ТОРИ
Не беше изминал и час от края на битката, а в академията все още цареше хаос, преброяваха се мъртвите и се претърсваше всяко кътче на кампуса за следи от врагове, които се крият в нашите стени. Дарси и аз бяхме възстановили стражите, но въпреки огромната им сила вече не се чувствах толкова спокойна от присъствието им около нас. Лавиния ги беше разкъсала с легион от по-малко от петстотин души от армията им и в тази схватка бяхме стигнали твърде близо до провал, отколкото беше допустимо.
Бях чула новината, че Дариус е в безопасност, и в момента, в който задълженията ми бяха приключили, получих информация за местоположението му и прелетях през кампуса толкова бързо, колкото можех, вятърът брулеше косата ми, а собствената ми кръв обагряше бузата ми от раната, която не бях спряла за да лекувам. В момента, в който го забелязах да стои пред „Кълбото“, паднах от небето като куршум и в следващия миг се сблъсках с него.
Дариус сключи ръце около мен, докато аз обвивах всичките си крайници около него и оставих крилете си да изчезнат в нищото, усещайки вкуса на грубата му и изискваща целувка върху устните си.
– Не мога да те оставя сама за пет минути, без да избухне касапница – измърмори той срещу устата ми.
– Не мога да те изпусна от погледа си, без да знам, че ще създадеш своя собствена касапница – отвърнах му в отговор.
Той ме изправи на крака и ме въведе вътре, а силната тежест на мерките срещу шпионаж на Джералдин се стовари върху кожата ми, когато прекрачих прага. Тя беше поставила всички възможни заклинания на това място, за да попречи на всеки, който не е поканен, да присъства на нашите военни съвети, и аз освободих малка част от магията си, за да потвърдя самоличността си, когато влязохме вътре.
Погледът ми бе привлечен от покрива на „Кълбото“, където бяха изковани нови метални кръпки, за да се покрият щетите, нанесени по време на битката, работата бе груба и очевидна, макар че бе достатъчно добра, за да запечата отново пространството. Усещаше се мирис на дим, а в далечния ъгъл забелязах няколко петна от кръв, но в по-голямата си част Джералдин беше възстановила всичко в предишното му положение с помощта на земния си елемент.
– Милейди, радвам се да видя, че имаш енергия, която можеш да изразходваш и извън бойното поле – обади се Джералдин иззад планината от карти, военни упътвания и багети, когато ме забеляза. – Изглеждате малко отслабнала, сякаш яркостта на копчето ви е намаляла. Всичко наред ли е?
– Добре съм – казах бързо.
Не исках да си призная факта, че страхът е сковал крайниците ми след онази битка, но как можех да го отрека? Той беше изписан ясно на лицето ми.
Това беше едва ли не предвкусване на пълната мощ на армията на Лайънъл, а силата, която Лавиния някак си бе използвала срещу нас, почти бе довела до тяхната победа.
Съветниците вече бяха тук, Ксавие, Кейлъб, Гейбриъл и Уошър също. Макс се беше свлякъл на един стол до Джералдин и изглеждаше почти в безсъзнание от изтощение, а до него седеше едно малко момиченце, вероятно на около седем-осем години, с ръка в неговата и широко отворени очи, когато ме забеляза.
– Къде, по дяволите, беше? – Попитах остро, като погледнах назад към Дариус и разгледах разхвърляните му дрехи и факта, че не се беше появил никъде, където бях забелязала по време на битката.
– На гости на баща ми – каза той с тих тон, което накара кожата ми да настръхне от притеснение, а хватката ми върху ръката му да се затегне. Но той беше тук, точно пред мен, невредим, макар и да изглеждаше малко развълнуван.
– Обясни – поисках аз, в тона ми прозвуча авторитет, който го накара да извие вежди към мен. Да, бях негова кралица, но изтеглянето на ранг не се приемаше лесно от съпруга ми Дракон.
Вратите се отвориха отново, Дарси влезе, а Орион беше на крачка зад нея.
