СЕТ
Претърколих се през море от звезден прах, носейки се покрай пухкави, цветни мъглявини, които бяха по-големи, отколкото съзнанието ми можеше наистина можеше да обхване. След това краката ми удариха земята обратно в мъгливата гора, където лунната светлина прорязваше дърветата с ъгловати валове.
Свих пръстите си, в които бяха увити огнените ми ръкавици „Феникс“, а звънът на метала и топлината на пламъците в тях предизвикаха в мен жажда за битка.
Кейлъб завъртя в хватката си двойните си остриета, преди да ги прибере в ножницата, по едно на всяко бедро, и прокара пръсти през златните си къдрици, приличайки на филмова звезда, готова за близък план. Точно отвъд него Макс прокара ръка по металния лък, закачен на гърба му, след което сгъна ръце, по които се развяваше синкавият оттенък на люспите му, а устните му бяха надменни и можеха да разтопят гащи от петдесет метра. Обърнах лице към вятъра, оставяйки го да разроши полусплетената ми коса, докато се взирах в далечината, готов да се изправя срещу проклетия свят и да победя.
– Свършихте ли вече да се държите като пауни на чаено парти? – Втренчи се в нас Джералдин, наследниците, с присвити очи.
Ксавие и Тори си поделиха усмивка за наша сметка, а аз се подиграх.
– Не е наша грешка, че сме естествено лъчезарни – казах аз.
– Естествено арогантен – поправи ме Тори, като ми повдигна вежди. Тя носеше кожени панталони, плюс достатъчно дълбока гримаса, за да причини реални телесни повреди, а самата тя изглеждаше все така зле – просто трябваше да поработи върху характерната си поза и щеше да е готова. Сега я виждах на корицата на някое списание. Кучешки огнени очи в режим на звяр.
– Това също – съгласих се аз със странична усмивка, а тя почти се пропука в отговор.
О, дявол да го вземе, Ксавие също се нуждаеше от име за отбор. Погледнах го – от атлетичната му фигура, през обречеността, помрачила някога светлите му очи, до тъмната, рошава коса, която блестеше с лилави отблясъци, и веднага получих отговора си. Туинкъл Студ.
– Ти все още позираш като последната маргаритка на поляната преди безмилостната зима, гнусно куче. – Джералдин се стрелна напред, пляскайки ме по ухото, и аз изпищях като рунтаво кученце, преди да залая. Тя лаеше точно в отговор и аз се изправих в цял ръст, готов за кавга, но Кейлъб ме дръпна за рамото.
– Достатъчно, трябва да вървим – каза той твърдо и аз попаднах под магията на този вкусно доминиращ глас, който напоследък той все използваше с мен. Или може би просто членът ми му обръщаше повече внимание тези дни. В миналото щях да се бия в гърдите с него и да му се правя на Алфа вълк, но сега… ебаси, винаги съм си мислел, че съм непоколебим господар в спалнята, но когато ставаше дума за него, понякога можех да играя подчинен. Макар че идеята да имам Кал под себе си, да му покажа колко точно могат да се забавляват двама мъже заедно, също беше сериозно привлекателна.
Звездичките ми… аз съм превключвател.
– Но тя отново прави това нещо с думите си – измърморих аз.
– Обожавам това нещо – каза Макс и се усмихна, докато пристъпваше напред.
Той се наведе, за да целуне Джералдин, но тя се отдръпна от него, въртейки се бясно, за да не я хване. Тя беше единствената от нас, която беше решила да носи пълна броня за тази мисия, и острите точки на метала, който обгръщаше циците ѝ, почти отнесоха Ксавие, докато тя продължаваше да се върти и да се хили. Тя измъкна боздугана си и го насочи към Макс.
– Не ме разсейвай, ти, кадъна на треска. Имаме дълг към нашата скъпа, мила кралица Дарси, нейния благороден брат и прекрасния и мъж Ори. Не можем повече да се бавим и да бърборим тук. Хайде – там! – Тя се обърна, тръгвайки към гъстата гора, а Тори я последва.
Ксавие имаше напрегнато изражение на лицето и аз се отдръпнах към задната част на групата, за да се присъединя към него, тъй като усетих, че е вцепенен и има нужда от малко притискане от страна на Сет. Плъзнах ръка около раменете му, но той ме отблъсна, което ме накара да измърморя от отхвърлянето.
– Недей – промълви той.
– Но ти си тъжен или ядосан, а може би и двете. Почакай, ще попитам Макс. – Отворих уста, за да извикам на приятеля си, но Ксавие ме удари с лакът в ребрата и аз изругах.
