ТОРИ
В момента, в който излязохме сред дърветата, започнах да тичам, облекчена от мисълта, че най-накрая отново ще видя брат си. Лопатките ми изтръпнаха, когато призовах крилата си да се появят, но преди да успея да излетя, Дариус ме хвана за ръката и ме дръпна назад, за да се обърна към него.
– Езерото е натам – каза той, подръпвайки брадичката си към дълбините на дърветата по един път, който се отклоняваше от пътеката.
– Добре наясно с това съм, пич – казах му, опитвайки се да извия китката си срещу захващането.
– Така че нека просто да вървим всички заедно. Ще ни отнеме двайсет минути, не повече.
– Мога да съм там за по-малко от пет минути, ако ме пуснеш – контрирах аз.
– Хм, забравих колко бавни са фениксите – коментира Орион. – Аз бих се справил за трийсет секунди.
– А, но тогава ще бъдеш навреме, което е толкова извънредно нехарактерно за теб, че всички сигурно ще си помислят, че отново се случва нападение – казах аз, а земната магия изтръпна в пръстите ми.
Орион ме дари с усмивката си на загрижен професор, а аз свих очи с подозрение.
– Това беше игра, нали? – Обвиних го, а магията ми се извиваше от мен незабелязано. – Да се появяваш толкова късно всеки ден, а след това от време на време да стреляш в секундата, в която класът влезе в стаята – ти просто се гавреше с всички.
– Това изглежда като дребнава игра за надмощие, за да прецакаш младите и крехки умове на феите – отвърна той невинно, а Дарси се засмя.
– Значи тогава да? – Каза тя.
Орион се усмихна.
– Какъв беше рекорда ти? – Предизвиках го.
Усмивката му се разшири, когато отговори.
– Веднъж закъснях с петдесет и осем минути за час. Само двама от моите ученици ме бяха изчакали. На останалите дадох поправителен изпит за почистване на блатна трева от куполите на „Дом Вода“ в продължение на една седмица.
Засмях се и Дарси улови погледа ми, когато забеляза какво съм направила.
– Е, не бихме искали сега да нарушиш навика ти за цял живот. – Подарих му широка усмивка и се наведох, за да целуна Дариус по устните.
Хватката му се стегна върху китката ми, защото ме познаваше твърде добре, но лианите, които бях измайсторила, за да се увият около краката му, се стегнаха в същото време, когато магията ми пулсираше през тях, втвърдявайки ги и превръщайки ги в камък.
Дариус ми изръмжа разочаровано, но аз вече бях издърпала ръката си от хватката му, хвърлих светла усмивка към Орион, който беше също толкова хванат в капана на твърдите като камък лиани, след което се отлепих от земята с въздушната си магия.
Дарси се изстреля с мен през короната на дърветата и в момента, в който преминахме гъстата маса от клони, разперихме криле и полетяхме право към езерото.
Затворих очи, докато въздуха преминаваше през перата ми, вдишвах свежестта на вятъра, в който се гмурнах с главата напред, и се наслаждавах на мига на свобода със сестра ми до мен.
Полетът беше кратък, но вълнуващ, и ние се приземихме на брега на езерото, недалеч от входа на камерата за усилване, където Данте и останалите членове на семейството му бяха отвели Гейбриъл да си почине.
Вълци се промъкваха сред дългата трева, а ярките им очи проследяваха движенията ни отвсякъде, докато се приближавахме към входа на подземната камера.
Усмихнах се на глутницата на Оскура, доволна да видя, че брат ми има толкова верни приятели, които го защитават в труден момент.
Когато стигнахме до входа на камерата за усилване, от мрака на стълбището излезе огромен сребрист Вълк, чиято козина блестеше като лунна светлина, а погледът му беше по-дивашки от този на останалите огромни зверове.
– Розали – поздравих я, като ѝ предложих тънка усмивка.
Вълчицата поклати глава към мен, след което се премести, разкривайки красивото момиче, което бях започнала да чувствам, че познавам или най-малкото, че му имам доверие.
– Миришеш на смърт – каза тя, а устните ѝ се извиха в ъгълчетата, сякаш това не беше нещо лошо, и аз си отдъхнах със смях.
– Ами аз видях повече от достатъчно от нея през последните няколко дни.
Вниманието на Розали се премести върху сестра ми и усмивката ѝ се разрасна, когато видя сребърните пръстени в очите ѝ и пламтящите криле на гърба ѝ.
– Дори луната се обърна, за да погледне към вас двете – каза тя. – Близначките, които се противопоставят на самата съдба. И имам чувството, че касапницата, която върви след вас, е само началото на вашата приказка. Самият свят ще се разтърси, когато ви чуе да ревете като една.
– Това друг дар на лунен вълк ли говори? – Попитах я.
Розали сви рамене, изпъстрени с розови пъпки, но изражението ѝ беше многозначително.
