ДАРИУС
Сенките бяха пробили тунел през сърцето на планината, на която стояхме, преди да се заровят под краката на самата армия и да проправят път, по който да вървим.
Бях хвърлил светлина на Фейлийт, за да се виждаме, докато вървим през влажното, тясно пространство, но Тарик не реагира на нея, което не даваше яснота дали се нуждае от помощта ѝ, или не.
Той мълча известно време, докато го следвахме, като даде време на Макс и на мен да си разменим кратки погледи, а между нас се оформиха краищата на един план. Макс пъхна ръка в джоба си, като едва доловимо използваше магията около себе си. Той предпазваше и нас, непробиваема бариера от въздушна магия, прилепнала към плътта ни като втора кожа, готова за атака.
Фокусът ми беше насочен към съществото, което баща ми беше създал, за да бъде негов наследник вместо мен, а стойката ми беше стегната в очакване на атаката, за която бях сигурен, че предстои.
– Дете на греха и скръбта – каза Тарик почти на себе си. – Ще разруши формата, в която се е родило.
– Какво? – Измърморих, а пръстите ме сърбяха от усещането за брадвата в юмрука ми.
Той ме огледа, тъмните му очи проблеснаха с нещо, което можеше да бъде изненада, сякаш или не очакваше да му говоря, или не осъзнаваше, че е говорил на глас.
– Създаден съм между кръстопътя на звездите, балансиран върху несигурна съдба – каза той, гласът му беше тих и замислен. Изнерви ме да го видя по този начин. Не като чудовище, а като разумно същество с истинско съзнание и собствен ум. Бях го гледал как напада Орион, Гуен и Гейбриъл отвъд Завесата. Бях видял бездушния поглед в очите му, докато ги преследваше, и тази негова версия не ми допадаше.
– Създаден си с душите на четири убити феи – отвърнах аз и свих устни. – А всички съдби са несигурни.
Тарик обмисли за миг, дори не погледна към пътеката под краката си, докато продължаваше в тъмнината, а стъпките му бяха сигурни и равномерни.
– Понякога ми шепнат – каза той, като сниши глас, сякаш ми се доверяваше, и погледна Макс с тъмна гримаса, сякаш му се искаше той да не е там, за да го чуе.
– Чувствам ги – каза Макс грубо. – И те не шепнат, а крещят. Тези души са в капан и страдат. Твоето творение ги е запратило тук, от грешната страна на Завесата. Всеки миг от продължителното им съществуване е агония, която омърсява въздуха около теб.
Тарик оголи зъби при това обвинение и аз направих крачка по-близо до Макс, като се поставих между тях, тъй като усетих как напрежението в затвореното пространство нараства.
– Кажи ми, наследнико, роден като дръндьо – измърмори Тарик, а погледът му се спря на Макс. – Ти сам ли поиска зачеването си? Към звездите ли се обърна за създаването си? Или живота просто ти беше натрапен и поднесен като дар, независимо колко труден може да бъде живота?
– Бях роден от любов и предаден в ръцете на съдбата, създаден, за да помогна за управлението на това кралство от самите звезди – отвърна Макс твърдо, а вкусът на гордост и гняв оцвети въздуха, когато емоциите му се удариха в стените, които ни заобикаляха. – Ти дори не си фея. Никой не знае какво, по дяволите, си, но със сигурност не е естествено.
Тарик се движеше толкова бързо, че едва успях да се блъсна в него, когато той се хвърли. Юмрукът му се срещна със страната ми, а моя се удари в челюстта му, докато го блъсках обратно в стената. Около нас трептяха сенки, пещерата, през която вървяхме, стенеше несигурно, а стените се стягаха забележимо.
Тарик се разсмя, очите му бяха черни като оникс и искряха от тръпката на борбата, която познавах твърде добре.
– Ще продължим ли, братко? Да видим каква съдба ще ни сполети, ако сенките ми отново се запънат? – Подиграваше се той.
Стиснах ризата му в юмрук и го повлякох към себе си.
– Ако си мислех, че тази планина може да те смаже, когато го направи, щях да бъда силно изкушен – изръмжах аз.
Тарик обмисли тези думи за няколко мига, като наклони глава на една страна. Бавна усмивка дръпна ъгълчетата на устните му, тъй като в изражението му сякаш потъна някакво разбиране.
