МАКС
Нагоре, нагоре и нагоре тичахме през нефритения дворец, докато накрая не излязохме в широка, неукрасена зала с пропаст в задната и част.
Крясъците в главата ми вече бяха непоносими, агонията на това, което седеше в тази яма, ми пречеше да мисля изобщо.
Паднах на колене под тежестта му, след което започнах да пълзя.
Влачех се напред, стигнах до ръба на пропастта и погледнах надолу към ужаса под мен.
Една звезда. Сиянието ѝ беше толкова ярко, а същността ѝ – толкова чиста, че едва издържах да я погледна. Паднала и оплетена в сенките, крещяща за освобождение.
Стъпките гърмяха по стълбите, ревящите заповеди отекваха от стените, докато обвързаните мъже на Лайънъл се приближаваха към нас, а времето препускаше твърде бързо.
– Изковах пукнатина в охраната. Имаме секунди, за да се възползваме от нея – каза ми Дариус. – Направи каквото трябва и го направи сега.
Взирах се в звездата, сълзите изгаряха задните части на очите ми, а след това падаха, падаха, падаха и се разбиваха срещу светещото ѝ тяло.
Тя се разтрепери, когато ги усети, посегна към мен, молейки се в съзнанието ми.
– Освободи ме! – Извика тя през пределите на черепа ми. Но аз не можех. Не знаех как, а и нямахме време.
Устните ми се разтвориха за единственото нещо, което можех да му предложа. Една песен. Песен, обвързана със силата на всичко, което бях, и предназначена да хвърли фея в стогодишен сън. Такава, каквато никога преди не бях рискувал да изрека, страхувайки се колко много хора мога да изпратя на смърт заради съня.
– Запуши си ушите – казах на Дариус, без да мога да го погледна, но усещайки как магията раздвижва въздуха, докато той хвърля балон около себе си и момичето.
Устните ми се разтвориха. И запях.
Приспивната песен, която се изтръгна от гърлото ми, беше толкова мощно красива, че не бях в състояние да направя нищо повече от това да я пусна, а сълзите се разливаха по бузите ми с всяка наситена с магия нота. Тя се изсипа от мен като капки най-чиста сила и когато се разля над уловената в капан звезда, писъците ѝ най-накрая секнаха.
– Спи – призовах през сълзи, извадих звезден прах от джоба си и без да откъсвам очи от вече дремещата звезда, го хвърлих върху трима ни и ние се понесохме в нощта.
Назад към част 42 Напред към част 44