– Колко загубихме? – Обади се тя, пренебрегвайки бързината на поклоните, както и аз, когато пристигнах. – И каква, по дяволите, беше тази магия, която Лавиния използва?
– Беше силата на паднала звезда – каза Дариус, което накара Тиберий да си поеме рязко дъх, а Кейлъб да погледне Макс за потвърждение.
Намръщих се на сестра си и се преместих да заема мястото си до нея на масата, докато останалите също се преместиха да седнат.
– Опасявах се, че е нещо такова – мрачно каза Дарси. – Изглеждаше точно като звездната сила, която Орион и аз видяхме във видението от Арктур. Но как…
Вратата се затръшна, когато се появи Сет, който изглеждаше така, сякаш е преминал през ада, с хаотично заплетена коса и такава дива природа, че беше ясно, че се е борил да оцелее там. Очевидно не беше отделил време да се прибере след битката, предлагайки помощ на бунтовниците, както и всички останали.
За моя изненада Гейбриъл се изправи на крака и се пресегна, за да прегърне вълка.
– Имам дълг към теб – каза той сериозно. – Животът на Лука беше в твоите ръце и ти го опази. Без твоята помощ аз видях… – Гейбриъл се намръщи и се прекъсна. – Съдбата, от която го опази, никога няма да бъде забравена. Поискай нещо от мен и то е твое.
Сет се усмихна и плесна Гейбриъл по ръката.
– Точно сега бих се задоволил с малко закуски – отвърна той с лекота, двамата се спуснаха на столовете вляво от мен, отвъд Дариус, а Гейбриъл дръпна чиния с багети по-близо, за да може Сет да си избере.
– Искам тази история в цялост – казах аз, като посочих двамата. – Но първо мисля, че Дариус и Макс имат по-належаща история.
Всички погледнаха между двамата и Макс махна с ръка на Дариус, подканяйки го да обясни, а малкото момиче все още седеше там, безизразно и загадъчно, но имах чувството, че присъствието ѝ е важно, щом Джералдин е била убедена да ѝ позволи достъп до тази среща.
– Тази вечер, преди да избухне битката тук, Макс ме призова за него, но когато споделихме целувка, силата на дарбите му се събуди в пълна степен и той се свърза с умоляващия дух на нещо, което отчаяно се нуждаеше от помощта му.
Всички седяхме в мълчание, докато историята им се разгръщаше, никой от нас не я прекъсваше с въпроси или някакъв коментар, докато невероятната реалност на това, което някак си бяха успели да преживеят, се разгръщаше между нас. Бяха били в крепостта на Лайънъл, знаеха къде се намира, бяха видели армията му, събрана там – макар че се борих срещу възела на ужаса, който се надигна в мен, когато той потвърди, че информацията ни за размера ѝ е била крайно недостатъчна – бяха говорили с Тарик и бяха останали живи, за да разкажат за това, макар че Орион физически се възпротиви на предположението, че новия наследник на Лайънъл може би наистина им е помогнал да избягат, а Сет започна да мърмори за демонични вагини под носа си.
Когато описаха звездата, която бяха открили, обвита в сенки и принудена да се подчини на волята на Лавиния, вместо да освободи силата си обратно в света, всички изпаднахме в тежко, ужасяващо мълчание.
– Как можем да се борим със силата на самата звезда? – Промълви ужасено Антония.
Преглътнах срещу тапата в гърлото си, докато премислях всичко, което Дариус беше казал, опитвайки се да открия някакво положително нещо сред него, но не успях.
– Какво общо има момичето с това? – Попитах, търсейки нещо, нещо, което да не е изпълнено с още и още ужаси.
Детето не трепна, когато всички погледи се насочиха към нея, макар че в дълбините на изражението ѝ имаше нещо подобно на ужас, докато гледаше между мен и Дарси. Беше толкова млада, но нещо в погледа ѝ подсказваше, че това, на което е била свидетел, я е състарило повече от годините ѝ.
– Това… ами, тя беше там и Макс каза, че трябва да я вземем… – Дариус изглеждаше също толкова несигурен, колкото и аз, относно значението на детето, но Макс най-накрая събуди достатъчно енергия, за да говори.