– Ти ме видя, нали? – Грубият глас на Дариус дойде иззад мен и ние се обърнахме, за да погледнем как той и Орион се запътват към нас, а разрошените им от вятъра коси говореха за вампирската скорост, която бяха използвали, за да ни настигнат, след като са се освободили от моите лиани. – Когато бях мъртъв и посетих Рокси в стаята и, преди тя да тръгне да търси Прокълнатата гора. Ти ме погледна право в очите.
– Ти можеш да виждаш мъртвите? – Задъха се Дарси и се върна към Розали, която сви невинно рамене.
– Това би било невероятен талант – каза тя, без да даде ясен отговор дали може или не.
– Ти ми каза да следвам огъня. Segui il fuoco. Това послание беше предназначено за мен, нали? – Настоя Дариус.
Спомних си, че ми го каза в нощта, когато ми беше показала пасажа за издигането на Дърветата на прокълнатите в Книгата на Земята, поставяйки ме на пътя, от който се нуждаех, за да вляза в смъртта и да измъкна съпруга си от лапите ѝ.
– А ти? – Попита Розали, а очите ѝ се насочиха към пламтящите ми криле, в които танцуваха тайни.
– Направих го – съгласи се Дариус.
– Тогава изглежда, че не всички мъже са с толкова дебели черепи, колкото често изглеждат – подигра се тя. – Трябва да побързаш, ако искаш да видиш Гейбриъл – те се готвят да тръгват.
– Заминават? – Запитах я, но тя вече се беше преобразила в сребърната си форма на вълк и за сбогом допря косматата си физиономия до бузата ми, преди да тръгне покрай брега на водата към гората.
– Тя е странна – промълви Орион.
– Харесва ми – отвърнах просто, преди да поведа към тъмнината на стълбището.
Прибрах крилата си, когато навлязох в тясното пространство, като изпратих пред нас една светлина, за да осветява пътя ни, докато се спускаме.
Ароматът на студен камък и стара магия ни обгърна, докато се спускахме в мрака, а отнякъде отдолу се чуваха все по-силни гласове, макар че стъпките ни не позволяваха да се разберат думите им.
Когато най-накрая стигнахме до подножието на стълбите, влязох в по-широкото пространство на самата стая, а куполният стъклен покрив отразяваше слабия блясък на пламъците, които трептяха вдясно от мен.
Забързах към Гейбриъл, който лежеше в гнездо от одеяла в центъра на помещението, със затворени очи и вежди, смръщени от неизказани страхове.
– Гейбриъл? – Издишах, паднах и го прегърнах въпреки съскащото предупреждение на Данте да внимавам. Едва погледнах към Буреносния дракон и двамата лъвски преобръщачи, които стояха заедно и бдяха над брат ми. – Аз съм тук.
Ръцете на Гейбриъл се увиха около мен и от него се изтръгна тих кикот, докато ме стискаше, макар че хватката му беше далеч по-слаба, отколкото бях свикнала, а голата кожа на горната част на тялото му беше лепкава при допир.
– Видях момента, в който се върнахте през Завесата с онова твое животно – издиша той, а усмивката му се притисна към бузата ми, докато го държах заключен в ръцете си.
– Упоритостта винаги е била най-добрата ми черта – пошегувах се аз, дори докато стисках очите си срещу сълзите, които се опитваха да се освободят.
Той беше тук. Беше жив. Щеше да се оправи. Но, по дяволите, той беше толкова слаб, че това пречупи нещо в мен.
– Направих ти това – каза Дарси, падна до нас и хвана ръката на Гейбриъл, притискайки лист хартия в прегръдката му. – Нещо истинско, което да гледаш, когато виденията са прекалено силни.
Отдръпнах се достатъчно, за да го оставя да погледне скицата, която тя беше направила на тримата, които се носеха в небето, и набързо изтрих ръце по бузите си, за да скрия следите от сълзите си. Гейбриъл не се нуждаеше от съжалението ми точно сега. Нуждаеше се от моята сила.
– Имаме колиба близо до Полярната столица, която се подготвя за пристигането му – каза Данте зад гърба ми. – Там има и камера за усилване, създадена специално за него, когато виденията се натрупват по този начин. Ще го заведем там, след като вече е достатъчно ясен, за да пътува.
– Верига на врата на каменен езичник – промълви Гейбриъл, привличайки вниманието ми обратно към него.
– Водя си записки – изпъшка Леон, размахвайки към нас шепа хартиени късчета, всяко от които изписано със случайни фрази като „пази се от козата“ и „ряпа в неделя = СМЪРТ“.
– Какво са… – Започнах, но тъмнокосият лъвски преобръщач Карсън ме прекъсна.
– Не обръщай внимание на идиота – изръмжа той и хвърли пренебрежителен поглед към Леон.
– Записвам точно всяка дума. – Задъха се Леон, сякаш беше смъртно обиден. – Тълкуванията ми са точни! Не идвай да ми плачеш, когато една ряпа доведе до края на света.
Карсън извъртя очи, а Данте въздъхна.
