СЕТ
Дъждът непрекъснато се стичаше от буреносните облаци над нас, гръмотевиците гърмяха, а мълниите удряха земята далеч по посока на Дом Въздух. Битката, която Данте водеше в небето, се усещаше навсякъде из кампуса, а яростта му се разразяваше във въздуха с остра жестокост. А малкото дете, пристегнато на гърдите ми, беше поне част от причината той да се бие с цялата ярост на разгневена звезда.
Не допуснах дъждът да ни докосне, въздушният ми щит се издигна около мен, докато бързах през тъмната гора с мисли, твърдо насочени към Дом Земя.
Магията изтръпна от вътрешната страна на дланите ми, готова за всяка атака, която се изпречи на пътя ми, всеки мускул в тялото ми беше подготвен за нея.
От другата страна на кампуса се разнесе глух вой и аз разпознах високия тон на Франк. Моята глутница беше навън, въвлечена в битката, и аз се заклех да се присъединя към тях в момента, в който Лука е в безопасност.
Дрънкалките изпълниха въздуха, насочвайки се насам, и аз проклех под носа си, отклонявайки се от пътеката към дърветата, където между клоните започна да се образува мъгла. Трябваше да се придвижа, преди да са успели да се доберат до магията ми. Но тежките стъпки на нимфите се носеха насам и аз ускорих темпото си, като държах балона си за заглушаване плътно около нас.
– Ооо. – Подкани ме Лука. – Направи авоа. Направи авоа.
– Не точно сега, приятелю – издишах аз. – По-късно.
– Сега.
– Ууу – прошепнах аз.
Личицето на Лука се изкриви, устата му се отвори в безмълвен, опустошителен вик, но скоро шумът се изля, отекна в балона ми.
– Шшш, шшшш – подканих го и го потупах по гърба.
– А-уууу – помоли той през ридание.
Дрънченето се задълбочи и усетих как болната сила на нимфите се навива по-плътно около магията ми, опитвайки се да я заключи. Спрях, усещайки ги и отпред. Не можех да се върна назад; вече бяхме стигнали толкова далеч.
Дърветата се разместваха от вятъра, клоните им се огъваха, само тъмни форми се движеха в мъглата. Но трясъкът на движението идваше оттук, все по-силен и по-силен. Нимфите бяха близо и може би някои от люлеещите се дървета изобщо не бяха дървета.
В дланите ми все още пулсираше магия и докато все още я имах, щях да я използвам. Бях Наследник; един от най-могъщите феи в цяла Солария, а във вените ми живееше вихър, който можеше да разсече земята на две.
Изправих крака и вдигнах ръце, по една в двете посоки. Съсредоточих се върху източника на дрънкането и оставих силата ми да се излее от мен като бурно торнадо, а свирепото хвърляне предизвика трепет, който премина през цялото ми тяло. То разкъса земята, разбивайки се в дърветата, докато набираше инерция, изтръгвайки ги от земята и изхвърляйки три огромни пепелища далеч от нас.
Със скърцане на дърво и рев на вятър мъглата се разкъса и открих, че в гората ме очакват осем нимфи, чиито кървавочервени очи са вперени в мен и Лука. Дървените стволове се блъснаха в групата им, като свалиха някои от краката им, докато други напредваха със скорост.
Тупнах с крак в земята, разцепвайки я, докато земната ми магия я забиваше, предизвиквайки силен трус, който се разнесе от мен във всички посоки.
Още две нимфи бяха повалени на земята и аз накарах земята да ги погълне, като ги завлече дълбоко в калта и я втвърди в камък. Писъците им на ужас се носеха нагоре към тъмното небе, над което проблясваха светкавици и от облаците се сипеха още дъждове, които нажежаваха вените ми от статично жужене.
Моето торнадо профуча през дърветата, превръщайки три от нимфите в пепел, докато ги прорязваше, но останалите нимфи отпуснаха гърчовете си с пълна сила, като тежестта на силата им се стовари върху мен наведнъж.
