ДАРИУС
Тарик ме прехвърли през ръба на скалата и ме изправи на крака. Изтръгнах ръката си от хватката му в момента, в който възстанових равновесието си, оголих зъби срещу него и призовах огъня в юмруците си.
Той ми се усмихна в отговор, а пламъци, които бяха оцветени с ресни от мрак, обгърнаха собствените му ръце, докато имитираше моята позиция.
– Смъртта ти отива – мърмореше той, а ониксовите му очи светеха с нещо, за което можех да се закълна, че е забавление.
– Не би ли трябвало да си недоволен, че ме виждаш? – Изсъсках, печелейки време в това моментно затишие на борбата ни. Петите ми все още се опираха на ръба на скалата, а под мен се разливаше тесен овраг от остри като бръснач скали.
Огнената и водната магия бяха мощна комбинация, когато ставаше дума за атака, но бяха по-малко полезни при падане. Може би щях да успея да се спася с вода, ако се стигнеше дотам, но не възнамерявах да се налага да го разбера.
– Защо да съм недоволен? – Попита Тарик, като поклати леко глава, а погледът му падна върху жестоките рани в страната ми и по левия ми крак. Бях се съсредоточил върху това да блокирам болката от тях, но усещах постоянния поток кръв, който пулсираше от всяка от жестоките рани.
Нараняванията на Тарик вече се лекуваха сами. Той дори не беше използвал лечебна магия, но те вече не кървяха, а кожата се зашиваше сама и се реформираше безпроблемно.
– Възнамеряваш ли да стоиш тук с мен гол до кръста цяла нощ? – Попитах, като желанието ми да атакувам се надигаше неистово, но с гръб към скалата един силен негов удар можеше да ме накара да падна отново. Трябваше да се преместя на по-високо място. Да изравня шансовете си. И да намеря Макс.
– Може би. – Сви рамене Тарик, все още ме гледаше с онази непоколебима интензивност, чакаше, макар да не знаех за какво.
– Може би тогава ще ми позволиш да излекувам тази гадост и да се отдалеча от скалата? – Предложих, като раздразнението се примесваше в тона ми, а очевидната му лекота в тази ситуация ме изнервяше.
Тарик услужливо се отдръпна, отстъпвайки нагоре по стръмната скала, без да отклони тъмния си поглед от мен нито веднъж.
Тръгнах след него, тялото ми беше плътно напрегнато, но след шест изпълнени с болка крачки, а той не направи нито едно движение, за да ме нападне, рискувах да притисна ръка към страната си, за да мога да излекувам раните си.
Тарик ме гледаше безстрастно, а очите му проследяваха раните ми, докато те започнаха да зарастват. Стиснах зъби, тъй като сенките затрудняваха работата, а нараняванията се съпротивляваха на магията ми и изискваха много повече сила, отколкото ми харесваше, за да се излекуват.
Прогоних най-лошата болка, като намалих кървавите рани до розови белези по плътта ми, след което спрях, запазвайки останалата част от силата си за битката, която трябваше да настъпи.
Стигнахме до едно по-плоско място, далеч от скалата, и аз се напрегнах, когато се изправих срещу съществото, което баща ми сега наричаше свой наследник.
Вятърът се носеше около нас, носеше звуците на армията, която реагираше на моето присъствие, ревът на драконите, които се издигаха в небето, се смесваше с викове на жажда за кръв и паника. Без съмнение те не знаеха какво да правят с един-единствен Дракон, който се появяваше, за да ги нападне, и след това изчезваше също толкова бързо. Да не говорим, че размерът и окраската ми бяха уникални сред все още живите представители на моя вид, което правеше самоличността ми лесно разпознаваема въпреки реалността на моята смърт.
Бяхме спрели. И въпреки това Тарик все още не правеше нищо, за да атакува, а тъмните му очи ме гледаха с очакване.
– Какво има? – Изръмжах, като погледнах отвъд него за някакъв знак от Макс. Погледът ми се спря на торбата с дрехите ми, но не видях нищо друго сред бледосивите скали и нащърбените стръкове трева, които се бореха да се вкопчат в живота на това пусто място.
– Не знам какво е да имаш брат – отвърна Тарик, тонът му беше почти разговорен, изражението му не се четеше.
– Не съм ти брат – изплюх се аз, изпълвайки се с отвращение от това предложение.
– Имаме общ баща – контрира той.
– Лайънъл Акрукс се отказа от правото да ме нарича свой син – изсъсках, а в дланта ми се плъзна ледено острие, скрито от него заради начина, по който държах ръката си. Може би, ако успеех да го накарам да говори, той щеше да ми предостави лесно място за удар. Но не разполагах с много време, за да го постигна.