– Изглежда зле, но Фалко е страдал и от по-лоши неща и е оцелял. Ще разплетем изкривените съдби в главата му и ще го освободим от шепота им – обеща Данте, а аз можех само да кимна, надявайки се, че това е така.
– Има ли нужда от нещо друго? – Попитах, осъзнавайки, че Гейбриъл отново е попаднал под влиянието на видението, очите му са се оцъклили, а устните му се разтварят от ужас пред това, което вижда.
– Падане на стъкло – издиша той.
– Просто време, пространство, почивка – каза Данте. – Виденията трябва да минат през него. Той се пребори с тях, за да избяга от Двореца на душите, но те ще го погълнат, ако не им даде свобода. Той е като съд, пълен до пръсване, но всяко видение трябва да излезе цяло, преди да може да се отърве от тях.
– Тогава трябва да тръгвате – каза твърдо Орион от мястото си в сенките, а лицето му бе втвърдено от загриженост за приятеля му. – Погрижи се за Нокси. Ако позволиш нещо да му се случи…
– Бих дал на този човек жизнената сила във вените си, ако има нужда от нея, вампире. A morte e ritorno – каза Данте мрачно и Орион кимна, като между тях премина мълчаливо разбирателство.
– Знам, че ще се погрижиш за нашия брат – каза Дарси. – Но ако има нещо, което можем да направим, не се колебай да ни повикаш.
– Разбира се – каза Данте и нежно стисна ръката ѝ.
– Ще свалим охраната, за да можете да си тръгнете – казах аз, поглеждайки към Дарси, която кимна в знак на съгласие.
Данте ни благодари, а аз се наведох, за да притисна целувка към бузата на брат ми, преди да се принудя да се отдръпна. Подадох на Данте торбичката със звезден прах, която Джералдин ми беше дала от запасите, които бяхме откраднали от съкровището на Лайънъл, и той ми благодари, придърпвайки ме в прегръдка, докато Дарси се сбогуваше с Гейбриъл.
– Не плачи, piccola regina. Приливът на тази война се обръща – каза Данте и за пръв път статичното електричество, което пропука по кожата му, не предизвика страх в мен, а вместо това разпали пламъците на гнева, които горяха ниско в гърдите ми.
– О, знам, че е така – обещах му, отстъпих назад и му хвърлих решителен поглед. – И ще накараме тази шибана гад да си плати за всяка капка страдание, което всички сме изтърпели от неговата ръка.
Леон и Карсън се усмихнаха като злобните същества, за които ги познавах, и всички се приближиха до Гейбриъл, докато Данте извади шепа звезден прах от торбичката.
Хванах ръката на Дарси, силата ни се сля, докато разкъсвахме защитите около нас, отваряйки врата, през която да излязат.
– Чакай – каза Дариус внезапно, пристъпи напред и хвана Гейбриъл за ръката. – Трябва да помниш Маркъс. Това е важно. Той има нужда да мислиш за него, иначе ще изчезне отвъд Завесата.
Веждите на Гейбриъл се смръщиха от объркване, но не можехме да държим отворени завесите още дълго.
– Вървете – изкомандвах аз, хванах Дариус за ръката и го дръпнах назад, за да могат да си тръгнат.
Данте хвърли звездния прах и в миг на магия четиримата изчезнаха.
Дарси и аз освободихме силата си, запечатвайки отново завесите, и аз изтръпнах, когато силата, задържаща толкова много магия, най-накрая се разпадна.
Дариус ме хвана за ръка и ние напуснахме тихата стая, връщайки се по стълбите към студената зимна светлина горе.
– Имам много смесени чувства относно спомените си за тази зала – промълви Дариус, като се наведе близо до мен, така че устните му се допряха до ухото ми при тези думи. Знаех, че се опитва да отвлече вниманието ми от болката, която изпитвах заради това, че трябваше да се сбогувам с брат си толкова скоро.
– А? – Попитах, преструвайки се, че не знам за какво говори, но не беше като да мога лесно да забравя начина, по който бяхме пренебрегнали звездите там долу с Кейлъб.
– Никога не съм бил толкова близо до екстаза и убийството в един и същи момент, както тогава – каза той, захапвайки врата ми точно както си спомнях, че го правеше онзи ден. – Но ти изкрещя толкова хубаво, когато…
– Вампирски слух, задник. Запази го за времето, когато си сам, да? – Изръмжа Орион иззад гърба ни и аз се разсмях, въпреки че в очите ми все още имаше сълзи.
– Кой е Маркъс? – Попита Дарси.
– Кой? – Отговори Дариус.
– Ти буквално току-що каза на Гейбриъл да го запомни – отбелязах аз, докато се връщахме от стълбището и навлизахме в хладната светлина край езерото.
– Не, казах му да си спомни за Марсел – отвърна Дариус, като ми се намръщи.
– Ти каза Маркъс, пич – казах му категорично.
– И все още не си ни казал кой е Маркъс или Марсел – добави Орион.