– Лайънъл ще бъде толкова близо до нас днес – каза той мрачно. – Как да се държа настрана? Искам да го убия, Сет. Искам да го накарам да си плати за това, че отне майка ми и Дариус от този свят. – Ръцете му трепереха и около тях се извиваха лиани, а земният му елемент се разливаше от него в яростта му.
Кимнах сериозно, а сърцето ми потъна заради него.
– Данте ще изпържи хубаво това копеле. Ще го сготви като хрупкаво тофу, а после ще накараме един циклоп да извади спомените му, за да можем да гледаме всичко това на забавен каданс на повторение с торба пуканки в скута си. Но преди това трябва да спасим приятелите си, за да не изгубим някой друг.
Той погледна към мен, гневът в очите му се стопи като горещ восък от свещ и вместо това премина в решителност. – Прав си. Трябва да ги измъкнем.
– Това е духът, Туинкъл Студ.
– Как ме нарече току-що?
Само се усмихнах, знаейки, че е чул и че определено му харесва. Няма за какво, Туинкъл Студ.
Последвахме останалите до едно старинно дърво, което стоеше в сърцето на поляната, кората му беше сплетена и настръхнала, а под него се простираха огромни корени. В кората на дървото беше гравиран символ във формата на хидра, малката палавница изглеждаше доволна да ни види на лунната светлина.
Тори се придвижи напред, поставяйки ръката си върху символа, за да отвори тайна врата, и адреналинът забуча във вените ми. Тъмният тунел ни примамваше и бих могъл да се закълна, че чух как дълбоко под земята започва да бие военен барабан, който ни подтикваше да продължим. Или може би това беше просто бясното биене на сърцето ми.
За последен път погледнах към небето между гъстите дървета – метеорът беше избрал точно този момент, за да прелети покрай нас, възвестявайки събитието, което ни беше довело тук. Метеоритният дъжд „Хидриди“ ставаше все по-интензивен в небето над нас и устните ми се разтвориха от благоговение пред красотата на метеоритите, които препускаха по небето в пламъци от небесна светлина.
Спуснахме се в прохода, като хвърляхме Фейлийт светлини, за да се виждаме, и следвахме примера на Тори в дълбините на тайните тунели на Дивия крал.
Когато срещнахме разклонение на пътеката, Тори се обърна към нас с меч в ръка и очи, блестящи от огъня на феникса. – Тук ние вървим наляво, а вие – надясно. Върнете се тук веднага щом имате Габриел. Не забравяйте да не планирате смъртта на нито един от враговете ни, колкото и проклето изкушаващо да е това. Не можем да им позволим да използват Гейбриъл, за да ни видят как идваме.
– Разбира се, милейди. Няма да мисля за това как искам да набуча тази ужасна жаба на драгуна Милдред на най-острата пръчка, която мога да измайсторя. – Тя се удари силно по главата. – Драт, ето, че се замислих за това. Е, вече е минало, уверявам те, че нямам планове да го осъществя. Поне не днес. Но един ден ще отмъстя за моята скъпа Анджелика. Уви, това не е този ден.
– Бъдете внимателни – каза ни Макс, а погледът му се спря на Джералдин.
– Ние ще бъдем най-внимателните гъсеници, които пълзят през задните врати на куц Лайънъл и прибират нашите доблестни приятели от лапите му – каза Джералдин с твърдо кимване.
– Успех – каза Кейлъб и всеки един от нас за момент застана тихо на това сбогуване, знаейки дълбоко в себе си, че има вероятност някои от нас да не успеят да излязат тази вечер. Но нямаше да изразим нито един от тези страхове, в случай че звездите се заслушат и решат да се подиграят с душите ни.
Макс, Ксавие и Тори се отправиха към тъмния тунел вляво, докато Джералдин, Кейлъб и аз тръгнахме надясно, а в гърлото ми се появи хлипане, докато поглеждах през рамо и мълчаливо им пожелавах късмет.
Ускорихме темпото си през прохода и аз вдишах влажния въздух, приближих се до Кейлъб и се разтреперих, когато ръцете ни се докоснаха. Малкият му пръст се сви около моя за най-краткото време от цяла вечност и аз забравих как да вкарам въздух в дробовете си, но после ръцете ни отново се разделиха и не бях сигурен, че това изобщо се е случило.