– Кръвта му е твоя и е и моя – отвърна Тарик, сякаш този факт означаваше нещо повече за него, отколкото за мен.
– Затова ли не ме нападаш? Мислиш, че можем да стоим тук и да се свържем един с друг? – Подиграх се, а в ъгъла на окото ми проблесна светлина. Погледнах към нея, не видях нищо, но магията ми се раздвижи от усещането, че някой се приближава към нас.
Макс.
– Какъв е вкуса на смъртта? – Попита Тарик с любопитство, игнорирайки напълно коментара ми. – Издълба ли си парче от нея, когато се върна? Прие ли я за своя?
Спрях се на догадката, близостта до истината за нея ме изнерви.
– Сключих сделка да платя за освобождаването си със смърт и клане – отвърнах, като затегнах ръката си върху кинжала.
Тарик се усмихна – злокобна, натрапчива усмивка, сякаш ме разбираше твърде добре. После се обърна внезапно, забелязал смущението във въздуха също като мен, и разбра, че не сме сами.
В мига, в който очите му се откъснаха от мен, аз се хвърлих към него, блъснах го и забих острието си право в гърдите му, където се намираше почернялото му сърце.
Той се дръпна под мен, отпусна се, после отново се втвърди, юмрукът му се заби в челюстта ми и отхвърли главата ми настрани, като накара погледа ми да падне върху Макс, който беше увиснал до нас върху колона от сенки, а стотина остриета от лед и желязо се притискаха към плътта му от всички страни.
– Неговата смърт или твоя мир – предложи Тарик, като между думите се изкашля с кръв и обви ръката си около юмрука ми, в който все още държах острието, забито в гърдите му.
– Остави го да си отиде – изръмжах аз, вниманието ми се върна към Тарик, насилието танцуваше в очите ми, а обещанието за неговия край витаеше във въздуха.
– Армията идва – подиграваше се той.
Чувах истината в думите му, ревът на дракони и ръмженето на рогове звучаха от долината долу, докато огромното войнство се събуждаше за действие, всички се подготвяха за атака, всички ни преследваха.
– Може би ще пожелаеш да избереш бързо – призова той.
Отново погледнах към Макс, приятелят ми беше изцяло във властта на този звяр, остриетата се впиваха в кожата му и рисуваха тънки линии кръв. Ако Тарик удареше Макс с всички наведнъж, той нямаше да го преживее.
– Дай думата си, че ще го освободиш – поисках аз, чудейки се какво изобщо значи думата на един демон.
– Не. Не е свободен. Ще ви предам и двамата на баща ни, заобикаляйки армията и техния гняв – каза Тарик.
Обмислих го. Но наистина, какъв избор имах?
– Готово. – Изтръгнах острието от гърдите му, кръвта бликна от раната и се разплиска по бузата ми, преди раната да се затвори, дори удар в сърцето не беше достатъчен, за да отърве света от това гадно творение.
Изправих се на крака, а Тарик се протегна към мен, изисквайки да помогна и на него да се изправи.
Стиснах зъби, докато го издърпвах нагоре, но той ме задържа няколко секунди, застанал очи в очи с мен, височината му беше равна на моята, обемът му също. В неговите черти се забелязваше ехо от моите, смущаващо доказателство за твърдението му, че сме роднини.
– Пусни го – изисках аз, изтръгвайки ръката си от хватката му.
Тарик пусна Макс на земята в купчина, а остриетата се разпаднаха на локви вода и купчини пръст, когато той освободи магията, която ги беше създала.
Пресегнах се към чантата си и извадих дрехите, като ги облякох бързо, като през цялото време гледах Тарик, но той не помръдна и на сантиметър, докато чакаше.
Макс се изправи на крака и се отдръпна, докато застана до мен, като промълви уверение, когато го попитах дали е добре.
Когато се облякох, Тарик наблюдаваше дрехите ми с интерес, след което, без да изглежда, че е направил нещо, за да предизвика магията, дрехите започнаха да се образуват и по неговото тяло. Облече се в черно – от ботушите до ризата, но формата на дрехите, чак до начина, по който беше оставил отворена яката на ризата си, имитираше точно моя.
– Какъв си ти? – Изръмжах, сърцето ми туптеше от недоверие, а умът ми се въртеше от безпокойство.
– Смешно – отговори Тарик. – Надявах се ти да ми кажеш.
Намръщих му се, но той само се усмихна с онази мрачна, езическа усмивка, след което между нас се отвори спирала от сенки, разкъса проход в планината под краката ни и ние паднахме в прегръдката му.
Назад към част 33 Напред към част 35