– Казах ти, че е Марсел – каза раздразнено Дариус. – Отвъд Завесата, ако никой жив вече не мисли за теб, тогава ти някак си започваш да избледняваш и те викат към вратата на…
– Ваши величества!
Изплаших се от гласа на Джералдин, като се извърнах, за да я погледна, тъй като тя изскочи от един шибан розов храст.
– Откъде, по дяволите, си дошла? – Изпъшках, което я накара да се засмее.
– Един добър служител на короната никога не е далеч от дамите си. Просто трябва да знам какви са плановете ви за затворниците? Искате ли да проведа разпит или…
– Можем да се справим с това – казах аз, сърцето ми заби по-бързо при мисълта за това, погледът ми срещна този на Дариус, който сякаш се съгласи.
– Да. Остави разпита на нас – каза той.
– Както желаете. В момента ги държат в недрата на зала „Юпитер“.
– Зала „Юпитер“ няма недра – каза Орион. – На кой от трите етажа се намират?
– О-хо, значи хитрият професор не знае всички тайни, които предлага тази академия? – Джералдин ни подкани да вървим и ние застанахме в крачка след нея.
Слънцето вече грееше ярко, осветявайки сланата, която все още се държеше по голите дървета и дългата трева, и караше целия свят да свети със сребрист оттенък, който успокояваше душата ми.
Чувствах го познато, сигурно и приличащо на дом повече от всяко друго място, което някога съм познавала. Почти можех да се заблудя, че просто вървим към класната стая или отиваме да хапнем в „Кълбото“ с всички останали ученици, а не сме на път да разпитваме военнопленници.
Огромната готическа сграда на Юпитер Хол скоро се появи пред нас и ние се изкачихме по каменните стъпала, минавайки през сводестите дървени врати, където ни посрещна аромата на полирано дърво и стари книги.
Джералдин се отклони от мраморното стълбище, по което обикновено стигахме до часовете по кардинална магия, вместо това ни поведе по страничен коридор и рязко спря пред статуя на василиск с блестящи жълти скъпоценни камъни вместо очи.
Тя протегна ръка с размахване на китката си, след което я погали по носа на змията, преди да дръпне раздвоения ѝ език. Движението бе последвано от тихо щракване и веждите ми се повдигнаха, когато змията се отмести настрани, а зад нея се отвори тясна врата, разкриваща тухлено стълбище, водещо надолу към мрака отвъд.
– Е, по дяволите – измърмори Орион, докато следвахме Джералдин в скрития коридор.
– Обичам да те виждам изненадан – коментира Дарси, като го побутна по бузата.
Погледът му се плъзна към нея, усмивка изкриви устните му.
– Бих си помислил, че вече си свикнала с това, като се има предвид, че откакто се запознахме, ти преобръщаш живота ми на всяка крачка.
– Е, ако трябва да бъда честна, не беше кой знае какъв живот – подиграва се Дариус. – С твоята Сади Сали Сатурн, като видях колко бързо можеш да намериш дъното на бутилка бърбън.
– Поне не се впусках в самотни разходки с мотоциклет по залез слънце, слушайки драматична класическа музика – отвърна Орион и Дариус стисна устни.
– Ами ние с Тор бяхме разорени сираци в царството на смъртните – ако си подхвърляме шапката на ринга в тази игра „чий живот е бил по-жалък“ – каза Дарси, като привлече погледа ми и ме накара да се усмихна.
– Мисля, че Джералдин трябва да отсъди победителя – реших аз.
– Милостиво – но честта ще е изцяло моя! Наградата „Тъжната Сали“, разбира се, трябва да бъде връчена на най-големия неудачник във всяка категория. Аз ще я съзерцавам като глиган в задна уличка. – Тя кимна сериозно, обмисляйки го, и явно не бързаше да вземе решение.
Спуснахме се по стълбите, като температурата се покачваше по време на движението ни, а каменният базилиск отново се плъзна на мястото си зад нас.
Няколко стъпала бяхме погълнати от тъмнина, но когато стълбите се показаха напред, оранжевото сияние на огъня освети пространството под нас, подканвайки ни да продължим.
В подножието на стълбите имаше тухлен коридор, осветен от факли, поставени в скоби по стените. Няколко от най-доверените ни воини стояха на стража пред всяка от дървените врати, които се простираха в двете посоки, а в далечния край на коридора Уошър правеше потупвания с пръсти.
– Моите кралици – поздрави той, като протягането му се превърна в нисък поклон, който се усещаше особено странно, идвайки от един от нашите професори.
– Не се занимавай с тези глупости – настоях аз, докато останалите бунтовници също се покланяха, но никой от тях не ме слушаше.
– Кралиците са дошли да разпитат затворниците – обяви Джералдин и аз се зачудих дали оттук нататък тя планира да обявява всичко, което правим. Ако реши да започне да разказва на света всеки път, когато имам нужда от сране, щеше да ми се наложи да тегля чертата.