Светлината на Фейлийт, която се носеше над Джералдин, не хвърляше много светлина тук и когато погледнах, за да се опитам да проуча изражението на Кейлъб, открих, че той вече ме гледа. Чертите му бяха силно засенчени и не бях сигурна какво да мисля, когато очите ни се срещнаха и сърцето ми се разтуптя. Случвало ми се е да го докосвам толкова свободно, без да се замислям дали да не го обгърна с ръце, да го погаля по лицето и шията. Това бях аз. Така се държах с всичките си приятели. Но сега, всеки път, когато кожата ми влизаше в контакт с неговата, се чувствах виновен. Сякаш пресичах някаква граница, но не знаех каква е тя.
Сега всичко се беше променило и някак си все още нямах представа къде се намирам. Живеех в мъчителен парадокс, в който, от една страна, не можех да понасям емоционалната болка, която ми причиняваше, след като бяхме разширили границите на връзката ни до приятели с облаги, но от друга, исках Кейлъб да ме използва по всякакъв начин, както намери за добре, и да пирувам с остатъците от вниманието му, когато ми ги подхвърли.
Никога не бях преживявал нещо толкова горещо, колкото да гледам как Кейлъб Алтаир пада в разруха заради мен, и никога не бях стигал дотам, че да ми е толкова тежко, колкото с ръката му, увита плътно около члена ми. Вече бях пристрастен към него и за мен нямаше надежда. Ако той отново дойдеше при мен, нямаше да му откажа. Трябваше да имам повече гордост, трябваше да защитя сърцето си с достойнство и да се предпазя от неизбежното унищожение, което ме очакваше заради това. Но аз бях доброволна жертва, влязох в светилището на несподелената любов и му подадох ножа, за да може да изреже туптящия мускул в гърдите ми и да го погълне целия. Така или иначе не можех да си представя по-добър край за сърцето си от този, който той ми донесе.
– Аваст – изсъска Джералдин и аз едва не се блъснах в нея, когато тя внезапно спря. – Стигнахме до вътрешността на двореца. Тук се намира врата, усещам я в бранниците си.
Тя прокара ръце по стената пред себе си и се чу скърцане на камък, когато тя започна да се плъзга.
Напрегнах се, готов за атака, докато Джералдин вдигна боздугана си, а Кейлъб взе кинжал в ръка. Тишината се разнесе над нас от празния коридор отвъд скритата врата, тъмносин килим, който се простираше по дължината му, и гигантски сребърни огледала, окачени по стените.
Джералдин излезе в двореца и ние я последвахме, като се държахме близо един до друг, докато аз вдигах ръка, за да хвърля около нас балон за заглушаване заедно с въздушен щит.
– Джимински грънчарник – въздъхна Джералдин с възхищение. – Очите ми не са достойни за красотата, която се крие в тези зали. Ще ги почистя с водорасли и сол, когато се върна в нашето убежище.
– Кой е пътят към залата на прорицателя? – Попитах.
– Натам! – Извика тя и тръгна в галоп, а ние с Кейлъб се стрелнахме след нея.
Беше адски бърза, движеше се като улична котка с диво куче на опашката, спринтираше в следващия коридор, преди да завие надясно и да ни поведе през лабиринт от луксозни салони и чайни, след което спря пред величествена дървена врата, притискайки ухото си към нея.
Събрахме се близо до гърба ѝ, а Джералдин хвана ризата на Кейлъб с юмрук и го издърпа към себе си.
– Използвай добре тези прилепни уши и използвай слуховите си способности, за да прецениш опасността, която ни очаква отвъд тази врата – заповяда тя, като хвана ухото му и го дръпна, за да го приближи до вратата.
– Арх. Престани. – Отблъсна я Кейлъб, потърка ухото си и все пак се приближи, за да слуша.
Джералдин се наведе по-близо, притискайки ухото си към другото ухо на Кейлъб, което не беше до вратата.
– Може би ще мога да те използвам като ушна тръба – прошепна си тя, а аз се ухилих.
– Чисто е – обяви Кейлъб, отстъпи назад и отвори вратата, като при това побутна Джералдин от себе си.
Сърцето ми скочи в гърлото толкова силно, че едва не изби няколко зъба, когато се озовахме лице в лице със Стела отвъд вратата, чиито очи се разшириха от тревога.
– За истинските кралици! – Извика Джералдин, скочи напред с високо вдигнатия си боздуган и без миг колебание го замахна към главата на Стела.
Стела извика, но гласът ѝ не достигна до нас, разкривайки, че заглушаващ мехур я заобикаля и в следващата секунда тя се изстреля няколко метра назад с вампирската си скорост, избягвайки бруталния замах на боздугана на Джералдин.
