейски архив“.
И в този момент вихрушка от съмнения почти ме погълна – лорд Давернети беше тук, работеше, най-после, поне веднъж, беше крайно време да работи както трябва, да не трови живота ми с присъствието си, което и без това беше прекрасно, а аз бях тук, с наближаващо полунощ време на часовника, но… Едва ли имаше смисъл да правя тактическо отстъпление, а освен това, въпреки цялата ми неприязън към старшия следовател, не исках да прочета в някой от сутрешните вестници за трагичната му смърт. Затова почуках плахо на масивната врата, дръпнах крилото и влязох.
Полицейските архиви бяха оживени, хаотични и наказващи в лицето на лорд Давернети. Всичко изглеждаше много оригинално, следователите събираха досиетата в големи купчини и се редяха на опашка пред бюрото на непознатия за мен полицейски архивар, който седеше на табуретка в ъгъла, нервно дъвчеше сандвич и единствен обърна внимание на пристигането ми. Останалите изглеждаха твърде заети да бъдат… разтреперани от страх. Не че се забелязваше, не че беше очевидно, полицаите тук все пак бяха дракони, но определено изглеждаха така, сякаш бяха спрели да дишат напълно.
А Давернети беше единственият, който говореше.
– Грешка! Грешка! Проверете отново доказателствата! Грешка в разследването! Глухар?! Това е глухар?! Лейтенант Сътън, това не е единично убийство. Обърнете се към майор Ротан, този модел на удушаване е типичен за два от неразкритите му случаи. Решете го до края на деня! Следващото! Грешка! Грешка! Проверете отново доказателствата! Дявол да ви вземе, Анабел!
И всички в един глас обърнаха очи към мен, застанала скромно на вратата.
Аз щях да се смутя, но вече ми беше достатъчен шокът от „Дявол да ви вземе, Анабел!“.
Е, в контекста на това, което се случваше, смятах, че е най-добре да си замълча, но не можех да не забележа едно нещо:
– „Дявол да ви вземе, мис Вайърти.“ – поправих старши следователя. И добавих скромно: – Ще ви чакам пред офиса ви. Не бързайте, аз имам много свободно време, а вие очевидно сте зает.
Но едва излязох от архивния отдел на полицията, когато ме спря уморен глас:
– Анабел.
Изразително направих крачка встрани, без да реагирам на обръщението.
– Мис Вайърти. – каза съвсем тихо старши следователят.
Обърнах се мигновено.
– Да, лорд Давернети?
Драконът въздъхна тежко и предложи:
– Чай?
Чай е твърде дълга церемония и в противоречие с предишното си изявление, че имам свободно време, казах:
– Вие сте ми нужен само за няколко думи, лорд Давернети. Ще ви чакам пред кабинета ви.