– С кого да говорим първо? – Попитах, като погледнах към дългата редица от врати и се зачудих колко ли време ще сме тук.
– Имаме колекция от K.О.Р.Г., пленници от победата ни в двора на Солария и няколко други нискочели хвалипръцковци като предателската девойка, която някога беше известна като директор на това прекрасно учебно заведение – каза Джералдин, като посочи с ръка няколко врати.
– Тори!
Обърнах се при звука на познатия глас, а усмивката се разля по лицето ми, когато забелязах Милтън Хюбърт да тича по стълбите зад гърба ни.
– О, хей, Хю… – Бях прекъсната от него, който ме обгърна с ръце, вдигна ме от краката ми, после ме завъртя в кръг, като ме стискаше силно.
Дариус изръмжа, докато Милтън ме поставяше отново на земята, а аз се засмях, отстъпих крачка назад и махнах на притежателния Дракон.
– Вие наистина ни спасихте задниците, като се появихте, когато го направихте – изръмжа той, като се усмихна широко и на Дарси. – Кълна се, че щяхме да бъдем изядени от онези чудовища, които Лайънъл изпрати, и тогава бам! Вие просто влязохте като някакви герои от тъмните векове с легенда, възкръснала от мъртвите, на ваша страна! – Усмивката му падна върху Дариус, след това помръкна при вида на лицето на съпруга ми и аз прочистих гърлото си остро, когато Дариус остана мълчалив.
– Радвам се, че не си мъртъв – каза той с равен тон, който му спечели намръщване от мен, макар че Милтън му се усмихна наполовина.
– Връщам ти го.
– Дали си дошъл тук и си крещял дръзко на Истинските кралици като катерица, която шпионира лисица, по някаква причина, скъпи Милтън, или просто си бил обзет от радост, че ги виждаш върнати? – Попита Джералдин.
– О, е, да. Чух, че идваш тук да разпитваш затворниците, и трябваше да ти кажа нещо. Нова беше, принудена с тъмна магия от твоя… – той стрелна с поглед Дариус, после смени лентата. – Лайънъл. Когато той дойде тук, аз се криех в един шкаф в кабинета ѝ и го видях как го прави.
Уошър изтръпна от ужас зад нас и аз го погледнах, спомняйки си, че неговата вярност към нас и тази на Нова към Лайънъл бяха довели до края на връзката им.
– Смяташ ли, че има вероятност тя дори да не е била на негова страна? – Попита шокирано Дарси.
– Изглеждаше доста развълнувана от завръщането ни, когато за пръв път пристигнахме в академията – казах, докато го обмислях. – Може би е била лоялна към нас от самото начало, но след това Лайънъл се е добрал до нея. Изглежда, че това е нещо, което той би направил. Къде е тя, Джералдин?
– Натам. – Тя тръгна по коридора вдясно от нас.
Всички започнахме да я следваме, а аз се обърнах към Милтън.
– Случи ли се нещо друго, докато ни нямаше?
– Направихме каквото можахме, за да се противопоставим на правилата за сегрегация на Ордена – каза Милтън. – Дори саботирахме посещението на Лайънъл в академията.
– Това е история, за която искам да чуя повече – казах любопитно, но преди да успее да разкаже, Джералдин отвори една врата и ни въведе вътре.
– Предателите от тези стени очакват вашата присъда – каза тя и ни се поклони през вратата.
– Тогава да ги видим – казах аз, като се чудех кой точно е бил заловен.
Стаята беше много по-голяма, отколкото очаквах, лявата ѝ страна беше подредена високо с кутии, които бяха пълни с оборудване за отвари и прашни работни тетрадки, а в дясната имаше черни решетки, които заключваха група феи в нещо, което сигурно беше новосформирана килия.
В нея около двайсет феи седяха на дюшеци или столове, а пленничеството им изглеждаше съвсем цивилизовано в сравнение с това, на което знаех, че Лайънъл е решил да подложи заловените от него феи.
Разпознах Кайли Мейджър, приседнала в задния ъгъл, с обикновено непокътната руса коса, сплетена на възли и увиснала около лицето ѝ. В килията имаше и други от нейната дружина, а Маргьорит се спотайваше близо до решетките. Красивата червенокоска си пое дъх, когато погледът ѝ попадна върху Дариус, а горната ми устна се отдръпна в нещо, което беше малко повече от ръмжене.
Милдред Канопус оголи зъби към нас от едно място до далечната стена и се изправи на крака, като очите ѝ също се спряха на Дариус.
– Невъзможно! – Изкрещя тя, хвърляйки се към решетките, макар че аз отказах да се отдръпна от тях. – Каква е тази гадна измама?
– Съпругата ми отказа да ме остави на смъртта – каза Дариус, като силно наблегна на думата „съпруга“, което ме накара да се усмихна и накара Милдред да опули очи.