Кейлъб се движеше размазано, бързайки да я хване, преди да изчезне с изблик на вампирската си скорост. Но Стела дори не се опита да избяга, остави Кейлъб да я хване за ръката, а другата си ръка вдигна в знак на капитулация.
Протегнах заглушителния си мехур над нея, а тя остави своя да се пукне, за да можем да я чуем.
Джералдин отново се хвърли напред, размахвайки боздугана като обладана жена, като при това търкаше бедрата си.
– Чакай – изпъшка Стела, а от устата ѝ ми намигнаха кътници. – Мога да ти помогна.
Кейлъб вдигна ръка, за да блокира удара на Джералдин, веригата на боздугана се уви около нея, завъртя се плътно и той изръмжа през болката.
– По луната, Кал, добре ли си? – Нахвърлих се напред, отвих боздугана от ръката му и заздравих следите.
– Как смееш? – Извика Джералдин, като държеше ръка на гърдите си в шок от това, което Кейлъб беше направил. – Моят жезъл беше предназначен да разбие черепа на тази девойка! Тя е безчувствена хлебарка, кака на стършели, а…
– Пизда на гъсеница? – Предложих.
– Точно така! – Извика тя. – И аз ще я сразя днес в името на нейния смел и безстрашен син, който ни научи, че дори позорно същество като него може да се издигне отново в обществото в името на любовта, добродетелта и честта!
– Тя ни е помагала и преди – каза Кейлъб и аз предположих, че има право, макар че Джералдин също имаше добри аргументи. Бях склонен да сложа край на Стела само заради отношението ѝ към Орион. В края на краищата той беше мой лунен приятел, а какъв лунен приятел щях да бъда, ако не убиех коварната му, чернодуша майка сега, когато се появи възможност?
– Не знам, Кал. Мисля, че на лицето ѝ би подхождало повече, ако го носеше на задната част на черепа си – казах мрачно, като се приближих до Джералдин. – Все пак бих искал да имам тази чест.
Гърлото на Кейлъб се размърда, докато възприемаше думите ми, а Стела ме погледна с ужас.
– Мога да ти помогна – каза тя бързо. – Кажи ми от какво имаш нужда.
– Тук сме, за да спасим приятелите си, разбира се – казах аз.
– Хрътка, затвори си капана на клапата в този миг – изръмжа Джералдин. – Не разкривай плановете ни пред тази ракообразна кратуна.
– Всичко е наред. Тя така или иначе ще умре след секунда. – Бавно заобиколих Стела като вълк, жаден за убийство, и тя извърна глава, за да ме гледа как си отивам, а очите ѝ блестяха уплашено.
Обичах властта, която тази игра ми даваше, и усещах как Кейлъб се изкушаваше да играе с мен. Той искаше да види как го правя. Щеше да се наслади на всяка секунда. Защото може и да живеехме в цивилизовано общество, но в основата си бяхме животни. И обещанието за смърт накара всички наши вътрешни същности да излязат на повърхността.
Кейлъб ми показа кътниците си, за да ме предупреди да се държа настрана, а аз се усмихнах демонично. Може би ще го направя, може би няма да го направя.
– Тя може да е полезна като миналия път – каза Кейлъб, сякаш се опитваше да ме разубеди, но аз само облизах устни.
– Този път нямаме нужда от помощ – казах аз. – Имаме си план. Какво наистина може да ни предложи тя?
– Свинята има право – съгласи се Джералдин. – Нека прогоним тази девойка от света, преди да ни намерят да се въргаляме тук като саксия с бегонии върху изтривалка.
– Слушай ме – изръмжа Стела. – Можеш да вземеш другите, но синът ми не може да си тръгне оттук. Той има…
– Мълчи, крони! – Изпъна ръка Джералдин, хвърли буца пръст в устата на Стела и я накара да се задуши и да изпръхне.
Стиснах зъби до ухото на Стела и тя се отдръпна от мен с такава сила, че едва не падна, оставайки изправена само заради хватката на Кейлъб върху нея. Засмях се и Джералдин засмука двете си устни, за да сдържи собствения си смях, като бързо се съвзе.
– Трябва да постъпим почтено спрямо нашия скъп професор – каза Джералдин, изпъчвайки гърди. – Трябва да умъртвим майка му.
– Виж, никой не е по-кръвожаден за нейната смърт от мен – каза Кейлъб, извади кътници и доказа, че има предвид всяка дума от това. – Но тя беше полезна, когато отидохме в имението на Акрукс преди. Може и да е подла майка на Орион, но нещо ми подсказва, че се е размърдала в бизнеса си със злата кучка.
