ДАНТЕ
Небето беше оживено от война. Помислих си за amore mio и за дълбоката любов, която таях в сърцето си към всеки член на моето семейство. И докато мълниите трещяха срещу драконовите ми люспи, а обещанието за смърт блестеше срещу бронираната ми плът, аз пазех в ума си девиза на Оскура.
A morte e ritorno. Към смъртта и обратно.
Изпуснах рев, едно-единствено предупреждение към съюзниците ми да се защитят, преди от тялото ми да избухне разрушителна буря. Бунтовническите въздушни елементали, които се стрелкаха из облаците, предпазваха заедно със себе си и тези от армията ни, които бяха в преместена форма, и въпреки че насочих мълниите си далеч от тях, както можах, искрите все пак се разхвърчаха по защитните им обвивки. Набелязаните ми цели се стремяха да се прикрият или се опитваха да се изкачат по-високо в небето, а в гърдите ми се заби пламък от сила, когато видях как другите гигантски зверове от моя орден бягат от мен.
Светкавица се заби в кожата на един пъстър жълт дракон и той изрева от агония, а светкавицата се изкачваше все по-високо по люспите му, докато аз я предизвиквах да продължава и да продължава. Крилете му се разклатиха, размахвайки се кротко, докато мълнията се забиваше дълбоко в костите му и търсеше нещастното му сърце.
Със стенание той умря, падайки в потъмнелите облаци долу, а звукът от падането му на земята се изгуби в грохота на гръмотевиците и какофонията на битката.
Подобна атака щеше да ми отнеме известно време, за да се възстановя, и другите дракони знаеха това, като вече се обръщаха назад, за да търсят възможност да ме убият. Но мълнията не беше единственото ми оръжие; имах зъби и нокти, остри като на всеки звяр.
Не се обърнах от връхлитащата атака, нито се прикрих в облаците долу, а се изправих очи в очи с враговете си и им позволих да видят дивото същество, с което се осмеляваха да се захванат. Аз бях Алфа на клана Оскура, Дракон, роден от вълци, единственият водач на глутница върколаци в Солария, който не беше от техния орден. Но все още пазех силата на глутницата в сърцето си и всяка душа, която поисках днес, беше за тях.
Петима дракони се нахвърлиха върху мен наведнъж, а атаката накара гърлото ми да се разкъса от ръмжене. Три пегаса се издигнаха от облаците, за да ги пресрещнат, и аз разпознах люляковата кожа на Ксавие заедно с розовата му кобила и сребристия жребец.
Рогът на Ксавие се заби в корема на чудовищен кафяв дракон с шипове по целия гръб. Звярът изрева, замахна към Ксавие, но той се движеше по-бързо, избягваше ударите и го пробождаше отново, после отново. Кафявият дракон почти не му обръщаше внимание, но Ксавие беше упорит и всеки удар на рога му се забиваше по-дълбоко от преди, докато кръвта не обагри люспите на дракона и той не бе принуден да се защити.
Три дракона стигнаха до мен с огън, който извираше от устните им, а аз се примъкнах ниско, шиповете на опашката ми се извисиха силно и се удариха в гърдите на червения звяр в центъра на редицата им.
Електричество избухна по дължината на опашката ми и противникът ми изрева в агония, а кръвта се изсипа върху мен, преди да излетя отвъд него, да се завъртя във въздуха и да се спусна върху него отзад. Той беше твърде бавен, за да реагира, въпреки че другите двама ме обстрелваха с огън, докато аз хванах врата му между челюстите си, зъбите ми се врязаха и счупиха люспите му като яйчени черупки. Огънят се заби в кожата ми, но аз забих нокти в червения дракон, отказвайки да го пусна.
Крилете му спряха да бият и изведнъж паднахме от небето, а тежестта му беше твърде голяма, за да я понеса, докато се опитвах да го убия.