– Ти плюеш в лицето на своя род – изсъска тя, а думите ѝ се покриха с ръмжене, докато ни пронизваше през решетките. – Ако произвеждате полукръвни муцуни с този боклук, тогава…
Каквато и заплаха да бе отправила, тя бе прекъсната внезапно, тъй като Дариус хвърли силата си върху нея, прехвърли я през килията и я притисна към далечната стена в дебела ледена кора, която покри цялото ѝ тяло, освен носа и очите ѝ, които, както забелязах, бяха зачервени и диви.
– Ако още веднъж говориш така за моята кралица ще съжаляваш – каза той с тих глас, от който по гръбнака ми преминаха тръпки на адреналин.
Никой не протестираше срещу това, че е оставил Милдред така притисната на място, и аз отново огледах килията, като отбелязах онези, които бяха заловени, когато бяхме отвоювали тази академия от покварата на Лайънъл.
Голяма част от K.О.Р.Г. бяха избягали, но ние бяхме хванали доста от тях.
Нова седеше отделно от останалите, като се движеше по изтъркания килим с обувката си на висок ток и дори не ни погледна, когато влязохме в стаята и се справихме с Милдред.
– Всъщност има още едно нещо – каза Милтън. – Маргьорит ни помогна. Тя ни прикриваше неведнъж. Дори рискува живота си, за да спаси моя и този на Бърни, когато се криехме от Лайънъл.
– Наистина? – Попита невярващо Дарси. – Защо?
Очите на Маргьорит се насочиха към Дариус, но тя не каза нищо, или не искаше да се защити, или не беше сигурна как да го направи.
– Заради Дариус? – Попитах, като пристъпих напред, така че да бъда между нея и съпруга си, и я погледнах през решетките на клетката.
Устните на Маргьорит трепереха, а очите ѝ пламтяха от емоции, когато срещна погледа ми, но омразата, която очаквах да открия, не беше там. Нямаше и ревност. По-скоро горчиво приемане.
– Той е бил предназначен за теб – издиша тя, гласът ѝ беше нисък и явно предназначен само за мен. – Но аз го обичах първа. Може би не като теб, може би дори не така, както си мислех някога, но… Той е този, който заслужи моята лоялност. Винаги съм се съобразявала с него. Никога с Лайънъл.
Примижах от честността в гласа ѝ и се обърнах към останалите за някаква идея какво да направя с това, защото най-странното беше, че ѝ вярвах.
Дарси ми сви рамене, а Дариус стисна устни, но беше ясно какво трябва да направя, независимо от личната ми неприязън към момичето, което ме беше наричало курва повече пъти, отколкото можех да преброя.
– Пусни я – казах твърдо, думите ми бяха заповед. – Повикайте циклоп, който да потвърди разказа ѝ, но аз ѝ вярвам. И ако тя е лоялна на Дариус, това означава, че трябва да се поклони, когато той го е направил… нали? – Погледнах към Маргьорит, чиито очи се бяха разширили от изненада, и една малка, самодоволна усмивка дръпна устните ми, когато потвърдих факта, че тя все още не знаеше за това.
– Всички приветстват Истинските кралици – изръмжа Дариус иззад гърба ми, думите му бяха ласка по шията ми, ръката му кацна на рамото ми, докато даваше да се разбере, че твърдението ми не е лъжа. – Всички, които са лоялни към кралството на Солария, са коленичили, Маргьорит. Другите наследници, съветниците, всеки студент в академията и безброй бунтовници срещу фалшивата претенция на баща ми. Така че, ако си толкова лоялна към мен, колкото казваш, тогава ти предлагам да последваш примера ми.
Кайли изкрещя нещо от ъгъла на килията, но аз ѝ спестих вниманието си, тъй като очите ми останаха приковани в тези на Маргьорит, и с пълно удоволствие наблюдавах как истината на тези думи се стовари върху нея. Бавно, толкова шибано бавно, тя започна да се потапя, очите ѝ все още бяха вперени в моите, а истината се изписваше в ирисите ѝ, докато тя я приемаше и правеше единственото нещо, което ѝ оставаше да направи, ако искаше да докаже лоялността си към нашата страна в тази война.
Вероятно не трябваше да съм толкова шибано доволна, докато гледах как тя се покланя за мен. Но от друга страна, аз не бях някаква примитивна принцеса, възпитана да бъде благосклонна и справедлива – аз бях безмилостно момиче, което се беше борило със зъби и нокти, за да получи тази дивашка корона по подобие на баща си. И ако това означаваше да злорадствам като самодоволна кучка, докато някогашният ми враг се кланяше в краката ми, нека бъде така.
– Сети никога не би се преклонил пред… – Думите на Кайли бяха рязко прекъснати, когато Дарси хвърли върху нея заглушаващ балон, последван от струя ледено студена вода, която я заля от главата до петите.
– Някой чу ли нещо? – Попита тя невинно, а аз споделих триумфален поглед с другата си половинка, от който сърцето ми се разтуптя от удовлетворение.