– Не знам, Кал – казах със съмнение. – Вероятно просто се бави, за да даде време на Лайънъл да я намери.
Стела изстърга последната пръст от езика си, съскайки гневно и поглеждайки между нас.
– Слушай ме, Ланс е поел бремето да развали проклятието на Дарси Вега – каза тя с трепет в тона, сякаш наистина и пукаше за сина и. – Той е сключил сделка с Принцесата на сенките. Не можеш да го вземеш от това място.
– И защо да ти вярваме? – Изръмжах. – Ти просто искаш да задържиш сина си тук, за да можеш отново да се опиташ да го развратиш. Но ние първи го развратихме. Той е наш. Не можете да го имате.
Долната ѝ устна потрепери.
– Да, знам, че съм го загубила отдавна, но сега се опитвам да го защитя. Той е направил смъртна връзка с нея.
– Смъртна връзка? – Задъха се Джералдин, като хвърли ръка към сърцето си. – Не, това не може да бъде. Не е киселината на моята госпожа. Не и нейният скъп мъж Ори.
– Тя лъже – изръмжах аз и Стела отново се стресна. – Дай ми я, Кал. Ще я накарам да ни каже истината.
– Губим твърде много време – каза Кейлъб, а веждите му се свъсиха.
Той вдигна ръка, удари длан в челото на Стела и ѝ направи заклинание за сън, преди тя да успее да го спре. Тя рухна на купчина в краката му, а Джералдин изпищя.
– Не искам да я удрям в лицето, докато дреме! Искам да се бия с нея като фея, като славния Гадривел във войната на седемте гадатели! Събуди я този миг – заповяда Джералдин, като вдигна заплашително боздугана си.
– Не – отвърна Кейлъб, отрони се с прилив на скорост и вдигна Стела. Той изчезна в следващата секунда и се върна с празни ръце от посоката, от която бяхме дошли, преди да успеем да направим нещо повече от това да се завъртим, за да го потърсим.
– Къде е тя? – Поисках аз.
– Спи на един стол някъде далеч от нас. Оставяме я жива, смъртта ѝ принадлежи на Орион. Освен това няма да убиваме жена, която ни се е предала – каза Кейлъб, в гласа му прозвуча авторитет.
– Но тя е ужасна – изпъшках аз, ханша ми се вдигна, докато се хвърлях към него, а гърдите ми се блъскаха в неговите. – Нямаше право да вземаш това решение. Ти не си отговорен за нас.
Кейлъб оголи зъби към мен, очите му искряха с предизвикателство и във вените ми се разнесе топлина. Той искаше да се бием? Бих му дал шибан бой.
– Имаме план и трябва да се придържаме към него. Ако я убием, Вард може да го види, тогава колко време мислиш, че имаме, докато ни намерят, а?
– Ти не можеш просто да се налагаш. Ти си наследник, а не крал – изсъсках аз, притиснах челото си към неговото и изръмжах дълбоко в гърлото си. Инстинктите ми ме караха да се чувствам изцяло Вълк, а Кейлъб се надигна, за да посрещне звяра в мен със свой собствен звяр.
– Искаш да те поставят на мястото ти, кученце – предупреди той.
– А къде е моето място? Защото последното, което проверих, беше до теб, а не под теб.
– Не си спомням да е било така – каза той, усмихна се и накриви устни, подигравайки се с това, което бяхме направили тайно, направо ме уби.
Това ме удари като мълния в гърдите и аз изревах от ярост, отдръпнах се назад и забих юмрук в лицето му. Той се отдръпна с проклятие, но когато отново тръгнах към него, той се движеше с вампирската си бързина, приближи се зад мен и притисна мускулестата си предмишница около врата ми, придърпвайки ме обратно към себе си.
– Подчинявай се като добро кученце – изръмжа той в ухото ми и на членът ми това много му хареса, но на Вълка – не.
Изхвърлих лакътя си назад достатъчно силно, за да го заболи, и той отново се изстреля, когато се обърнах, за да го хвана.
– ИМБЕЦИЛИ! – Изкрещя Джералдин, гмурна се между нас и удари по една ръка в челото на всеки от нас, докато Кейлъб ме нападаше отпред. Тя погледна от мен към него с оголени зъби и диви очи. – Вие двамата достатъчно дълго танцувахте четирикракото монго! Ясно е като летен ден във вторник сутринта, че всеки от вас е влюбен в другия като зайци с кокалчета, които се вглеждат в агнешкото сияние на хиляда феерии. Очите ми може и да са отворени, но ако бяха заварени със спойка от слънчева стомана, пак щях да го възприема ясно като ненамазана баклава. Сет Капела, ти приличаш на надута кагафрога, когато гледаш това зъбато чудовище пред себе си, а Кейлъб Алтаир, изглежда така, сякаш челюстта ти може да изпадне от ъглите на лицето ти и да се разбие в камъните всеки път, когато погледнеш натам към веселата си мутра. Така че прекратете този непоносим фокстрот и сложете истините си върху кантара на взаимната си страст още този миг!