Взривих се в небето с малкото въздушна магия, която успях да събера, опитвайки се да ни измъкна оттам, но дълги пръсти ме сграбчиха за глезена, а сондите на една нимфа прорязаха дънките ми и се врязаха дълбоко в кожата ми.
Изревах от гняв, сгромолясвайки се на гърба си в калта, а виковете на Лука се усилиха десетократно. Стиснах зъби, отблъснах нимфата от себе си, докато той замахваше към детето, а ботушът ми се удари в челюстта му и я счупи.
Отдръпнах се назад, страхувайки се за малкия живот, който се бях заклел да защитавам, а гърчовете на останалите нимфи се впиха в гърдите ми и се опитаха да блокират магията ми. Преместването беше само крайно средство; защото лианите, които крепяха Лука към мен, щяха да се скъсат, а аз не можех да го нося толкова лесно във вълчата си форма.
Така че ми оставаше само един избор.
Използвах последната си магия, за да хвърля остро копие в ръката си, и в следващата секунда се изтласках на крака. С рев на решителност, който се изтръгна от устните ми, забих копието си в черепа на нимфата със счупена челюст, превръщайки звяра в пепел. Още двама се втурнаха към мен и аз се втурнах да ги посрещна, без да се колебая. Щях да умра, преди да им позволя да отнемат Лука.
Отклоних се от удара на сондата на първата нимфа и забих копието между ребрата ѝ с цялата си сила, черна кръв опръска ръцете ми, докато търсех безполезното ѝ сърце.
Втората нимфа замахна към мен и главата ми се отметна настрани, а ухото ми звънна от удара. Сондите ѝ прорязаха лицето и шията ми, кръвта оцвети въздуха, а удара ме накара да се строполя настрани, копието ми се изплъзна от пръстите ми и се стовари на земята.
– Вълчо! – Изкрещя Лука и ръцете ми се сключиха около него, а аз се обърнах с гръб към нимфата, когато последва втори удар. Този път сондите се забиха по дължината на гръбначния ми стълб и аз се свлякох на колене, навел глава и стиснал зъби от болка.
Малката ръка на Лука стисна бузата ми, а от раните по моята капеше кръв върху лицето му.
– Имам те. Ще преживееш това – казах през зъби, обещание, което се заклех да изпълня.
Усетих как Нимфата се приближава отзад и се изтласках на крака с ръмжене на агония, изтръгнало се от устните ми. Раната на гърба ми беше тежка, топлината на собствената ми кръв се стичаше по дълбоките разкъсвания и капеше на горския под.
Препънах се встрани, за да избегна смъртоносен удар от сондите на нимфата, след което се хвърлих към оръжието си на земята отпред.
Нимфата замахна, гигантската ѝ ръка се удари в главата ми и ме прати напред. Забих ръце в земята, поемайки основната тежест на удара, и напрегнах ръце, за да не смачкам Лука с тежестта си. Той отново плачеше, а аз мразех, че го провалям. Че смъртта ни връхлиташе толкова бързо, а грохотът на звяра зад мен ми пречеше да използвам магията си.
Ръката ми се сключи около копието и за миг попаднах в миналото, усещайки вкуса на леденостудения сняг по устните си и ледения въздух на онази планинска пещера, който духаше по бузата ми. Бях сам и нямаше кой да ме защити, но нямаше да изоставя Лука, както бях изоставен аз тогава.
Прерязах лианите, които привързваха Лука към тялото ми, и той падна леко върху калта под мен. Усмихнах се през болката, като не му позволих да види как се пречупвам, и сълзите му се забавиха, сякаш някаква част от него разбра обещанието в очите ми. Това е за теб, мъниче.
Претърколих се бързо, така че тялото ми да покрие неговото, вдигнах копието си, когато нимфата се изправи над мен, забивайки го към грозната му глава.