Маргьорит беше отведена, а аз се прехвърлих към следващата Нова, като не обръщах внимание на погледите, които останалите от K.О.Р.Г. ни хвърляха, докато вървяхме. Никой от тях не се възползва от възможността да се поклони и ще трябва да измислим какво да правим с тях след това, но засега исках да разбера колко дълбоко гнилотата на Лайънъл е заразила тази академия.
Нова помръдна, когато взех едната ѝ ръка в своята, а Дарси – другата. Тъмните очи на Нова се вдигнаха, за да ме погледнат, а в дълбините им отекваше някаква празна молба. Не си позволих да се задържа върху този поглед, вместо това призовах Феникса си и изтласках тази магия от кожата си в нейната, като затворих очи, за да мога да се съсредоточа върху издирването на всякакви признаци на Тъмната принуда, която Лайънъл така обичаше да използва срещу онези, които се мъчеше да контролира само със страх.
Пламъците на Дарси се срещнаха с моите, после се разбиха в бариерата в съзнанието на Нова почти едновременно, после в още една и още една. Всичко свърши за броени минути, но в секундата, в която и последното парче тъмна магия се разпадна, Нова изпусна треперещ дъх, който можеше да бъде и ридание.
Тя се срина на пода в краката ни, а Дарси се спусна да ѝ помогне да се изправи.
– Никога не съм мислила, че отново ще вкуся свободата – изпъшка Нова. – Истинските кралици наистина са се възнесли – издъхна тя, като погледна между нас двете с изумление. – Всички приветстват името на Вега. Нека онзи страхлив дракон се разтрепери в ботушите си пред вас.
Докато проверим дали всички останали задържани K.О.Р.Г. и дори Хайспел не са били под влиянието на Лайънъл, почти бях забравила, че все още трябва да разпитаме пленниците от Двора на Солария.
Нова беше отведена обратно в дома си в Астероид Плейс от Уошър. Той обеща да ни даде пълен отчет за намесата на Лайънъл в академията, което се надявахме да ни помогне за всички пропуски в сигурността, за които може би не сме се сетили.
Милтън се беше върнал, за да помага с охраната отвън, а Маргьорит щеше да бъде назначена да работи с него, след като циклопите приключат с разглеждането на съзнанието ѝ.
– Ще направим ли стария трик със сравняването на историята? – Предложи Орион, когато Джералдин ни поведе към двете стаи, в които се намираха генерал Макрийди и Гюс Вълпекула.
– Какво е това? – Попита Дарси с любопитство.
– Разпитваме ги поотделно и след това сравняваме отговорите им – ако съвпадат, значи знаем, че това е истината. Ако не съвпадат, тогава знаем, че поне един от тях лъже – обясни Дариус.
– Ами ако и двамата знаят една и съща лъжа, която да кажат? – Попитах.
– Хм… никога не съм се замислял за това – призна Орион, а аз извъртях очи.
– Можем да проверим фактите, след като получим някои отговори, бейби – каза ми Дариус. – Значи всичко, което трябва да направиш в момента, е да избереш между хленчещия репортер или опитния генерал?
– Ще избера генерала – казах аз, без да се налага да мисля много. – Ако никога повече не ми се наложи да видя това лъжливо копеле Гюс, тогава ще е твърде рано.
– Тогава ще вземем Гюс – съгласи се Орион и двамата с Дарси се отправиха към онази стая с Джералдин по петите им, с клипборд в ръка.
Дариус отвори вратата на стаята, в която се намираше Ървин Макрийди, генерала от армията на Лайънъл и изпълнител, отговарящ за инквизиционните центрове на Небюла, и аз преминах през нея с вдигната брадичка и пулс, удрящ се в ребрата ми.
Ървин Макрийди ни погледна с насмешка, пръстите му се свиваха, сякаш се надяваше да използва магия срещу нас, но за него беше късмет, че в този случай беше отпаднал. Не ми харесваха шансовете му срещу когото и да било от нас, ако трябва да съм напълно честна.
– Ти си мъртъв – издиша Ървин разтревожено, очите му се разшириха и той се вгледа в Дариус като в призрак, а цветът на лицето му изчезна.
– Вече не. Знаеш как става това – мърмореше Дариус, затваряше вратата зад нас и ни оставяше на слабата светлина на единствената крушка, която висеше до далечната стена. – Ние ви задаваме въпроси и вие отговаряте.
– Ами ако не го направя? – Ухили се Ървин, преодолявайки шока от това, че видя Дариус жив, когато разбра защо сме дошли. – Вашите циклопи не можаха да пробият психическата ми защита, така че защо мислите, че дракона и феникса ще имат по-голям късмет?
– Тук вече загуби – казах му, приближавайки се. – Ние те държим под ключ. Завзехме академията, а след време ще превземем и останалата част от Солария. Управлението на Лайънъл е към своя край. Времето да скочиш от кораба е сега.
– И какво? Не си правя илюзии, че ще ме освободите, след като всичко приключи.
– Най-доброто, на което можеш да се надяваш, е живот в Даркмор – съгласи се Дариус. – Но бих се обзаложил, че това е по-добре, отколкото никакъв живот.