И двамата погледнахме Джералдин в смаяно недоумение, а умът ми се въртеше около безумните думи, които тя току-що бе избълвала по наш адрес. Мозъкът ми се беше забил в четирикракото монго, а аз не можех да разбера за какво, по дяволите, говори тя. Погледнах към Кейлъб, чудейки се дали той е по-близо до разбирането ѝ от мен, но той поклати глава, за да потвърди, че и той е безпомощен.
– Еми, какво? – Замълчах.
Джералдин отметна глава назад от неудовлетвореност и подхвърли ръка към челото си.
– Не бих могла да бъда по-ясна, ако изплета и на двама ви шал на джотос и ви хвърля в река Меул. Уви, не мога да бръкна и една крачка повече в този крясък, време е да съсредоточим вниманието си върху любимия ни Гейбриъл и да се върнем при приятелите си с него на ръце постфактум. Ако в бълнуванията на Стела има някаква истина, то трябва да ускорим крачките си и да видим какво може да се направи с човека на Дарси Ори. Но пясъкът на времето вече се изплъзва през пръстите ни, момчета, така че трябва да използваме часа и да продължим напред.
Тя потегли с бясна скорост, а аз споделих поглед с Кейлъб, който казваше, че засега ще се откажем от този спор. Джералдин беше права, трябваше да се движим напред, но имах намерение да довърша тази битка с него по-късно.
Тръгнахме след нея, следвайки я по коридора, където по стените бяха монтирани блестящи мечове, след което тя рязко спря пред една гравирана дървена врата и драматично я посочи с боздугана си.
– Камера на кралския прорицател – издиша тя зловещо и аз придърпах по-плътно около нас заглушителния балон. – В каква мизерия ще намерим нашия Габриел? Това, което се крие там, може да не бъде видяно.
Пристъпих към отваряне на вратата, но Джералдин отряза ръката ми от дръжката с „не!“.
– Ау – проклех, като присвих очи към нея. – Това наистина ли беше необходимо?
– Твоите недостойни лапи не могат да се справят с тънкостите на отварянето на такава врата. – Джералдин се придвижи напред, вдигна ръка в театрално движение, после я удари по дръжката и отвори вратата като нормална шибана врата.
– Как беше сложно това? – Попитах разочаровано, но Джералдин вече беше изчезнала, влизайки в стаята с високо вдигнат боздуган.
Заедно с Кейлъб я последвахме вътре, разглеждайки красивата стая, в която портрети на отдавна починали феи се взираха в нас от стените, а очите ми попаднаха на стъкления трон в центъра на залата. Беше зашеметяващ, сам по себе си произведение на изкуството, с инкрустирани по него сребърни скъпоценни камъни, изобразяващи съзвездията. В далечния край на стаята висеше портрет на Мериса Вега, с лице, наведено към нощното небе, чиято красота толкова приличаше на тази на дъщерите ѝ.
Сърцето ми потъна като камък в кладенец. Стаята беше празна, нищо освен веригите около стола не подсказваше дори, че Гейбриъл е бил тук.
– Блажефлокс – прокле Джералдин, изтича до стола и падна, за да прокара ръце по седалката. – Студена е като в зимна нощ. Не е останало нито едно ехо от топлината на дантелените му задни части. От известно време го няма. Или може би изобщо не е бил тук.
– Да се отправим към кулата – решително каза Кейлъб.
– Да, аз ще водя – казах аз и му хвърлих поглед, който казваше „спри да се държиш като властен задник“.
– Какво ще кажете да ви нося и двамата и да ускорим тази работа – предложи Кейлъб, а очите му блестяха.
– Мога да ходя добре – казах упорито.
– Глупости, глупако. – Плесна ме по тила Джералдин. – Ще се качим на нашия фангален жребец и ще ускорим тази ескапада. Да се отправим натам веднага! – Тя скочи на гърба на Кейлъб и се уви около него, а Кейлъб разтвори ръце за мен.
– Ей, как така трябва да се возя в ръцете ти като бебе? Ще се кача на гърба ти. Слез, Джералдин. – Придвижих се напред, хващайки я за крака, но тя изхвърча като новородено жребче, а ботушът ѝ се заби в члена ми.