– Забравихте частта за мъжа със солената кожа – каза Макс, като се изпъна по-изправен на мястото си и се наведе напред, за да подпре предмишниците си на масата. – Но аз усетих аурата му и той не беше фея.
Ужасът се натрупа в стомаха ми, докато се обръщах към измършавялото дете, забелязвайки ужаса, който кипеше в погледа му, докато то поглеждаше между мен и Дарси. В мен се загнезди една наистина ужасяваща мисъл, която не исках да посмея да изразя с глас.
– Този човек ли… – Попитах момичето бавно, като се надявах, че ще отрече това, което щях да попитам. – Той… винаги ли е изглеждал така? Или е носил друго лице? Може би две други лица?
Момичето примигна, погледът ѝ се плъзна между мен и сестра ми, после кимна с глава.
Джералдин изтръпна, ръката ѝ полетя към гърдите, а чинията с багетите се разпиля по картите, които бяха разстлани пред нея, докато тя записваше подробностите от всичко, което Дариус беше споделил за местоположението на Лайънъл и размера на армията му.
– Клидиний? – Изсъска Дарси, осъзнавайки същото, което и аз. – Лайънъл се е съюзил с шибания Клидиний?
– Съдба! – Изведнъж извика Гейбриъл, което накара всички ни да настръхнем от изненада. – Огън, кръвопролитие, касапница. Ксавие лежи в локва кръв, главата на Кейлъб е набучена на шип и… – Той се прекъсна рязко, хвана се за ръба на масата и присви очи, докато се бореше с видението.
– Трябва да отидем сега и да ударим Лайънъл, преди да се е случило нещо от това – изръмжа Сет и скочи от стола си.
Уошър също се изправи на крака.
– Веднага ще поведа батальон. Ще изпея песен на страха, толкова силна, че Лайънъл ще се разтрепери в тинейджърската си…
– Забрави – изсумтя Гейбриъл, хвана ръката на Сет и го дръпна обратно на стола му. – Съдбата отново се промени, това няма да се случи.
Устните ми се разтвориха на някакъв отговор на това и погледнах през масата към Кейлъб, който докосна с два пръста врата си, сякаш проверяваше, че той все още е съвсем непокътнат и главата му определено няма да се окаже на шиш в скоро време.
– Била си с Клидиний – казах аз и погледът ми се върна към момичето, като отново насочих вниманието към разглеждания въпрос. – Той… какво? Затворил те е или…
Устните ѝ се разтвориха, сякаш щеше да отговори, но тя отново погледна между мен и сестра ми, след което прехапа думите, които бяха толкова близо до това да я напуснат.
– Всичко е наред – каза Макс тихо, подаде и ръка и тя колебливо я пое, позволявайки му да я успокои с даровете си.
Седяхме в мълчание и чакахме, докато той и помагаше да облекчи травмата, която я държеше в плен, докато внезапно от устните и не се откъсна тихо ридание.
– Преди той приличаше на теб – издъхна тя, а сълзите намокриха очите ѝ, докато ги вдигаше в знак на обвинение. – Когато дойде в инквизиционния център на Небюла, си мислехме, че ти ни спасяваш. Но после… всичко пламна и всички бяха мъртви.
– Но не и ти – отбелязах аз и Дарси ме избута с лакът, хвърляйки ми поглед, който подсказваше, че трябва да съм по-мека.
Повдигнах рамене, като и направих жест да поеме водачеството вместо мен, а тя предложи на момичето дълбоко намръщено лице.
– Много съжалявам, че е направил това. Толкова съжалявам, че не стигнахме сами дотам и не помогнахме на всички на това място, преди да е станало твърде късно.
– Смъртта им и неуспехът ни да им помогнем опетниха душите ни – добавих аз. – Но ние искаме да им предложим справедливост. Можеш ли да ни помогнеш за това?
Момичето отново погледна към Макс, като засили хватката си върху ръката му, а Джералдин постави ръката си върху другата му ръка, предлагайки силата си, докато той я използва, за да помогне на детето.
