ГЕЙБРИЪЛ
– Защитите са свалени! – Изкрещя някой отвъд прозореца на стария ми кабинет в Академията на Зодиак, където разглеждах тесте карти таро.
Изправих се на крака, когато във въздуха се разнесоха още викове на ужас, изтичах до прозореца и се вгледах в паникьосаните бунтовници долу. Някои от тях сочеха към небето и страхът се сви около сърцето ми, когато обърнах поглед натам, откривайки, че отгоре се изсипва адски огън от група дракони. Защитите се бяха превърнали в нищо, а последните проблясъци на онази свирепа стена от сила искряха точно пред очите ми. Как е възможно това? Силата им беше изкована от огъня на феникса; съмнявах се, че някое същество на тази земя има шанс да ги разбие. Как не бях предвидил каквато и да е сила да е направила това? Какъвто и да е бил замисълът за тази цел, сигурно е бил забулен в сянка.
Проклех, нуждата да защитя семейството си ме обзе рязко и неумолимо. Захвърлих ризата си, разтворих прозореца и скочих от него, а крилете ми се раздвижиха.
Издигнах се над главите на бунтовниците и им извиках.
– Отстоявайте позициите си! Пригответе се за бой или се скрийте!
Топлината на огнено кълбо се разкъса по този път и аз се отклоних от него, погледнах към небето и открих червен дракон, който се спускаше от облаците като привидение на смъртта. Изпратих мрежи от лиани, които полетяха към звяра и се увиха около крилата му, а аз хвърлих огромни камъни, които висяха от тях, карайки Дракона да реве от ярост, докато се свличаше към земята.
Той се разби под мен с всемогъщо бумтене, но аз оставих бунтовниците да приключат тази конкретна битка, като прелетях бързо през кампуса към Кълбото, където за последен път бях видял жена си и сина си. Бяхме свързани един с друг с проследяващо заклинание и аз усещах позицията ѝ в целия кампус, знаейки, че тя все още е там със сигурност, която разтърсваше костите ми.
Отпред се чуха метални писъци и когато стигнах до центъра на кампуса, открих гигантски сив дракон с шипове по гърба на върха на Кълбото, който разкъсваше покрива с острите си като бръснач нокти и изсипваше вътре огън.
Викът на ужаса напусна дробовете ми и аз се приземих бързо, тичайки в Кълбото, бутайки се срещу потока от крещящи феи, които се втурнаха навън.
Видях смърт, кръв и мъка като никоя друга разкъса сърцето ми, оставяйки ме суров. Болка прониза главата ми и аз стиснах зъби срещу агонията, възприемайки повече, виждайки твърде много разрушения.
Отблъснах виденията и потърсих любимите си хора сред битките. Въздухът се сгъсти с дим, а огъня разцъфна от всички посоки, поредното му изсипване от челюстите на Дракона горе.
Изковах метален щит на ръката си, вдигнах го високо, за да ме предпази максимално, докато търсех жена си, а топлината на пламъците ме заливаше със задушаваща вълна.
Сивият дракон се промъкна през дупката, която беше пробил в покрива, приземи се с тежък трясък и счупи няколко маси. Кръвта под тях говореше за феите, които се бяха подслонили там, и гърлото ми се сви, докато се движех напред.
Не посмях да извикам името на жена си, дори сред писъците и бягащите тела, не исках да рискувам Дракона да ме чуе и да насочи вниманието си към моето положение.
От дълбините на гърдите на Дракона прозвуча гърлено ръмжене и в гърлото му заблестя горещ огън, когато той отново отвори челюсти. Някой се блъсна в мен и аз открих, че русокосото момче, на което някога бях преподавал в класа, Илайджа Индъс, се препъва назад към сивия звяр, привличайки вниманието на Дракона.
– За Истинските кралици! – Илайджа изпрати взрив от ледени късове към Дракона, като го напусна рев на ярост.
Вдигнах ръце, за да му помогна, но огънят на Дракона излезе спираловидно от челюстите му и за миг обкръжи Илайджа.
Аз се хвърлих да се прикрия, докато огъня му прорязваше пътя, притърколих се под една маса, когато паднах на земята, а овъглената обвивка на тялото се сгромоляса до мен.
Примигнах към него, възприемайки смъртта на Илайджа, докато ушите ми звъняха, а пулсът ми се учестяваше.
Проклех между зъбите си, пропълзях нататък и примижах през дима. Жена ми все още беше тук, проследяващото ѝ заклинание ме викаше при нея и аз нямаше да спра, докато не я държа в ръцете си. Усещах, че синът ми не е тук, и щях да отида направо при него в момента, в който успея.
Димът се раздвижи пред мен и изведнъж се дарих с гледката на жена ми, която тичаше към мен през смога, а въздушната ѝ магия изтръгваше бариера около нея.
Очите ѝ се разшириха, когато ме забеляза, и аз скочих, хващайки я за ръка.
– Трябва да стигнем до Лука.
– Данте го държи – каза тя.
Лицето ѝ беше омазано с пепел, но по него нямаше следи и този факт ме накара да изпитам облекчение.
– Дръж се за мен. – Ще ни изведа. Прибрах я близо до себе си, но огромната форма на Дракона изплува от дима, два огромни крака се забиха пред нас.