Бруталността на думите му накара малка тръпка от енергия да затанцува под кожата ми, а истината в тази заплаха ускори пулса ми и аз погледнах съпруга си с гладни очи.
– Кажи ни къде Лайънъл е преместил армиите си – поисках аз.
Ървин се изсмя.
– Дори и да ти кажа, трябва да знаеш, че той вече ги е преместил отново. Той ще разбере, че съм бил заловен. Кралят не е глупак.
– Той също не е крал – изсумтя Дариус и се приближи.
– Той претендира за трона, както би трябвало да направи всяка истинска фея – изплю се Ървин. – И аз по-скоро бих умрял тук и сега, отколкото да се подчиня на капризите на една полукръвна курва, чийто баща е толкова луд, колкото и нейната идиотска сестра…
Ударих го толкова силно, че кокалчетата ми се разцепиха от зъбите му, а тласъкът на насилието ме прониза с бръмчене на чиста енергия, която ме запали отвътре. Дори нямах намерение да го правя. Но в момента, в който той започна да говори глупости за семейството ми, просто не издържах.
Ървин се сгромоляса на пода с вик на ярост, като се отдръпна от мен, след което скочи на крака и се хвърли право към Дариус.
Изкрещях, когато забелязах тънкото острие, което беше измъкнал от ботуша си, и пулсът ми се засили, докато се втурвах към тях.
Дариус се отклони встрани, преди да нанесе удар, достатъчно силен, за да разцепи костите, и отново в мен се разгоря онази искра на вълнение, адреналинът заби по вените ми, кръвта се разля и усетих прилив на радост.
Блъснах се в Ървин, като го извадих от равновесие, докато той отново размахваше острието, но мъжът беше добре обучен и повече от свикнал да се бие. Той се хвърли около атаката ми, използвайки инерцията ми, за да ме изхвърли от краката ми и да ме запрати в най-близката стена.
Болката разпръсна мислите ми, докато черепът ми се удряше в тухлите, но това беше нищо в сравнение с паниката, която ме обзе, когато той отново замахна с острието към Дариус.
Дариус блокира първия удар, но Ървин явно беше планирал това, като се завъртя в движение и отново заби ножа.
Кръвта на Дариус потече, когато ножът премина през предмишницата му, а аз изкрещях от гняв, като се изстрелях от земята и се забих в Ървин със силата на таран.
Дариус подметна крака под себе си, тъй като беше изваден от равновесие, и всички се озовахме на земята, ритайки, удряйки се и нанасяйки удари с нож.
В рамото ми пламна болка, но аз я пренебрегнах, между кокалчетата ми прорасна лед в смъртоносни точки, така че да вадя кръв при всеки свой удар. Горещите пръски от нея по кожата ми ме хвърляха в бяс, а от устните ми се изтръгваше дивашка усмивка, докато удрях Ървин отново и отново.
Дариус беше напълно озверял на моя страна, през зъбите му се прокрадваше ръмжене, докато удряше достатъчно силно, за да чупи кости, и двамата станахме жертва на кръвожадност, толкова силна, че можех да се закълна, че се движим по хореографията на някакъв смъртоносен танц.
Не можех да спра. Не исках да спра. Всеки удар беше опияняващ, а нуждата от още – всепоглъщаща.
Ървин падна неподвижно между нас, а сърцето ми се разтуптя безмилостно, защото тежестта на смъртта му сякаш преминаваше точно над мен, сякаш душата му се допираше до моята по пътя към Завесата.
Дариус ме сграбчи, целуна ме грубо, кожата му беше обляна в толкова кръв, колкото и моята, и единственото по-хубаво нещо от прилива на тази смърт беше вкусът на устата му срещу моята.
Нещо не беше наред. Знаех го в дълбините на душата си и въпреки това бях напълно опиянена от това чувство, неспособна да успокоя бушуващото си сърце.
– Смъртта плаща за смъртта – издиша Дариус срещу устата ми, ръката му е стегната около врата ми, а очите му светят от същата тръпка, в която бях изгубена.
– По дяволите – изпъшках, пръстите ми се вкопчиха в ризата му, сърцата ни се разтуптяха като едно между нас.
Вратата се отвори с трясък и ние се огледахме в Дарси и Орион, които изненадано се взираха в окървавения труп на Ървин.
– Гюс ни каза всичко – бавно каза Орион. – Той буквално се предаде в момента, в който Дарси му заповяда. Изглеждаше така, сякаш можеше да се изпикае, а тя дори не го докосна с пръст. А от офиса на Лайънъл беше откраднал и чанта с бележки и записи, които Джералдин е взела за анализ, в случай че съдържат нещо важно. Изглежда, че нещата тук са се развили по… различен начин?
– Мисля, че току-що разбрахме цената на живота ми – изръмжа Дариус в знак на съгласие. – Превозвачът иска да си плати със смърт.
Назад към част 14 Напред към част 16