– Не знам защо ме държат. Казаха, че може би съм отговорът, но не знам какво да направя. Той… той… те ме взеха със себе си и ме оставиха да гледам, докато убиваха, унищожаваха и търсеха нещо. Заведоха ме и да видя „Превозвача“. Искаха да сключат сделка с него.
– Каква сделка? – Въздъхнах, а ужасът ми от този развой на събитията се засилваше с всяка нова информация, която можех да събера. – Сделка за измама на смъртта. Но той каза, че смъртта не ги иска. Отказа да им помогне и мисля, че… мисля, че може би ги мразеше.
Размених поглед с Дариус, знаейки твърде добре какво е чувството на омраза към Превозвача и все пак продължавайки да се чудя, ако това създание, изковано от силата на самия свят, не изпитваше обич към Клидиний в небивалото си сърце, тогава можеше ли да му желае нещо лошо?
– Тогава Краля на драконите дойде и предложи своята сделка – каза момичето.
Проклех.
– Вярвам, че Лайънъл ще се съюзи с тази шибана змия на звезда.
– Това може да се окаже нещо добро – каза Гейбриъл, изненадвайки всички ни с тази нелепа оценка.
– Как, по дяволите, може да е добре това, че двамата са се съюзили срещу нас? – Поисках, а устата му се сви в мрачна усмивка.
– Защото врагът на нашия враг е наш приятел. Или може би те биха могли да бъдат такива – каза той просто.
– Кой… – Започнах, но Дарси ме прекъсна.
– Звездите – въздъхна тя, виждайки онова, което аз не бях видяла, защото звездите, дяволски, ме мразеха. Презираха ме и ме порицаваха за това, което бях направила, и все пак… Може би, просто може би в това твърдение имаше някаква истина. Защото, ако на този свят имаше едно-единствено същество, което звездите можеха да презират повече от момичето, което им се бе противопоставило, бе нарушило правилата им и бе плюло в лицето на властта им, то това щеше да е предателката, която бе паднала от небесата и се бе противопоставила на самата същност на това, което бяха те и в което бяха предопределени да се превърнат.
– Това е… налудничаво, но може и да е просто шибано гениално – казах аз. – Макар че трябва да се запитам дали изобщо има някакъв шанс да помислят да се съюзят с мен след това, което направих.
– Ами ако компенсираме това? – Предложи Дарси, с див, опасен поглед в очите, за който знаех, че едновременно ще бъде гениален и ще предизвика всякакъв хаос. – Ами ако освободим звездата, която Лайънъл е затворил в своя дворец на предателите?
– Това е лудост, Блу – изръмжа Орион. – Дариус и Макс попаднаха там само по случайност и имаха проклетия късмет да се измъкнат невредими. Това няма да се случи втори път. Всъщност Лайънъл без съмнение ще впрегне всички ресурси, с които разполага, за да пази това шибано нещо с всички сили, особено като знае силата на силата, която Лавиния може да открадне от него.
– Ще намерим начин – каза Дарси упорито, а устните на Орион потрепнаха в ъгъла.
– Звездата вече спи – каза Макс с тих глас. – Тя няма да може да претендира за никаква сила, докато моята песен я държи в плен.
– И колко време ще продължи това? – Поиска Орион.
– Ако я бях хвърлил върху фея? Сто години. Върху звезда? Откъде да знам? Но се надявам на няколко месеца, достатъчно дълго, за да…
– Седмица – прекъсна го Гейбриъл. – Може би десет дни. Не мога да видя самата звезда, но мога да видя разрушенията, които Лавиния може да причини с нея.
– Седмица – повторих аз, като думата прозвуча като смъртна присъда за всички в стаята, докато погледите ни падаха върху картите, диаграмите, списъците и плановете, които сега бяха предимно безполезни пред лицето на всичко, което току-що бяхме открили.
– Седем галантни дни, за да променим съдбата на света – обяви Джералдин, сякаш това беше най-добрата новина, която беше чувала през цялата година, и всички погледнахме към нея в пълно недоумение.