Той се мяташе бясно, опитвайки се да изтръгне главата си от хватката ми, докато се мятахме през гъстите сиви облаци, а водните капки полепваха по плътта ми и успокояваха раните, нанесени от толкова много зверове.
Пробихме се през границата на облаците и аз се вгледах в разкъсания от войната кампус долу. Потокът от нимфи, който се носеше по земята, сенчестата форма на Лавиния в далечината над езерото. Но падането ставаше все по-нестабилно и ние се въртяхме в кръг, а крилете ми биеха, за да се опитат да ни удържат. Опашката на дракона се усукваше около моята и бодливият шип по нея се врязваше в кожата ми, закачаше се и ни свързваше.
Забих зъби по-дълбоко, като жестоко дръпнах главата си настрани, за да го довърша, но земята бързо се приближаваше към нас.
Драконът най-накрая се олюля, мъртвата му тежест падна от ноктите ми, когато го освободих, но когато се обърнах, за да се изкача отново към небето, бодлите в плътта ми се затегнаха. Опашките ни се вкопчиха и рев на ужас ме напусна, когато цялата тежест на звяра ме повлече към края ми.
Удрях крилата си с яростно отчаяние, сърцето ми биеше лудо, а адреналина избухваше във вените ми. Над мен се разнесе гръмотевица, сякаш бурята ме викаше в последните ми мигове, и аз изревах своя отговор.
Проблясък на тъмни криле накара главата ми да се отметне настрани, а земята се оказа само на двайсетина фута под мен, когато Гейбриъл се извиси с черен меч в ръка, размахвайки го със заплашителен израз на лицето си. Острието проряза опашката на червения дракон, сякаш беше направена от хартия, и аз се улових за разперените криле, наблюдавайки как цялата маса на звяра се удари в земята с трясък, който разтърси земята.
Гейбриъл се преметна над мен, кацна на раменете ми и се наведе напред, за да поговори с мен.
– Малко не достигна, Данте. Убит от собственото си убийство, какво ще си помислят за това вълците от Оскура?
Захапах закачливо крака му, изкачвайки се по-високо към облаците, а сблъсъка на битката ме зовеше от небето. Чувах кръвожадния вой на моята глутница, която тичаше с Розали начело, а погледът им в далечината ми даваше сили да продължа да се боря.
Не позволих на електрическия заряд по тялото ми да нарани Гейбриъл, прегръщайки докосването на моя приятел. В много отношения не приличах на другите дракони, като позволявах на тези, които смятах за достойни, да ме яздят, когато случаят го изискваше. А това винаги включваше и крилатия ми приятел Фалко.
– Всички са добре – каза ми той, успокоявайки сърцето ми. – Но Лука липсва. Не мога да го видя. Нимфите забулват всичко. Всичко, което знам, е, че той е със Сет Капела някъде в кампуса.
Измърморих, че потвърждавам това. Самият аз го бях поставил при лупо бианко, тъй като нямах друг избор, освен да отведа от тях глутница разярени дракони. Вярата ми във Вълците беше дълбока и бях видял достатъчно от действията му, за да му се доверя. Но все още се страхувах силно за тях двамата. Ако успеят да останат добре скрити в усилвателната камера по време на битката, тогава ще имат добри шансове.
– Остани жив – изръмжа Гейбриъл и се изправи на гърба ми, докато се готвеше да си тръгне. – Ще се видим отново, братко.
Тежестта на думите му ми подсказваше, че има шанс тази среща да се случи точно отвъд Завесата, но в наши дни винаги имаше шанс смъртта да тегне над нас.
Знаех риска, който поех, когато Гейбриъл скочи от гърба ми и отплава на тъмни криле, докато аз преследвах собствената си борба в небето.
Смъртта можеше да дойде за всеки от нас. Но когато ме застигне, по-добре да е в кръв и слава, защото аз бях Дракона на бурите. И всички щяха да се разтреперят от мощта на последната ми буря.
Назад към част 37 Напред към част 39