– Не – каза той бавно и вдигна ръка, за да може да докосне с два пръста гърдите ми, точно над постоянно туптящото ми сърце. – Не мисля, че мъжът, чието сърце е близнак на сърцето на кралицата му, би посрещнал смъртта толкова охотно за втори път.
Отблъснах се от него с ръмжене, като го запратих обратно към каменната стена достатъчно силно, за да се натърти, и отстъпих няколко крачки назад.
– Не говори за нея – предупредих го, но той сякаш не се интересуваше много от заплахите ми.
– Каква е тя? – Попита той, гледайки ме с ненаситен глад, на който не исках да отговарям. – Когато те гледа по начина, по който го прави. Какво е това?
– Всички феи се гледат един друг. Знаеш какво е – отвърнах аз, отказвайки да бъда примамен в разговор за Рокси. Достатъчно лошо беше, че той беше разбрал за връзката между нас. Не исках да му дам и най-малкото парченце повече, което да предложи на баща ни.
– Често съм сам – отвърна той. – Но има толкова много неща, които трябва да се знаят за света. Затова наблюдавам. Чета. Уча се.
– Тогава не спирай да четеш, за да намерите отговорите си. Няма да получиш такива от мен.
Обърнах му гръб, въпреки че инстинктите ми ме предупреждаваха да не го предлагам като лесна мишена, след което се отдалечих в тъмнината. Макс побърза да върви до мен, макар че стъпките му не бяха толкова целенасочени, колкото бях свикнал, и аз му хвърлих загрижен поглед.
Тарик мълчеше смъртоносно зад нас, движенията му бяха като на привидение, което се придържа към сенките, но аз отказах да се вслушам в пронизващото усещане, което пълзеше по гръбнака ми, и да му предложа поглед.
Вместо това пуснах плътно балонче за заглушаване около мен и Макс.
– Добре ли си? – Попитах го, като държах челюстта си стегната, за да не привличам вниманието към разговора ни.
– Приближаваме се към него – измърмори той, ръката му се сви встрани, а преливащите му се люспи уловиха слабата светлина на светещото кълбо, което висеше пред нас. – Болката му е трудна за блокиране.
Ръката му се допря до моята и дъхът ми заседна в гърлото, когато той ми предложи да вкуся от това, което изпитваше – агонията, неумолимите мъчения и отчаяната нужда от спасение. Макар че емоциите бяха силни, те бяха и нереални, непостижими, без истинско усещане за човек зад тях. Към каквото и да вървяхме, то не беше фея.
Стиснах зъби, предлагайки на Макс толкова от собствената си сила, колкото му бе необходима, за да продължи да върви под тежестта на тази болка.
– Все още го имаш? – Промълвих, знаейки, че времето ни изтича, трябваше да съм сигурен, че сме съгласни с това, което трябва да направим.
– Готов съм – въздъхна той, отмести ръката си отново и ме освободи от бремето на тази агония. Но все още усещах тежестта на тази сила, която висеше във въздуха, притискаше раменете ми и ми беше трудно да напълня дробовете си, без да усетя на езика си вкуса на неправдата.
Тарик прескочи над нас, карайки сърцето ми да ускори ритъма си, преди да се приземи като котка на каменния под отпред, усмихвайки се с онази своя тревожна усмивка.
Отказах се да проверя крачката си и той се изправи, като наклони глава към пасажа пред мен и привлече вниманието ми към промяната в светлината, точно когато отгоре нахлу свеж въздух. Потроших светлината си, когато звукът на много феи привлече вниманието ми, и размених поглед с Макс, за да се уверя, че е готов за това, което щеше да последва.
С махване на ръка разтворих заглушителния мехур и последвах Тарик в тъмнината на нощта.
Озовах се в подножието на нефритения дворец, издълбан направо в лицето на безплодна планина.
Нямаше никакво съмнение на кого принадлежи – зяпналите каменни плочи изобразяваха един и същ зелен дракон отново и отново, с корона от шипове на люспестото му чело. Това беше мястото, където баща ми беше избягал, когато Двореца на душите го беше изгонил. Това беше крепостта, която той си беше изковал в сърцето на планините. А зад гърба ни, далеч долу, в скалистите равнини, които се простираха отвъд погледа, се събираше хилядна армия от разрушителни същества и жадни за власт феи, които само чакаха да се срещнат в битка с армията на Истинските кралици. Ако броят им беше достатъчен, те щяха да ни унищожат напълно, когато този ден настъпи.