– Мисля, че тази история завършва с това, че той се удавя, въпреки че отказва да приеме тази съдба – отвърна Ксавие, но Джералдин го игнорира.
– Дали крал Буронт е пребледнял пред армията на Инор?
– Този човек определено е умрял – не му ли отрязаха главата в битката? – Каза Дариус.
– Дали Олаф фон Клемънс се отказа от мечтата си да свири на арфа, след като изгуби всичките си пръсти? – Поиска Джералдин и никой нямаше какво да каже на това, защото трябваше да предположа, че никой не знаеше кой, по дяволите, е това.
Джералдин измъкна атласа си, избра един албум и започна да свири арфова музика, докато размахваше екрана в лицата ни, за да видим името на пича Олаф на корицата, а извитите му пръсти бяха вдигнати триумфално.
– Високо ниво на флексия на пръстите на краката, това е – изръси се Уошър, сякаш благоговееше пред човека.
– Добре, добре – съгласих се аз, като донякъде харесах музиката на арфата, която продължаваше да звучи, докато говорех. – Няма да се откажем. Разбира се, че не се отказваме, но шансовете са срещу нас, звездите ме презират, двамата ни най-големи врагове са се съюзили и армията, с която се сблъскваме, е много по-голяма, отколкото предполагаха най-лошите ни предположения. Така че къде, по дяволите, отиваме оттук нататък?
– Красива реч, Тор – подигра се Дарси, а аз изпуснах победен смях, докато се свличах назад на седалката си. – Какво ще кажеш да го изложим парче по парче. Можем да си проправим път до главния проблем – първо, ако армията на Лайънъл е по-голяма, отколкото сме отчели, тогава трябва да измислим по-добри начини да се борим с тях. В последната битка дрънкалките на нимфите обездвижиха магията на безброй бунтовнически единици и ги принудиха да се бият ръкопашно. Мисля, че имам идея как да се преборим с това. – Погледът ѝ се премести върху Гейбриъл и изражението му се оцъкли, след което просветна, когато той видя нещо в предложението ѝ, което изглеждаше адски обнадеждаващо от мястото, където седях.
– Да, това може да се получи – съгласи се той. – Но това е предварителна съдба, която може да бъде променена от много ръце, така че нека засега я запазим между нас.
Останалата част от стаята измърмори съгласието си с това и аз кимнах, чудейки се какво може да имат в ръкавите си и вярвайки, че знаят какво правят.
– Мигел и нимфите, които не са били заразени от сенките, все пак могат да се присъединят към нас – предложих аз. – Това би помогнало да изравним шансовете, ако имаме собствена армия от нимфи, а дявол знае, че имаме нужда от тях. Те мразят Лавиния за това, което направи със сенките, и искат смъртта ѝ също толкова силно, колкото и ние, но не съм сигурнa колко лесно ще бъде да ги убедим.
– Ще се справим – решително отвърна Дарси и аз кимнах.
– Трябва да ударим и останалите инквизиционни центрове на Небюла и да привлечем затворените в тях феи, за да се присъединят към армията ни. Плановете ни за ударите са готови и трябва да ги осъществим възможно най-скоро – каза Кейлъб, като прокара ръка в златистите си къдрици. – Можем да предложим подслон на онези, които не искат да се бият, но ако оцелелите от другите лагери са нещо, което може да се каже, тогава вероятно ще се окажем с хиляди феи, които не искат нищо повече от това да се борят срещу тиранина, който ги е затворил.
– Добре. Нека ги ударим всички наведнъж в координирана атака – казах аз. – Не искам Лайънъл да разбере какво правим и да убие още невинни феи. Да ги ударим всички заедно и да ги измъкнем всички. Погледнах към Джералдин с надеждата, че тя може да направи това, и тя кимна твърдо.
– Това ще стане от моята нели или моята нели – съгласи се тя.
– Тайлър може да засили кампанията, за да накара повече цивилни да се разбунтуват и да се присъединят към нашите редици – предложи Ксавие и Дарси се усмихна мрачно в знак на благодарност за това.