Нимфата се отдръпна назад, за да го избегне, а копието ми се заби в гърлото ѝ, пробивайки какъвто и да е орган, създаващ този ужасен дрънчащ звук. Настъпи тишина, дясното ми ухо все още звънеше силно, но магията се върна във вените ми за миг.
Извиках, сякаш бях едно цяло с моя Вълк, като оставих магията ми да се изтръгне от тялото ми в изригване на въздух, което изкорми нимфата, разкъсвайки я крайник по крайник, докато всяка част от нея не се превърна в пепел.
Дърветата паднаха около мен в кръг и аз останах да стоя в буря от пепел и разруха, гърдите ми се издигаха, а победата изгаряше в сърцето ми.
Захвърлих остатъците от разкъсаната си, окървавена риза и притиснах ръка към гърдите си, оставяйки лечебната магия да се разгърне през тялото ми, отменяйки стореното.
После се обърнах към лежащия на земята Лука, вдигнах го на ръце и избърсах кръвта от бузата му.
– Ти аву – каза той развълнувано, пляскайки с малките си ръчички.
– Да, направих го – казах с усмивка, а дъждът се изсипа върху нас и отми оттенъка на кръвта по кожата ни, дългата ми коса беше объркана с мокри кичури. – А сега ми дай най-доброто си „ууу“, докато те пристягам на място.
Лука започна да вие като току-що появило се вълче кученце и аз отново го пристегнах на гърдите си с лиани, като проверих дали шлемът му е сигурен, преди да тръгна през дърветата.
Магията ми беше на привършване и макар да усещах как струйка от нея се връща към мен, докато тичах, тя не запълваше резервите ми достатъчно бързо. Молех се да не срещна повече врагове напред, но когато излязох от гората, открих, че ме чака спасение.
– Ланс! – Извиках, тичайки към него, докато той откъсваше главата на една нимфа с голи ръце. Той скочи на земята, докато звяра падаше на земята, а нимфата се превръщаше в пепел, преди да се удари.
Отвъд него Милтън и стадото му бяха в напълно променените си форми на минотаври и забиваха рогата си в стадото от същества, бързо вземайки надмощие. Сред тях беше и Звяра на сенките, който хващаше нимфите между гигантските си челюсти и ги разкъсваше на парчета като чували със слама.
Веждите на Орион се изкривиха, когато забеляза Лука в ръцете ми, забеляза позата ми и се стрелна да ме посрещне.
– Лука? – Изпъшка той, като провери дали детето е добре.
– Тук. – Развързах го. – Заведи го в Дом Земя. Сега.
Орион кимна, поемайки Лука без думи, а детето му се усмихна.
– Зъби, Ори! Зъби!
Орион оголи зъбите си към Лука и той се развесели в ръцете му, което ме накара да се надявам, че не е белязан за цял живот от цялата кръв и смърт, на които току-що бе станал свидетел.
Орион се изстреля с бърза скорост, а аз изпуснах тежък дъх на облекчение, като имах едва секунда да помисля, преди Орион да се върне.
– Леон беше там. Той го защитава сега.
Изпуснах дъх, благодарен, че Лука е в безопасност. Поне дотогава, докато можехме да държим враговете си далеч от Дом Земя и всички онези, които се бяха подслонили там.
Извих рамене назад, забелязах редицата нимфи, които се насочваха натам, и най-накрая позволих на промяната да ме завладее. Застанах откъм страната на Орион с вдигнати коси и оголени редици остри зъби.
Орион погали рамото ми за секунда и аз го погледнах.
– Добре си се справил, вълче – каза той тихо и се кълна, че го каза само защото не бях в състояние да отговоря. Но пък, по дяволите, можех да оближа лицето му. Нахвърлих се да го оближа, но той се стрелна с бърза крачка и ми хвърли една знаеща усмивка, преди да се втурне в битката. А аз бях точно там, зад гърба му, готов да разкъсам враговете ни.