Въздушният щит на жена ми се плъзна около мен, когато устните на Дракона се отдръпнаха, мънистата на нефритените му очи ни погледнаха и ги изпълни някакво болно задоволство. Не можехме да бягаме, но можехме да се бием.
Земната магия се изтръгна от мен във вълна от ярост, която разтърси основите на Кълбото, земята се разпука в краката на Дракона, а остри метални остриета се забиха в тялото му. Той изръмжа от гняв, а от устните му избухна огън, докато се отскубваше от дупката, която бях издълбал в пода. Жена ми пое основната част от пламъците с въздушния си щит, спасявайки и двама ни от смъртоносната топлина на огъня му.
Отблизо се чу военен вик и Карсън Алвион се провря през дима с Леон на гърба си. Карсън удряше сивия дракон с голите си шибани юмруци, а кожата му беше покрита с метални шипове. Звярът изръмжа, отдръпна се от него, гигантският му нокът се заби в Карсън и разкъса големи прорези по гърдите му.
Още два дракона се спуснаха в Кълбото отгоре, един зелен и един сребърен, и Леон се втурна да посрещне зеления, като от ръцете му се откъснаха огнени пламъци, а от устните му се изтръгна лъвски рев.
Карсън се бе добрал до главата на сивия дракон и го удряше до кръв, дори и с пропуканите рани, разкъсани в мастилницата на гърдите му.
Жена ми вдигна ръце, откъсвайки с въздушната си магия голямо парче назъбен метал от счупения покрив, запращайки го надолу с такава сила, че то проряза право в черепа на сребърния Дракон, преди да се придвижи напред, за да се увери, че звярът е мъртъв.
Леон едва избегна дивите огнени изблици, които се изсипаха от отворените челюсти на зеления Дракон, и беше принуден да се прикрие зад една преобърната маса. Около него се завихри дим и аз го изгубих от поглед, докато огъня проникваше през дървото.
Втурнах се в неговата посока, подпрях дървото и го превърнах в желязо, падайки на негова страна.
– Лавиния е тук, тя прекъсна охраната с някаква луда шибана магия. Нищо подобно не съм виждал – извика Леон, след което ме хвана за ръката. – Гейб, виждаш ли начин всички да оцелеем?
Обърнах се към даровете си, търсейки отговор от звездите, но всичко, което видях, бяха проблясъци на онези, които обичах, разкъсани на парчета.
Отмих натрапчивите ужаси, съсредоточих се върху настоящето и се молех звездите да ми предложат нещо повече от това скоро.
Огънят престана да взривява желязната маса и аз се изправих на колене, погледнах през плота ѝ и забелязах две ярки, влечугоподобни очи, които ме гледаха обратно. Познавах тези очи. Принадлежаха на една от похитителките ми, жена, която бе работила, за да ме задържи във властта на Лайънъл и неговата мръсна кралица. Горната ми устна се отлепи назад и аз размахах криле, издигнах се и се засилих към нея, хвърляйки бодливо копие в хватката си. Драконът се изправи на задните си крака и замахна с огромни нокти към мен, но аз се измъкнах, промуших се под защитата ѝ и забих копието в челюстта ѝ.
Тя изрева диво и аз го забих още по-дълбоко, прорязвайки плът и кости, а мускулите ми горяха от усилието, което ми костваше. Но с рев на ярост, изтръгващ се от дробовете ми, го забих по-високо, забивайки го в черепа ѝ и довършвайки я завинаги.
Отлетях назад, избягвайки падащото ѝ тяло, което се сгромоляса на пода, а Кълбото се разтресе от силата на удара.
Леон изпищя, прескочи масата и се затича към мен. Карсън беше притиснал сивия звяр по корем, а безброй метални ножове стърчаха от плътта му под всеки ъгъл като иглени възглавнички.
Той изтръгна меча от гърлото му и скочи надолу, приземявайки се с тежък трясък пред жена ми, а по плътта му постоянно капеше смесица от неговата кръв и тази на Дракона. Тя се придвижи напред, поставяйки ръка върху разкъсаните му гърди, раните заздравяха от допира ѝ. Аз му кимнах в знак на признателност за стореното.
Над нас се чу гръмотевичен тътен и небето се разцепи точно в момента, в който светкавици пронизаха небето. Дъждът се изсипа върху нас в порой, а Данте премина през облаците, осветен само за миг, преди да изчезне в тъмнината, несъмнено в плен на битката. Дъждът потуши огъня и всичко около нас притихна, макар че писъците все още се носеха из кампуса.
– Ако той е в небето, при кого е оставил сина ми? – Изръмжа жена ми, а аз се наведех към Зрението за този отговор, като бръчка смъкна ниско веждите ми.
– Звезди не – изръмжах аз.
– С кого е Гейбриъл? – Поиска тя, а в очите ѝ пламна огнен пламък.
– Това е твърде ужасна съдба – издишах, страхът ме разкъса, когато видях толкова много смъртни случаи, идващи за сина ми, че разцепи сърцето ми. Не, не него. Защо сина ми е с него?
– Гейб – изръмжа Леон, преметна ръка през раменете ми и почти ме удуши. – С кого, по дяволите, е той?
Приближих се до жена си, изтрих пепел от бузата ѝ, знаейки, че тя е на път да се побърка, а аз бях адски готов да се побъркам с нея.
– Трябва да тръгваме сега. Сет, шибаният Капела, го пази.
Назад към част 32 Напред към част 34