– Обвързаните мъже ще направят почти невъзможното да не се доближим до баща ми. Достатъчно лошо беше и преди, но с глутница дракони, желаещи и готови да се хвърлят между него и смъртта, ще бъде шибано клане – изръмжа Дариус.
Това беше проблем, който ни преследваше, откакто Лайънъл бе създал обвързаните хора, и не се доближаваше до неговото разрешаване. Някои от тях бяха убити в битката, но все още бяха останали твърде много, за да е лесно да се доближим до него.
– Можем да продължим да работим върху идеи, с които да ги разединим и да ги откъснем, но ако не успеем да изравним шансовете и да свалим армията му, тогава просто ще трябва да ги ударим челно. Ако трябва да пресека всички до един, за да сваля главата на тази гад от врата му, тогава ще го направя с удоволствие – казах аз, като идеята за това накара пулса ми да се ускори от мисълта за цялото това кръвопролитие и разменихме разгорещен поглед с Дариус, докато и двамата се губехме в идеята за това.
– Това е проблем – каза Орион решително.
Огледах се, за да го открия да сочи към нас двамата, а веждите му бяха смръщени от загриженост.
– Донякъде е обезпокоително – съгласи се Ксавие и аз погледнах към сестра си, откривайки, че и тя ни наблюдава. Всъщност всички гледаха между мен и Дариус и имах ясното впечатление, че това беше дискусия, която се водеше зад гърба ни преди този момент.
– Изплюй го – изисках аз.
– Е, Тор, сигурно си забелязала как се разбирате с Дариус, когато става дума за убийство, откакто се върнахте отвъд Завесата – каза Дарси. – Той не е съвсем рационален. И двамата се вълнувате и жадувате за кръв, а ние просто се притесняваме, че…
– Това е цената – допълних аз, знаейки, че е така, дори и да не го бях признала толкова откровено досега. – Когато използвах етера, за да премина и да го открадна обратно от лапите на смъртта, знаех, че ще има цена. За разлика от прецаканите сделки, които звездите сключват с феите, етера винаги взема цена само от феята, която го владее, така че знаех, че не излагам никого от вас на риск да пострада. Единственият начин да се заобиколи личната цена е като се предостави жертва, но аз с радост поех цената за това сама, което беше единственият възможен начин да постигна това, което направих. Цената не беше уточнена, но сме почти сигурни, че тя се отчита по някакъв начин с тази кръвожадност. Може би трябва сама да отида при Превозвача и да поискам точен отговор на този въпрос…
Никой не изглеждаше доволен от това предложение, но не беше като да успея да извлека отговора някъде другаде.
– Тогава това е. Ще отидем при Превозвача – съгласи се Дариус.
– Ще продължа да събирам информация и да събирам най-новите доклади, за да можем да ударим инквизиционните центрове на Мъглявината веднага щом един нар може да излети – закле се Джералдин.
– Имаш ли повече късмет с камъните на гилдията? – Кейлъб погледна между Орион и Дарси.
– Юджийн Дипър ни изпраща книги, когато открие нещо полезно – каза Орион.
– И откри ли нещо? – Настоя с надежда Кейлъб.
– Не – измърмори Орион.
– Не е нищо – каза Дарси окуражително. – Има улики и намеци. Неща, които ни водят към друга книга, после към друга. Накрая ще намерим правилната.
– Или знанието се губи във времето и всички сме прецакани – въздъхна Кейлъб.
– Ще намерим отговора – изръмжа Дарси и веждите му се извиха, а главата му се наклони.
– Добре, вярвам ти – каза той.
Погледнах към Дарси, докато дискусиите продължаваха, плановете и съдбите се ковяха точно пред нас, докато единственото, което можехме да направим, беше да се надяваме срещу надеждата, че решенията, които вземаме, са правилни, действия, които, надяваме се, ще видят хората около тази маса и всички онези, които ни следват, да оцелеят в тази война и да се радват на победата.
Но докато мълчаливо хващах ръката на близначката си под масата, където никой не можеше да види, не можех да не си помисля, че всичко това, всяка част от него, колкото и добре да е обмислена или планирана, просто може да не е достатъчна.