– Маймуна. – Смачках се с вой от болка, а Кейлъб се възползва от възможността да ме вземе на ръце и да се изстреля в двореца. Изобщо не ме държаха като бебе – бях шибана чанта, увиснала под ръката на баба.
– Ляво, дясно, ляво – извика Джералдин напътствията към него, дърпайки го за ушите, за да го подгони като състезателен кон, докато аз изкривявах врат, за да се намръщя към тях.
– Престани с това – изсъска Кейлъб, но Джералдин го игнорираше, като насочваше главата му насам-натам, а той не можеше да направи нищо по въпроса, докато ръцете му бяха увити здраво около мен.
Скоро влязохме в кулата и започнахме да обикаляме нагоре по тъмното спираловидно стълбище толкова бързо, че главата ми се завъртя.
– Аваст! – Изръмжа Джералдин да спре и Кейлъб спря на върха на кулата, точно пред една врата. Намирахме се на тъмна площадка с черни тухлени стени и износен дървен под. Единственият прозорец високо над нас пропускаше малко от лунната светлина и не смятах, че си заслужава да хвърля светлина на Фейлийт, в случай че привлече внимание.
Изтласках се от ръцете на Кейлъб и Джералдин скочи надолу, като се втурна напред, за да опипа района за защитни заклинания.
– Драт, тук има охранително отделение. Ще се опитам да го деактивирам. Хайде, Кейлъб, дай ми силата си. – Тя грабна ръката му в прегръдката си, а аз присвих устни пред тях, докато той и предлагаше силата си и двамата се заеха с малката си съвместна работа.
– Добре, аз просто ще стоя тук като нежелан бадем – казах силно, но те ме игнорираха. – Никой не харесва един бадем.
Те държаха гърбовете си към мен, а аз изръмжах и се придвижих по-далеч покрай стената, която препречваше пътя ни към стаята, прокарвайки пръсти по нея с ръката, която държеше пръстена, подарен ми от Тори, надявайки се, че може да има таен проход, който да ни пусне вътре, за да мога да спася положението.
– Дори бадемите не харесват бадеми. Те са патладжанът на света на ядките – промълвих аз. – Всъщност дори не мисля, че са истинска ядка. Почти съм сигурен, че са семе, което се представя за ядка. Ебати малките семенца под прикритие, копелета.
Оставих ги със собствения им заглушителен мехур, докато се отдалечавах, хвърляйки един около себе си и продължавайки да се гмуркам по-надълбоко по сенчестия проход.
Скърцане на камък ме накара да спра и аз се извърнах с надеждата да открия врата в стената, но вместо това само една-единствена тухла се плъзна настрани, давайки ми изглед към помещението отвъд. Приближих се до стената, надникнах през нея, търсейки Гейбриъл, Орион и Дарси с надежда, от която сърцето ми почти се пръсна.
Там беше тъмно и се носеше миризма на пепел и смърт, която накара инстинктите ми да настръхнат предупредително. Гърлото ми се стегна и аз примижах по-силно, за да видя през мрака, като вдигнах ръка, за да направя заклинание за подобряване на очите си. Стаята стана по-ясна и аз замръзнах при вида на това, което видях там. Лавиния се гърчеше в гнездо от сенки и дъвчеше отрязана глава, в чиито очи имаше толкова живот, че можех да се закълна, че по някакъв начин осъзнаваше какво се случва с нея.
Обзе ме гадене, когато Лавиния изведнъж се претърколи по гръб, разтвори широко крака и разкри зейналата черна дупка, където трябваше да е вагината ѝ.
Изкрещях, звукът попадна в капана на собствения ми заглушителен балон и се заби обратно в ушите ми тройно. Нещо; ужасно, масивно, нещо пълзеше от тази дупка, навсякъде имаше сянка и черна кръв, докато това чудовищно демонично същество си проправяше път от тялото ѝ към този свят.
– Не, не, не, не, не, не, не, не – казах с ужас, отдръпнах се назад и ми се искаше да изтръгна очи от лицето си, за да се опитам да не видя това, което бях видяла. Но нямаше как да не го видя, изобщо нямаше как да не го видя. – Ти не си Дарси. Изобщо не съм Дарси.
Лавиния се наведе назад, сякаш беше направена от гума, краката ѝ се разтвориха широко и някаква ужасна песен напусна устните ѝ, докато раждаше чудовище. Силата в тази стая беше невъобразима, натискът от нея караше ушите ми да пукат, а магията във вените ми да изсвистява. Беше твърде много. Не можехме да се борим с нея, не можехме да се доближим до нея, без да станем жертва на онези ужасни сенки, които се процеждаха от гнездото ѝ. Те се носеха насам-натам, извиваха се като пипала, които идват да ме сграбчат и да ме завлекат в ямата на опустошението. Или още по-лошо – във вагината на Лавиния.
Принудих съзнанието си да се задейства и се дръпнах назад, като махнах ръката си от стената, така че тухлата отново се плъзна на мястото си. Сърцето ми биеше яростно и единственото, което знаех, беше, че трябва да тръгнем. Да бягаме колкото се може по-далеч от тази стая и никога, никога, никога да не се обръщаме назад.
Спринтирах към останалите, задъхвайки се, докато сливах своя заглушителен мехур с техния.
– Видях през стената – изригнах и те се обърнаха към мен. – При звездите, добре ли си? – Попита Кейлъб, приближавайки се загрижено. – Изглеждаш много блед.
– Да, добре, чудесно, чудесно. Но да вървим. Видях някои неща. Някои наистина недобри неща. Гейбриъл не е тук. Никой не е тук. Е, някой е тук. Но това не са нашите приятели. Трябва просто да… просто да си тръгнем. Защото аз видях нещо и… и… и…
– Боже, той е разтреперан като пръчка – промърмори Джералдин на Кейлъб.
– Какво си видял? – Настоя Кейлъб, но аз поклатих глава, заклевайки се с всяка капка любов, която притежавах в сърцето си към него, че няма да го подложа да узнае какво съм видяла. Щях да им разкажа всичко за това чудновато бебе-сянка, когато можех, но сега не беше този момент.
– Просто трябва да тръгваме. Моля те, довери ми се. – Преглътнах буцата в гърлото си, а Кейлъб се намръщи и кимна в знак на съгласие.
– Добре, нека се върнем долу и да намерим останалите – каза той. – Може би те са имали повече късмет от нас.
Джералдин скочи на гърба му и аз позволих на Кейлъб да ме вдигне в прегръдките си, свих се в него и притиснах лице в ризата му, опитвайки се да преработя това, което бях видял. Не мислех, че сега ще мине ден, в който няма да мисля за това. Бях променен, променен завинаги.
Звездите ме спасиха от нечестивия демон ваг.
Слязохме на първия етаж и Кейлъб спря с трясък, от който едва не се изтръгнах от хватката му, сякаш бях в автомобилна катастрофа. За щастие, ръката му остана пристегната около мен като предпазен колан, придърпвайки ме обратно плътно към страната му. Намръщих се към коридора пред нас, където тежки стъпки се носеха в тази посока, но Кейлъб вече се връщаше в посоката, в която бяхме дошли.
– Ебаси, навсякъде има нимфи – прокле той, явно долавяйки ги с вампирския си слух. Той се хвърли в един килер, преди нимфите да са стигнали дотук, и нашият заглушителен балон се затвори около трима ни.
– По дяволите, не можем да останем тук – прошепна Джералдин.
– Е, не можем да излезем и навън, там са твърде много. Вижте. – Кейлъб посочи ключовата дупка и аз се измъкнах от ръцете му, като се спуснах да надникна през нея и забелязах редиците и редиците нимфи, които се насочваха покрай вратата и към отворения салон от другата страна на коридора. Да. Това беше вратата на смъртта точно там, а смъртта стоеше пред нея, въртеше пръст на ключа си и ни свиреше да се затичаме.
Някои от нимфите бяха в преместена форма, а други – във формата си на феи, отпиваха чай, сякаш той е на изчезване, и явно не бързаха да продължат напред.
– Кабуди – прокле Джералдин. – Най-добре ще е да почакаме тук, докато се придвижат. Дори и с моя боздуган, твоите кинжали и ноктите на мутрата, ще предизвикаме твърде голяма суматоха, ако ги нападнем, а и не бива да предупреждаваме подлия драгун за присъствието ни, преди нашият скъп Данте да е имал възможност да изсипе смъртоносна буря върху главата му.
Въздъхнах, паднах на задника си с подсмърчане и зарових лице в коленете си, откривайки в мрака само демонична вагина, която ме гледаше. Изтръпнах, но когато Кейлъб се спусна до мен, ръката му намери моята в тъмното и топлината се разпространи по ръката ми и дълбоко в сърцето ми.
Добре, може би да се криеш тук, в килера, не беше толкова лошо. Просто се надявах Макс, Тори и Ксавие да имат повече късмет от нас.
Назад към част 63 Напред към част 65